РЕШЕНИЕ
№ 430
гр. Велико Търново, 15.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Велико Търново – трети състав, в съдебно заседание на петнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВТИМ БАНЕВ
при
участието на секретаря М.Н., изслуша докладваното от съдия Банев Адм. д. № 501 по описа на АСВТ за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 95 и сл. от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на „Р и С – А.“ ЕООД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул. „Черноризец Храбър“ №
51, вх. „А“, срещу Решение за отказ за издаване на удостоверение относно
приложимо законодателство № **********/ 24.06.2019 г. на гл. инспектор по
приходите при Териториална дирекция на НАП – гр. В. Търново, потвърдено след
обжалване по административен ред с Решение № 146/ 15.07.2019 г., издадено от директора
на ТД на НАП – гр. В. Търново. Обжалваният отказ е издаден във връзка с Искане
за издаване на удостоверение А1 за приложимото осигурително законодателство с
вх. № 16049/ 14.06.2019 г., касаещо заетото лице И.М.И.с ЕГН **********. В
жалбата се твърди незаконосъобразност на оспорения и потвърден по
административен ред отказ, поради неспазване на принципите на обективност,
служебно начало и право на защита, установени в чл. 3, чл. 5 и чл. 6 от ДОПК,
при допуснато съществено нарушение на процесуални правила и в противоречие с
материалноправните разпоредби на закона. Оспорващото дружество аргументира
необоснованост на изводите на приходната администрация, обусловили отказа, като
счита, че голяма част от тези изводи не са подкрепени с доказателства, а други
са в противоречие с установените от представените документи факти и
обстоятелства. По същество намира за изпълнени всички задължителни условия по
чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 на Европейския парламент и на Съвета,
а отделни коментирани от приходната администрация обстоятелства, счита за
неотносими към това изпълнение. В тази връзка се позовава и на Решение от
25.10.2018 г. по дело С-451/ 2017 на СЕС, даващо тълкуване на разпоредбата на
чл. 14, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/ 2009 на Европейския парламент и на Съвета.
От съда се иска отмяната на
решението на директора на ТД на НАП – гр. В. Търново и на потвърденото с него
решение за отказ, и връщане на преписката на административния орган, за
издаване на исканото удостоверение А1. В съдебно заседание оспорващото дружество, чрез пълномощника си по
делото *** Н.-К. от ВТАК, поддържа жалбата с направените искания, по
съображенията, изложени в нея и допълнителни аргументи, развити в хода на
устните състезания и в писмени бележки. Претендира напровените по делото
разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Ответникът, директорът на ТД на НАП – гр. В. Търново,
чрез пълномощника си по делото гл. ***К., оспорва жалбата с доводи подробно
изложени в хода на устните състезания, като се позовава и на мотивите, развити
в обжалваното решение. Твърди процесуална и материалноправна законосъобразност
на оспорения акт, като кореспондиращ с приложимите разпоредби на общностното
право и на ДОПК, и събраните по делото доказателства. Изтъква, че поначало
възприетият в европейското законодателство принцип при движението на лицата в
ЕС, е те да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една
отделна държава-членка и съгласно чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/
2004, това е държавата, на чиято територия те полагат труда си. Доколкото
подчиняването на такива лица на законодателната уредба на изпращащата държава
представлява изключение от правилото, следва да се прилага стриктно тълкуване
по отношение изпълнението на условията по чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/
2004, респ. чл. 14, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/ 2009, изпълнението на които
дава право за прилагане на това законодателство. По съществото на спора излага
аргументи за законосъобразността на отказа на приходната администрация, тъй
като „Р и С – А.“ ЕООД не изпълнява три от петте условия, въведени с чл. 12 от
Регламент (ЕО) № 883/ 2004, съгласно тълкуването, дадено с Решение № А2 от 12
юни 2009 г. на Административната комисия за координиране на системите за
социална сигурност, а именно командироващото дружество обичайно да осъществява
дейността си на територията на Република България, лицето да е командировано от
работодателя си в друга държава-членка, за да осъществява там дейност от негово
име и да не е изпратено да замества друго лице. Развива съображения в подкрепа
на тези изводи, обосноваващи законосъобразност на обжалвания отказ. Моли съда
да отхвърли жалбата като неоснователна, претендира направените по делото
разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 500,00 лв.,
съгласно представен списък. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от
оспорващато дружество адвокатско възнаграждение, съобразно фактическата и
правна сложност на делото, както и искане за съобразяване разпоредбата на мл.
