Решение по дело №2760/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.10, ал.6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалбата на О. М., родена на [дата]. с [ЛНЧ], [държава], с настоящ адрес гр.Варна, [улица], чрез адв.Я. К., против Заповед № ЗСПД/Д-В/29999/30.10.2024г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която във връзка със заявление-декларация с вх.№ ЗСПД/Д-В/29999/15.10.2024г. й е отказано отпускането на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД за детето А. Г..

Жалбоподателката твърди, че е пристигнала в Република България след началото на военния конфликт в [държава], заедно с малолетното си дете А. Г.. На 14.04.2022г. на нея и на детето й, била предоставена временна закрила по реда и условията на Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ и в изпълнение на Решение № 144/10.03.2022г. на Министерски съвет, за което семейството притежава Регистрационна карта № ****издадена от Държавна агенция за бежанците при МС, валидна до 04.03.2025г. През учебната 2024г. - 2025г. детето А. Г. било записано в четвърти клас на ОУ „****“, гр.Варна, поради което жалбоподателката подала заявление-декларация по реда на чл.10а ЗСПД, за получаване на еднократна помощ за детето. По заявлението бил постановен отказ с обжалваната заповед. Твърди незаконосъобразност на същата поради нарушение на материалния закон и несъответствие с неговата цел. Конкретно сочи, че основаният на чл.3, ал.5 ЗСПД отказ е в пряко противоречие с Конституцията на РБ, с Конвенцията на ООН за правата на детето, както и с чл.28, § 1 от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004г. и Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011г. Твърди, че предоставената на семейството временна закрила задължава всички власти, органи и институции, да признават правата и задълженията им, както на български граждани.

С молба С.д. № 506/13.01.2025г. адв.К. поддържа жалбата на наведените с нея основания. Иска отмяна на обжалваната заповед и претендира присъждане на разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Ответната страна - директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, не изразява становище по жалбата.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

Видно от Регистрационна карта № ****, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, жалбоподателката О. М. - като [държава], се ползва с временна закрила, предоставена с Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, активирана с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от [държава] по смисъла на чл.5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила.

В регистрационната карта като придружаващи лица под 14-годишна възраст, е вписано детето А. Г. - ***, [ЛНЧ].

В изпълнение на Решение № 54/25.01.2024г. на Министерски съвет и Решение за изпълнение (ЕС) 2023/2409 на Съвета от 19.10.2023г. за удължаване на срока на временната закрила, въведена с Решение за изпълнение (ЕС) № 2022/382, срокът на предоставената временна закрила на жалбоподателката и придружаващите я лица, е определен до 4 март 2025г.

Видно от Служебна бележка изх.№ УД15-69/14.10.2024г., издадена от директора на Основно училище „****“ – Варна, детето А. С. Г., е записана в IV „в“ клас за учебната 2024/2025г.

На 15.10.2024г. жалбоподателката подала до директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, заявление-декларация вх.№ ЗСПД/Д-В/29999 за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл.10а от Закона за семейните помощи за деца, към което приложила Служебна бележка изх.№ УД15-69/14.10.2024г.

Заявлението-декларация било разгледано от социален работник, който на 30.10.2024г. дал заключение, че е налице основание за отказ по чл.3, т.5 ЗСПД, т.к. членовете на семейството са с украинско гражданство и няма друг закон или сключен международен договор, по който РБ да е страна, и в който да е предвидено получаването на такъв вид помощ.

Със Заповед № ЗСПД/Д-В/29999/30.10.2024г. директорът на ДСП-Варна на основание чл.3, т.3 ЗСПД и чл.3, т.5 ЗСПД, отказал на О. В. М. отпускането на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД за детето А. Г., по съображения, че членовете на семейството са с украинско гражданство и няма друг закон или сключен международен договор, по който Република България да е страна, и в който да е предвидено получаването на този вид помощ.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежна страна – заявителят на отказаната еднократна помощ по чл.10а ЗСПД, в срока по чл.149, ал.1 АПК, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

При извършване на проверката по чл.168, ал.1, вр.чл.146 АПК, съдът констатира, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по чл.10, ал.4 ЗСПД – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, в предвидената писмена форма и при спазване на задълженията за мотивиране по чл.10, ал.5 ЗСПД и чл.59, ал.2 АПК, поради което не страда от пороци, влечащи нейната нищожност. В производството не са допуснати и съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта до степен, налагаща неговата отмяна.

