№ 6724
гр. София, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Ив. Минчев
Членове:Йоанна Н. Станева
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря ПОЛИНА В. В.А
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20251100502561 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 426 от 10.01.2025г., постановено по гр.д. № 13857/2024г. по описа на
СРС, 48-ми състав, „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Е. М. Е. на
основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД сумата от 5884,35 лв., представляваща
обезщетение за периода 08.02.2023 г. - 10.03.2024 г. за ползването на енергийните обекти и
съоръжения за доставка на топлинна енергия за присъединяване към топлопреносната мрежа
на жилищната сграда - етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. ********, квартал
168, план. № I – 7,8, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
11.03.2024 г. до окончателно изплащане на сумата. Със същото решение е отхвърлен
предявения от Е. М. Е. срещу „Топлофикация София“ ЕАД осъдителен иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 844,01 лв. - мораторна лихва върху
главницата за периода 08.02.2023 г. - 10.03.2024 г. Със същото решение „Топлофикация
София“ ЕАД е осъдена да заплати на Е. М. Е. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
1647,67 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство съобразно
уважената част от исковете, а Е. М. Е. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 18,80 лв., представляваща разноски съобразно
отхвърлената част от исковете.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 137, ал. 2
ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД, е постъпила в срок въззивна жалба от ответника „Топлофикация София“
ЕАД, в която са развити съображения за неправилност на решението в посочената част.
1
Жалбоподателят развива съображения за неправилност на постановеното решение, тъй като
по делото не било доказано правото на собственост на ищеца върху процесния енергиен
обект и съоръжения за доставка на топлинна енергия за присъединяване към
топлопреносната мрежа. Навежда оплаквания за неправилност на извода на
първоинстанционния съд, че този въпрос бил разрешен по силата на влезлите в сила
решения между страните, с които били уважени предявените искове за обезщетения за
предходни периоди. Сочи, че силата на пресъдено нещо не обхващала мотивите на
съдебното решение и фактите, от които произтича вземането, поради което при иск за всеки
следващ период ищецът следвало да докаже пълно и главно правото си на собственост.
Счита, че в случая такова доказване не било проведено, тъй като от събраните по делото
доказателства не се установявало, че ищецът е изградил обекта лично или за своя сметка.
Моли съдът да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Е. М. Е. е подала отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Солидаризира се с правните и
доказателствени изводи на първоинстанционния съд и счита, че правото му на собственост
се извежда както от силата на пресъдено нещо на решенията в предходните производства,
така и от събраните по делото писмени доказателства. Моли съдът да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС от фактическа страна на спора. Независимо от това и във
връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното от правна страна:
Съгласно разпоредбите на чл. 137, ал. 1 – 3 ЗЕ при присъединяване на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него
и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова
собственост. Изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиенти след
съгласуване с топлопреносното предприятие. В този случай топлопреносното предприятие
заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите. Собствеността
върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години, като
отношенията се уреждат в договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1.
Както е изяснено в съдебната практика /Решение № 6/02.02.2015 г. по т. д. № 184/2014
2
г. на II т. о., Решение № 179/18.05.2011 г. по т. д. № 13/2010 г. на II т. о., Решение №
145/12.11.2020 г. по гр. д. № 256/2020 г. на III г. о./ в хипотеза на ползване ползване на
енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на трето лице от страна на
топлопреносното предприятие, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по
ЗЕ, енергийното предприятие следва да заплати обезщетение за ползването на съоръженията
на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД /чрез предявяване на субсидиарен иск
по чл. 59 ЗЗД вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ/, което обезщетение следва да се определи на база
приетата от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа
енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ.
Следователно по така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик
на процесните съоръжения, че е подал заявление до ответника за тяхното изкупуване,
собственото си обедняване, както и обогатяването на ответника със спестени разходи във
връзка с ползването на собствените на ищеца съоръжения, връзката между обедняването и
обогатяването, както и размера на имущественото разместване. В доказателствена тежест на
ответника е да докаже възраженията си, както и погасяването на процесното вземане.
Развитите във въззивната жалба конкретни оплаквания се концентрират върху
първата от така посочените предпоставки за уважаване на иска, а именно собствеността на
ищеца върху процесните съоръжения. Относно релевираното с въззивната жалба оплакване,
касаещо правното значение за настоящия спор на влезлите в сила съдебни решения между
същите страни, с които е уважен искът за заплащане на обезщетение за ползването на
процесните енергийни обекти и съоръжения, въззивният съд намира следното. Както е
изяснено с т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК
на ВКС, което не е изгубило значението си, със сила на пресъдено нещо се ползва само
решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото. Мотивите на съдебното решение по юридическите
и доказателствените факти не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което и не
подлежат на самостоятелно обжалване, когато крайният резултат е в полза на
жалбоподателя. Постановката на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по
тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, не въвежда изключение от този принцип, а взема
предвид специфичния характер на частичните искове като производства за различни части
от едно и също вземане, основаващи се на едни и същи правопораждащи факти. Този пълен
идентитет на материалноправните предпоставки за възникване на вземането изключва
възможността те да бъдат установявани по различен начин в отделните съдебни
производства по искове за различни части от едно и също вземане. Такъв пълен идентитет
на основанието не е налице при исковете за заплащане на вземания, дължими за различни
периоди от време, макар и да се основават на сходен фактически състав. Това е така, защото
материалноправните предпоставки за възникване на вземането могат да съществуват през
един период от време, а да отсъстват през друг, затова тяхното съществуване подлежи на
3
пълно и главно доказване от ищеца по исковете, предявени за всеки различен период.