161, ал. 3 от ДОПК при евентуален благоприятен за жалбоподателя изход на спора.
Съдът, като взе предвид събраните по делото писмени доказателства, прие
за установено от фактическа страна следното:
Производството
по издаването на процесното решение за отказ и започнало по Искане с вх. №
16049/ 14.06.2019 г. за издаване на удостоверение А1 за приложимото
осигурително законодателство за заето лице /обр. Окд-236/, за лицето И.М.И.с ЕГН **********. Искането е отправено от „Р и С – А.“
ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул.
„Черноризец Храбър“ № 51, вх. „А“, като към същото са приложени Трудов договор
№ 8/ 12.06.2019 г. между дружеството и И.М.И.за изпълнение на длъжността „Общ
работник строителство на сгради“. Договорът е сключен на основание чл. 67, ал.
1, т. 1, вр. с чл 70, ал. 1 и ал. 2 от Кодекса на труда – безсрочен със срок за
изпитване шест месеца, уговорен в полза на работодателя. Към искането е
представено и допълнително споразумение от 14.06.2019 г. между „Р и С – А.“
ЕООД и И.М.И., за командироване на работника в Белгия, работно място 2170
Меерксем, Антверпен, ул. „Роделоопстраат“ № 49 Б 6, характер на извършваната
работа „общи строителни дейности“, период на командироване от 18.06.2019 г. до
22.01.2021 г. – 585 календарни дни. В допълнителното споразумение са уговорени
и други елементи на трудовото правоотношение на командирования работник –
размер на трудовото възнаграждение /3 236,70 лв., продължителност на работната
седмица, работно време, междудневни почивки, дни на официални празници,
продължителност на платения годишен отпуск, поемането от работодателя на
разходите за път и квартира, и т.н. Приложени са още Заповед за командироване №
5/ 14.06.2014 г., декларация от работника за съгласие по чл. 121, ал. 2 от КТ,
пълномощно за представителство на „Р и С – А.“ ЕООД пред различни български
администрации, договор за изпълнение между BVBA MMD Bouw
– Белгия и „Р и С – А.“ ЕООД, за който е отбелязано, че влиза в сила на
23.01.2019 г., справка за облагаемия оборот на българското дружество за периода
м. 06.2018 г. – м. 05.2019 година. Видно от съдържанието на постановения
административен акт и от приложена справка за актуално състояние на всички
действащи трудови договори /л. 25/, от органа по приходите е извършена служебна
проверка във връзка с подаденото искане. При същата е установено, че „Р и С – А.“
ЕООД е има търговска регистрация от 08.10.2018 г. и такава по ЗДДС от
16.01.2019 година. Установено е още, че към датата на подаване на искането
дружеството осъществява икономическа дейност „Други довършителни строителни
дейности“ /код по Класификация на икономическите дейности 4339/ и има сключени
трудови договори с шест лица, с код по
НКПД 93130001 „Общ работник, строителство на сгради“, като трима от тях работят
в България и трима в Белгия. Изброените обстоятелства не се спорят между
страните и се потвърждават от наличните в преписката документи и при справка в
Търговския регистър.