Обжалваната заповед обаче е издадена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с преследваната от него цел.

Не се спори и от разпоредбите на чл.2, § 1, букви а) и в), вр. § 4, буква б) от Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. недвусмислено следва, че жалбоподателката и непълнолетното й дете А. Г. - като граждани на [държава], се ползват с временна закрила съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.

Както следва от съображение 16 към Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г., временната закрила, която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз на хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила.

Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, т.к. посочената директива предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО.

Както следва от чл.1 от Директива 2001/55/ЕО, целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием.

Според съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица.

Според съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО, задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея.

В тази връзка в съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията.

В контекста на това задължение, в разпоредбата на чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация.

Съгласно чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, държавите членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. Поради причини, свързани с политиката по отношение на пазара на труда, държавите-членки могат да предоставят предимство на граждани на Европейския съюз и на граждани от държави, обвързани с Договора за Европейското икономическо пространство, както и на законно пребиваващи на техните територии граждани на трети страни, които получават помощи за безработни. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта.

На национално ниво условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, който видно от § 1а ДР ЗУБ, въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета.

Съгласно чл.1, ал.2 ЗУБ, закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ, на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите си до социално подпомагане.

Спорът между страните в конкретния случай е формиран по въпроса дали подпомагането по ЗСПД, в частност по чл.10а ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане, до която лицата, на които е предоставена временна закрила, имат достъп?

Според настоящият съдебен състав, отговорът на този въпрос следва да е положителен и на лицата, на които е предоставена временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, следва да се предостави достъп и до семейните помощи за деца, регламентирани в ЗСПД, в частност - до еднократната помощ за ученици по чл.10а, ал.1 ЗСПД.

Действително съгласно чл.3, т.5 ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република и България е страна.

Разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр.69/2004г., поради което в контекста на поетите задължения по чл.1 и чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, разпоредбата на чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл.21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС, следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл.12 от Директивата и на нейната цел.

Изрично в Решение от 13 март 2019г., С-635/17, EU:С:2019:192, точка 54, СЕС е приел, че държавите членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин, който да съответства на правото на Съюза, но и да не допускат да се основават на тълкуване на разпоредба от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от правния ред на Съюза.

Това означава държавите членки, при прилагане на националните схеми за социално подпомагане, да не третират лицата, ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които са получили международна закрила – тези, на които е предоставено убежище и са получили статут на бежанец.

Нещо повече, в случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под 18-годишна възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето /КПД/, приета от ОС на ООН на 20.11.1089г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., обн.ДВ, бр.32/23.04.1994г., ДВ, бр.55/12.07.1991г., в сила от 0.07.1991г.

Съгласно чл.27, § 1 от Конвенцията за правата на детето, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответствуващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от с.р., родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето.

Съгласно чл.27, § 3 от Конвенцията, държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съгласно чл.2, § 1 КПД, държавите - страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл.2, § 2 КПД.

Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл.27, § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и изискванията във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта /ЕСХ/, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020г., ДВ, бр.30/11.04.2000г. - чл.13и Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/.

Съгласно чл.13 ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна, разпоредбата на чл.16 ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл.16 ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи.

Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“, упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние.

Съгласно чл.34, § 1 ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Според § 2 от с.р., всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики.

Според § 3 от с.р., с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Както е видно от Разясненията относно Хартата на основните права (2007/С 303/02), официален вестник С 303/17), цитираната разпоредба на чл.34, § 3 ХОПЕС се основава именно на чл.13 ЕСХ.