Следователно уважаването на иска за предходен период не формира сила на пресъдено нещо
относно материалноправните предпоставки за възникване на вземането през следващия
период, нито представлява пряко доказателство за тяхното съществуване. Наличието на
влезли в сила решения за предходни периоди, обаче, не е ирелевантно за предмета на спора,
а решенията следва да бъдат преценявани в съвкупност с всички останали обстоятелства по
делото. Ако ищецът е представил доказателства, че дадено материално право /в случая
правото на собственост/ е възникнало в неговия патримониум в минал момент и е
установено между същите страни с влезли в сила съдебни решения, че произтичащото от
него вземане е съществувало през предходни периоди от време, следва да се приеме, че това
материално право продължава да съществува и през процесния период, освен ако от
доказателствата по делото се установява противното.
Настоящата хипотеза е именно такава. От приетия в първоинстанционното
производство предварителен договор за изграждане и присъединяване на енергиен обект
към топлопреносната мрежа на „Топлофикация София“ ЕАД № 1152 от 16.09.2010г. се
установява, че „Топлофикация София“ ЕАД е възложила на ищеца Е. М. Е. в качеството му
на изпълнител изграждането на нов енергиен обект и присъединяването му към
топлопреносната мрежда за сграда – етажна собственост, находяща се в гр. София, ул.
********, квартал 168, пл № I-7, I-8. Уговорено е изграждане на присъединителен
топлопровод е с диаметър Ф 76/40 мм, Ф 60/125 мм и съответна дължина по трасе 41,60 м;
22,30 м, както и на абонатна станция с мощност: за отопление и вентилация – 100 KW, за
битово горещо водоснабдяване 75 KW, при срок за изграждане 12 месеца от датата на
подписване на настоящия договор и срок за присъединяване на обекта 3 месеца от
представяне на разрешение за ползване на строежа. Съгласно чл. 7 от предварителния
договор, изпълнителят се задължава да изгради за своя сметка строежа, съгласно
техническите условия и изисквания, посочени в предварителното проучване за
присъединяване и утвърдените проекти. До прехвърляне на правото на собственост върху
строежа на дружеството, изпълнителят е негов собственик.
От приетото разрешение за строеж на благоустройствени обекти № Б-24 от
17.11.2010г. на Столична община, район „Възраждане“, се установява, че на ищеца,
останалите собственици на урегулираните поземлени имоти и Столична общиина е
разрешено изграждането на „външен топлопровод по ул. „Зайчар“ от съществуваща ТК №
К-III-7-31-7-13 до Ш 1 с дължина 41,6 м., топлопроводно отклонение и абонатна станция на
жилищна сграда, находяща се в УПИ I-7,8, кв. 168, находящ се в УПИ I-7,8, кв. 168 по плана
на гр. София, м. „Зона Б-18“, ул. „Зайчар“, район „Възраждане“ – СО. От приетия протокол
за установяване годността за ползване на строежа от 13.3.2012г. се установява, че така
описаният строеж е изпълнен съгласно изискванията на ЗУТ и в съответствие с издадени
строителни книжа и другите изброени документи, като няма неизвършени и недовършени
СМР, а изпълнението е в съответствие със съответните технически норми. При тези
констатации строежът е приет. От приетото разешение за ползване № ДК-07-ЮЗР-28 от
4
16.05.2012г., издадено от ДНСК се установява, че строежът „външен топлопровод по ул.
„Зайчар“ от съществуваща ТК № К-III-7-31-7-13 до Ш1 с дължина 41,6 м., топлопроводно
отклонение и абонатна станция на жилищна сграда, находяща се в УПИ I-7,8, кв. 168, е
въведен в експлоатация. Следователно от така събраните доказателства се установява по
недвусмислен начин, че въззивникът е възложил изграждането на присъединителния
топлопровод и абонатната станция на ищеца Е. М. Е., както и че същите са изпълнени в
съответствие с техническите изисквания съобразно уговореното, като по делото липсват
доказателства за тяхното изпълнение по възлагане на друго лице. Обстоятелството, че в
разрешението за ползване са вписани като възложители и другите собственици на
обединените урегулирани поземлени имоти е без правно значение, доколкото от същите не
са страна по договора с „Топлофикация София“ ЕАД и липсват данни обектите да са
построени от тях.