Съобразно така установеното, по
депозираното искане от гл. инспектор по приходите в ТД на НАП – гр. В. Търново,
е издадено Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство № **********/ 24.06.2019 година. В решението са изложени мотиви,
че представената справка за облагаемия оборот сочи на малък обем дейност на
територията на страната, с различни контрагенти. Съобразно това и броя на
работещите на територията на България и Белгия, не може да се направи извод, че
работодателят осъществява съществена част от дейността си на територията на
изпращащата държава-членка, т.е. не е установено изпълнение на задължителните
изисквания на чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент
и на съвета. Посочено е и че при трите командировани в Белгия лица
командироването е извършено в кратък период от датата на назначаването им, при
което са налага извод, че тези лица са наети с цел командироване. Решението за
отказ е обжалвано от „Р и С – А.“ ЕООД по реда на чл. 92 и сл. от ДОПК и е
потвърдено с Решение № 146/ 15.07.2019 г. на директора на ТД на НАП – гр. В.
Търново. От горестоящия орган е развита по-подробна аргументация на отказа, с
позоваване на разпоредбите на чл. 14 от Регламент (ЕО) № 987/ 2009 на
Европейския парламент и на Съвета за установяване процедурата за прилагане на
Регламент (ЕО) № 883/2004 /Регламента за прилагане/, както и на критериите,
дадени с допълнителното тълкуване в Решение № А2/ 12.06.2009 г. на
Административната комисия за координиране на системите за социална сигурност.
Извън сочените от органа основания, в потвърдителното решение се навеждат
съображения и за недоказана пряка връзка /запазване на правоотношението/, между
работодателя и командирования работник. Потвърдителното решение е съобщено на дружеството,
чрез управителя му, на дата 19.08.2019 г., видно от изготвена разписка /л. 9 от
делото/. Жалбата срещу отказа за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство пред АСВТ е подадена чрез директора на ТД на НАП – гр. В.
Търново, на 26.08.2019 г., съгласно дадения входящ номер от деловодството на
ответната администрация. С придружително писмо от 27.08.2019 г., ответникът е
представил в АСВТ жалбата заедно с приложението към нея и коментираните по-горе
документи, съдържащи се в административната преписка.
В хода на съдебното производство от
жалбоподателя се представиха приложение 001 към договор за изпълнение между BVBA MMD Bouw – Белгия и „Р и С – А.“ ЕООД от
23.01.2019 г., сключено на 29.01.2019 г. и Договор за извършване на строително-ремонтни
дейности от 01.11.2018 г. между „МДС инженеринг“ ЕООД – гр. В. Търново, като
възложител и „Р и С – А.“ ЕООД, като изпълнител. От ответника не са не са
ангажирани доказателства по съществото на спора, извън тези намиращи се в
преписката.
При така установената фактическа
обстановка, съдът като взе предвид становищата на страните и представените по
делото доказателства, прави следните изводи:
Жалбата е подадена срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, от лице с надлежна легитимация, до компетентния да
разгледа спора съд по местонахождението на териториалната дирекция на НАП и в
определения от чл. 95, ал. 1 от ДОПК преклузивен срок, което я прави
процесуално допустима.
Съобразно
разпоредбата на чл. 95, ал. 1 от ДОПК, в настоящото производство на контрол за
законосъобразност подлежи решението на органа по приходите при ТД на НАП –
Велико Търново, за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство.
Компетентна
институция да определя приложимото законодателство по Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 и да издава формуляр А1
въз основа на Приложение № 4 от Регламент (ЕО) № 987/2009, е НАП. Оспореният
акт е издаден от компетентен орган, в
рамките на вменените му правомощия /чл. 88, ал. 2 от ДОПК/. Същият е в писмена
форма и съдържа посочените в чл. 59,
ал. 2 от АПК, вр. с § 1 от ДР на ДОПК реквизити.