Съгласно чл.21, § 1 ХОПЕС, забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според § 2 от същата разпоредба, съответна на чл.18, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, в областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството.

Както следва от разпоредбата на чл.1, ал.2 ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл.10а, ал.1 ЗСПД – еднократна за семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас, е помощ, която се отпуска без доходен тест, за покриване на разходите в началото на учебната година – родителите да закупят без затруднения част от основните пособия и дрехи, необходими за учениците – и се получава при положение че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл.26 ЗЗДт.

Така регламентираната помощ, макар да е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП, е част от част от общата система за социално подпомагане, попада изцяло в обхвата на чл.16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО.

Ето защо, разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл.27, § 1 КПД, вр.чл.5, ал.4 КРБ, достъпът до тази помощ следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са жалбоподателката О. М. и детето А. Г..

Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл.2, § 2 КПД, чл.21, ал.2 ХОПЕС, чл.Е от част V на ЕСХ и съображение 16, вр. чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО.

Като е обосновал обжалваният отказ с разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД, директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ е постановил незаконосъобразен административен акт, който следва да се отмени, а преписката да се върне за ново разглеждане и произнасяне по заявление-декларация вх.№ ЗСПД/Д-В/21542/03.09.2024г., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на спора, на основание чл.143, ал.1 АПК в полза на жалбоподателката следва да се присъдят сторените в производството разноски, в размер на 10,00лв. за заплатена държавна такса.

Искането на адв.К. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. е основателно.

Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 11.11.2024г., на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата адв.К. е предоставила на жалбоподателката безплатна правна помощ, поради което има право на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се съобрази Решение на СЕС от 23 ноември 2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, както и Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, като се извърши преценка какъв размер се явява справедлив и обоснован, в контекста на легитимната цел по чл.36, ал.2 ЗАдв. Като обективен ориентир следва да се съобразяват и предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Същата, в чл.8, ал.3 предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал.2, минималното възнаграждение е 1000,00лв.

В случая предмет на производството е законосъобразността на заповед на директора на ДСП – Варна по чл.10, ал.5 ЗСПД, с която е отказана помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД на лице, което не е български гражданин, но се ползва с временна закрила. С оглед формираната константна съдебна практика по този вид дела, спорът не следва да се квалифицира като сложен от фактическа и правна страна. Делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, в което същото е обявено за решаване. Не са събирани доказателства, извън представените от страните. Адв.К. е изготвила жалбата и е изразила в писмен вид становище по съществото на спора. С оглед изложеното настоящият състав приема, че при спор, който не се отличава с особена трудност, възнаграждението, което следва да се определи като справедливо и обосновано, е в размер на 500,00лв.

Водим от горното, Варненският административен съд, VIII-ми състав

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ по жалбата на О. М., родена на [дата]. с [ЛНЧ], [държава], с настоящ адрес гр.Варна, [улица], Заповед № ЗСПД/Д-В/29999/30.10.2024г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която във връзка със заявление - декларация с вх.№ ЗСПД/Д-В/29999/15.10.2024г. й е отказано отпускането на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД за детето А. Г..

ВРЪЩА преписката на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна за ново разглеждане и произнасяне по заявление-декларация с вх.№ ЗСПД/Д-В/29999/15.10.2024г., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - София, да заплати на О. М., родена на [дата]. с [ЛНЧ], [държава], с настоящ адрес гр.Варна, [улица], разноски за производството в размер на 10 (десет) лева.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - София, да заплати на адв.Я. М. К., личен № ****, със съдебен адрес гр.София, [улица] - партер, адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по адм.д. № 2760/2024г. по описа на Адм.съд - Варна, в размер на 500 (петстотин) лева.

Решението, на основание чл.10, ал.6 ЗСПД, е окончателно и не подлежи на обжалване!