Същевременно от приетото по делото решение № 222 от 25.01.2019г., постановено по
в.гр.д. № 2991/2018г. по описа на САС, ГО, VII въззивен състав, влязло в сила на
20.03.2019г., се установява, че е уважен предявения от Е. М. Е. срещу „Топлофикация
София“ ЕАД осъдителен иск за заплащане на обезщетение за ползване на същите обекти
през периода от 22.04.2012г. до 22.04.2015г. От приетото решение № 20263423 от
28.11.2020г., постановено по гр.д. № 8710/2020г. по описа на СРС, 150-ти състав, влязло в
сила на 11.04.2023г., се установява, че е уважен предявения от Е. М. Е. срещу
„Топлофикация София“ ЕАД осъдителен иск за заплащане на обезщетение за ползване на
същите обекти през периода от 23.04.2015г. до 17.02.2020г. Първоинстанционният съд е
констатирал и наличието на висящо пред ВКС производство по уважен иск между същите
страни и на същото основание за периода от 18.02.2020г. до 07.02.2023г., което
обстоятелство страните не оспорват.
При така установената еднопосочна и взаимно-допълваща се доказателствена
съвкупност и при липса на твърдения и доказателства за изгубване на собствеността върху
процесните обекти през процесния период съдът приема, че ищецът Е. М. Е. е надлежно
материалноправно легитимиран по претенцията за обезщетение за ползване на обектите за
периода от 08.02.2023г. до 10.03.2024г. като техен собственик.
На следващо място във въззивната жалба липсват оплаквания по извода на
първоинстанционния съд, че въззнвникът „Топлофикация София“ ЕАД е бил поканен да
изкупи процесните обекти, каквато покана е инкорпорирана и в исковите молби по
предходните съдебни производства, образувани от Е. М. Е. за изплащане на обезщетение за
ползване на абонатната станция и присъединителните съоръжения. Без значение е дали с
поканата е поискано изкупуване на обектите или изплащане на обезщетение, тъй като и в
двата случая топлопреносното предприятие може да се освободи занапред от специалната
отговорност за неоснователно обогатяване, като изпълни задължението си за изкупуване.
Независимо от отправените покани и приключилите предходни съдебни производства, по
делото не се твърди и не се установява съоръженията да са изкупени от въззивника, нито да
е налице обоснован отказ за изкупуване на съоръженията от някоя от страните съгласно пар.
5
4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ.
Същевременно по делото няма спор и от приетото и неоспорено експертно
заключение по съдебно-оценителната експертиза, което съдът кредитира при условията на
чл. 202 ГПК като пълно, ясно и комптетентно изготвено, се установява, че въззивникът е
ползвал процесните съоръжения за доставка на топлинна енергия в сградата през исковия
период от 08.02.2023г. до 10.03.2024г. Вещото лице е изчислило, че стойността на това
ползване съгласно методиката на ДКЕВР, приета с Протокол 27 от 04.02.2008г., е в размер на
5884,35 лева, какъвто е претендираният размер на иска след допуснатото от
първоинстанционния съд увеличение. Именно това е стойността на разходите, които
топлопреносното предприятие „Топлофикация София“ ЕАД е спестило за ползваните от
него съоръжения собственост на ищеца, респективно размера на имущественото
разместване между страните.
При кумулативното наличие на всички материалноправни предпоставки за
възникване и изискуемост на претендираното вземане, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД за сумата от 5884,35 лв., представляваща
обезщетение за периода 08.02.2023 г. - 10.03.2024 г. за ползването на енергийните обекти и
съоръжения за доставка на топлинна енергия за присъединяване към топлопреносната мрежа
на жилищната сграда - етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. ********, квартал
168, план. № I – 7,8, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
11.03.2024 г. до окончателно изплащане на сумата.
В частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. М. Е. срещу „Топлофикация София“
ЕАД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 844,01 лв. -
мораторна лихва върху главницата за периода 08.02.2023 г. - 10.03.2024 г.,
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски във въззивното производство има
единствено въззиваемата страна Е. М. Е.. Същият е сторил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лева. Платено изцяло в брой съгласно представения
договор за правна защита и съдействие. Релевираното от въззивника възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. С оглед липсата на проведено
съдебно дирене във въззивното производство, приключването на делото в едно открито
съдебно заседание без лично явяване на процесуален представител на въззиваемия и ниската
фактическа и правна сложност на спора, възнаграждението следва да бъде намалено на 890
лева.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА решение № 426 от 10.01.2025г., постановено по гр.д. №
13857/2024г. по описа на СРС, 48-ми състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, да заплати на Е. М. Е., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. София, ул. ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 890 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7