При извършената проверка съдът установи, че
започването, провеждането и приключването на процедурата по издаването на
оспорения акт са извършени в съответствие с приложимите в случая разпоредби на
чл. 89 – чл. 91 от ДОПК, като обратно на общо формулираното от жалбоподателя
оплакване, в хода й не са били допуснати съществени нарушения на
административнопроизводставени правила. Инициираното от оспорващото дружество
производство се е развило и приключило в срока, определен от чл. 90, ал. 2,
изр. първо от ДОПК, постановеният отказ е съобщен един ден след изтичане на
срока по чл. 91, ал. 1 от ДОПК, но отново преди изтичане на срока за
произнасяне, поради което коментираното закъснение не съставлява съществено
нарушение на процесуални правила. Неоснователни
са и възраженията за нарушения на основни принципи на данъчно-осигурителното
производство, като представените от дружеството доказателства са обсъдени от
органа по приходите. Конкретно в случаи от вида на разглеждания, посредством
разпоредбата на чл. 89, ал. 2, изр. второ от ДОПК е извършено изрично
ограничаване на принципа на служебното начало, като тежестта за доказване на
основанията за издаване на исканото удостоверение, нормативно е възложена на
заявителя. Не се установява нарушаване на правото на участие в процедурата на
заявилото административна услуга лице, а правилността на изводите на органа по
приходите при анализа на събраните доказателствата, е въпрос по същество на
спора.
Относно
съответствието на издадения отказ с материалноправните разпоредби на закона.
Доколкото в случая се касае за издаване на удостоверение съгласно правилата за
координация на системите за социална сигурност, приложими са разпоредбите на
Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004
г. за координация на системите за социална сигурност Регламент (ЕО) № 987/ 2009
на Европейския парламент и на Съвета за установяване процедурата за прилагане
на Регламент (ЕО) № 883/2004 /съответно основният регламент и регламента по
прилагане, съгласно дефиницията на чл. 1, § 1, б. „а“ и б. „б“ от Регламент
(ЕО) № 987/ 2009/. С посочените регламенти са установени принципите на които се
основава координацията на системите за социална сигурност, като целта е лицата,
които се движат в Съюза, да се подчиняват на схемата за социално осигуряване само на една държава членка.
Правилото е, че това е схемата на държавата членка, в която съответното лице
осъществява своята дейност като заето лице - чл. 11 и чл. 13 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004, като конкретно по отношение на наетите лица в държави-членки,
изключенията от това правило е въведено с разпоредбата на чл. 12, § 1 от същия
регламент. Съгласно последната норма лице, което осъществява дейност като наето
лице в държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява
дейността си в нея и което е командировано от този работодател в друга
държава-членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател,
продължава да е подчинено на законодателството на първата държава-членка, при
условие, че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца
и че не е изпратено да замества друго командировано лице. По-подробна
регламентация на изискванията, на които следва да отговарят командированите
наети лица и работодателите им, за да попадат под цитираната хипотеза, е дадена
м чл. 14, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/ 2009. Същата предвижда, че чл. 12,
параграф 1 от основния регламент касае лицата, за които непосредствено преди да
започнат работа вече се е прилагало законодателството на държавата-членка, в
която е установен работодателят. Съответно работодател, който обичайно
осъществява дейността си в държавата членка, е този, който обичайно извършва
значителни по обхват дейности, различни от чисто вътрешни управленски дейности,
на територията на държавата-членка, в която е установен, като се вземат под
внимание всички критерии, характерни за дейностите, извършвани от въпросното
предприятие. Отделно от това, на основание чл. 72, б. „а“ от Регламент (ЕО) №
883/2004, в свое Решение № А2 от 12 юни 2009 г., Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност дава тълкуване на чл. 12, § 1 от
основния регламент, като установява сочените от ответника в настоящото
производство, пет критерия, характеризиращи страните по правотоношението
командироващ работодател – командирован работник и елементи от това
правоотношение, въз основа на които следва да се преценява приложимостта на
изключението по посочената норма. Тълкуване на същата норма е извършено и от
Съда с решенията по дело С-202/97 г. на СЕО, дело С - 35/70 Manpower, дело С – 359/16, в които е
посочено, че продължаването на осигуряването на работниците по схемата за
социална сигурност на изпращащата държава е обусловено от две условия. Първото
е запазването на пряка връзка между наетото лице и командироващото го
предприятие, а второто – командироващото предприятие да извършва значителна
дейност на територията на държавата-членка, в която е установено.
Ответната в
настоящото производство администрация, като компетентна да определя приложимото
законодателство институция, също е разработила подробни критерии в Наръчник по
определяне на приложимото законодателство според дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 /версия 2019/, в който
като особено важни критерии за преценка относно извършването на съществена
дейност са изведени: мястото, в което се намира седалището и управлението на
командироващото предприятие; броят на административните служители на
командироващото предприятие, намиращи се в изпращащата държава и в държавата по
заетост; мястото на наемане на командирования работник или служител; мястото,
където са сключени по-голямата част от договорите с клиенти; законодателството,
приложимо по отношение на договорите, сключени от изпращащото предприятие с
неговите клиенти и с работниците или служителите му; броят на договорите с
местоизпълнение изпращащата държава и държавата по заетост; оборотът на
изпращащото предприятие в изпращащата държава и в държавата по заетост пред
съответния типичен период /запазва се виждането, че оборот от около 25% от
общия оборот в изпращащата държава представлява достатъчен индикатор, като
същевременно е възприето, че съответствието между икономическата дейност на
работодателя, осъществявана на територията на изпращащата и приемащата държава не е
задължително условие, за да се
приложи чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) №883/2004/;
периодът от време, през който предприятието е установено в изпращащата
държава.
Съобразно
така очертаните нормативна рамка и тълкувателни разрешения, и установените по
делото факти, настоящият състав намира за основателни доводите на жалбоподателя
за неправилна преценка от страна на органа по приходите за изпълнението на
условията за издаване на удостоверение за приложимото осигурително законодателство за лицето И.М.И..
Не
се спори и от Търговския регистър се установява, че „Р и С – А.“ ЕООД е
регистрирано със седалище в Република България, сключило е с И.М.И.трудов
договор за изпълнение на длъжността „Общ работник строителство на сгради“ и въз
основа на допълнително споразумение и съответната заповед, е командировало този
работник в Кралство Белгия, за изпълнението на строителни работи, договорени с
възложителя BVBA MMD Bouw – Белгия. Между
страните не съществува спор по отношение изпълнение на изискванията за
предходно прилагане на българското законодателство по отношение на командированото
лице, в контекста на Решение по дело № С-451/17 г. на СЕС, както и относно
изпълнението на условието за предвидената продължителност на работата в
приемащата държава-членка.
Както
се посочи, в обжалваното решение и в потвърждаващото го такова на горестоящия
орган, са направени изводи за неспазване на три критерия по Решение № А2/ 12
юни 2009 г. на Административната комисия за координация – командироващото
дружество не осъществява значителна дейност на територията на България, липсва
връзка между него и командированото лице за периода на командировката и е
възможно наетото лице да е изпратено да замести друго командировано лице.
Конкретни съображения са изложени относно първите два от тези три критерия.
Съдът
намира за неправилен изводът за липса на значителна дейност, извършвана от „Р и
С – А.“ ЕООД на територията на България. Независимо от изброените по-горе и
въведени от самата администрация подробни критерии, в случая е налице
обследване и позоваване на два от тях - брой на заетите лица на територията на
изпращащата държава, съотнесен към брой на тези, командировани в приемащата
държава /според органа по приходите 3 към 3/ и съотношението на реализирания
оборот на територията на изпращащата държава към оборота, реализиран от
предприятието извън тази територия, респ. реализиран на територията на
приемащата държава. В съответствие с изложеното по-горе и наличните в делото
доказателства, освен тези два критерия следва да се съобразят още броят на
административния персонал, работещ в държавата-членка, мястото, където се
назначават командировани работници, мястото, където се сключват по-голямата
част от договори с клиенти, приложимото право към трудовите договори, сключени
от командироващото предприятие с неговите работници, от една страна, и с
неговите клиенти, от друга.
Всъщност от доказателствения материал по
делото се установява, че броят на командированите и полагащите труд на
територията на България работници на дружеството е 3 на 3, а административният
персонал на „Р и С – А.“ ЕООД се изчерпва с неговия управител, липсват данни и
не се твърди той да е бил командирован в предходен период в Белгия. Или
реалното съотношение на персонала на дружеството, полагащ труд в изпращащата и
приемащата държави е 4 на 3, като броят на работниците е разпределен по равно и
липсва административен персонал в държавата на командироване.
Командироващото дружество–работодател
има търговска регистрация от 08.10.2018 г. и регистрация по ЗДДС от 16.01.2019
г., т.е. към момента на подаването на искането за удостоверение за приложимо
законодателство, не е било икономически активен субект в рамките на пълни
данъчна или календарна година. Независимо от това от представената справка за
облагаем оборот се установява, че реализираният през периода на икономическа
активност оборот в България, надвишава този, реализиран извън територията на
страната - при общ оборот в размер от 32 956,64 лв., оборотът реализиран в
България е 17 800 лв., а този извън страната – 15 656,64 лева. В
преписката липсват безспорни доказателства за броя на контрагентите на
оспорващото дружество в България през релевантния период, като в оспореното
решение се сочат четири броя такива, между които и „МДС инженеринг“ ЕООД – гр.
В. Търново, за което единствено е представен договор от 01.11.2018 година.
Същевременно не се спори, че за същия период единствен контрагент на „Р и С – А.“
ЕООД извън територията на страната, е именно BVBA MMD Bouw
– Белгия.
Следва да се отбележи и че в случая
командироващато дружество не е предприятие, което осигурява временна работа по
смисъла на § 1, т. 17 от ДР на КТ, нито в трудовия договор между него и И.И. се
откриват характеристики на такъв по чл. 107р от КТ. Представеният трудов
договор от 12.06.2019 г. е сключен между българското дружество и И.М.И., и е
подчинен на българското законодателство - Кодекса на труда и нормативните
актове по прилагането му. Предвид изготвената от ответната администрация
служебна справка /л. 25 от делото/ и по аргумент от чл. 62, ал. 3 от КТ, на
това законодателство са подчинени и правотношенията с останалите наети от „Р и
С – А.“ ЕООД работници. Или по отношение на договорите, сключени от
командироващото дружество с неговите работници или служители намира приложение
законодателството на изпращащата държава-членка. По отношение приложимото право
в правоотношението с клиента BVBA MMD Bouw, в чл. 11 от
договора за изпълнение от 23.01.2019 г., е уговорено това да е белгийското
гражданско законодателство. Това обаче е единственият показател, сочещ
неприложимост на българското законодателство, при това той не касае трудовите
правоотношения между командироващото дружество и неговия персонал /арг. от чл.
8 от същия договор/.
Съобразно горното несъответни на фактите
по делото са изводите на ответника относно осъществяването от командироващото
дружество на съществена дейност на изпращащата държава-членка. Настоящият
състав намира, че извършването на такава дейност е доказано, при това изцяло по
критериите изготвени от приходната администрация, като компетентна да определя
приложимото законодателство институция.
Не могат да бъдат споделени и втората
група аргументи, посочени в оспореното решение и развити по-подробно от
горестоящия административен орган, а именно, че липсва пряка връзка между командироващото
предприятие и наетото лице за времето на командироването му. В синтезиран вид
те се свеждат до това, че липсва уговорка за определен резултат за
предприятието, който следва да бъде постигнат от наетото лице, като всъщност
става въпрос за предоставяне на персонал на приемащото предприятие, а не за
извършване на договорена услуга. Посочено е и че липсват конкретните параметри
на възложената на командированото лице работа, конкретно уговорено
възнаграждение за тази работа и т.н.
Видно от съдържанието на Трудов договор
№ 8/ 12.06.2019 г. между „Р и С – А.“ ЕООД и И.М.И., и допълнителното
споразумение към него от 14.06.2019 г., работникът е нает по правилата на
българското законодателство, трудовата му функция е общ работник строителство
на сгради, договорът е за неопределено време със срок за изпитване в полза на
работодателя, работната сила се предоставя при пълен работен ден от 8 часа,
уговорено е основно трудово възнаграждение, както и началната дата, на която
работникът следва да постъпи на работа. Съгласно съдържащата се в делото
справка, за договора е уведомена ТД на НАП по реда на чл. 62, ал. 3 от КТ.
Впоследствие с допълнителното споразумение, е постигнато съгласие работникът да
бъде командирован в Белгия, с характер на извършваната работа „Общи строителни
дейности“, конкретно посочено като адрес работно място. Не е посочен друг
субект на правоотношението извън българския работодател и наетото лице,
независимо, че не се спори относно целта на командироването – изпълнение на договора
от 23.01.2019 г. между жалбоподателя и BVBA MMD Bouw
– Белгия. Както се посочи, в допълнителното споразумение са уговорени
продължителност на работната седмица, на работния ден / с конкретно посочени
начален и краен час и време за обедна почивка/, на минималната междудневна
почивка, забрана за полагане на извънреден и нощен труд, задължение на
командироващото дружество да осигури здравословни и безопасни условия на труд.
Уговорено е, че при нарушаването на забраните за извънреден и/или нощен труд,
този труд се заплаща съобразно белгийското законодателство. Посочено е кои са
официалните празници, респ. неприсъствени дни в приемащата държава, размерът на
платения годишен отпуск, основно трудово възнаграждение, допълнителни премии,
дата на която командированото лице трябва да започне работа в Белгия, за чия
сметка са разходите за път до приемащата държава и обратно, и за квартира за
периода на командироване, по какъв начин ще бъдат изплатени и други.
Съгласно договора за изпълнение от дата
23.01.2019 г., жалбоподателят е поел към BVBA MMD Bouw
– Белгия, задължението да извърши общи строителни дейности, какъвто е и
предметът на дейност на белгийското дружество, желаещо „да прибегне до помощта
на изпълнител, който разполага с необходимия опит“. Посочено е, че работниците
ще поемат работата в рамките на 38 часова работна седмица и че страните могат
по взаимно съгласие да разширят или ограничат възложените задачи на
изпълнителя. Договорено е същите да определят периодично и след взаимна
консултация целите, които следва да постигнат и/или естеството на работите,
които следва да се извършат, както и конкретното място на престацията на
територията на Белгия. Посочено е изрично, че няма връзка на подчинение между
възложителя и изпълнителя /чл. 2, т. 3 от договора/, като последният организира
и изпълнява свободно действията си, касаещи механизма на изпълнението и
съдържанието на работните средства. В чл. 8, именован „наемане на персонал“ е
вписано, че възложителят се задължава официално да не наема служители или бивши
служители на изпълнителя за подобни поръчки или дейности, дори и с пробен
период, преди изтичането на срок от 6 месеца от последното посредничество с
изпълнителя, като неспазването на това задължение е скрепено със задължение за
обезщетяване. В представеното пред съда приложение № 1 към договора от
23.01.2019 г., е конкретизиран предметът на поръчката - зидаро–кофражни
дейности, гипс шпакловка и мазилки на сгради в Белгия ,при ценова ставка от 28
евро на час, с отговорник за поръчката –С.Ф.А./работник на „Р и С – А.“ ЕООД,
съгласно справката за действащите трудови договори/.
Съобразно цитираното съдържание на двата
договора, съдът намира, че е налице пряката връзка между командироващият
работодател и наетото лице, изразяваща се в това, че трудовата заетост на
работника продължава да бъде следствие и да се извършва под ръководството на
този работодател. Факт е наличието на безсрочен трудов договор между „Р и С – А.“
ЕООД и И.И., както и допълнително споразумение, в което на са уговорени
практически всички съществени елементи на трудовото правотношение за времето на
командироването, като и други условия, вкл. такива, обхванати от разпоредбите
на Наредбата за служебните командировки
и специализации в чужбина. Нещо повече, работодателят е поел
задължението той да осигури безопасни и здравословни условия на труда на
наетото лице на мястото на командироването, а срокът срок за изпитване, с който
е сключен договорът е значително по-кратък от продължителността на
командировката. Последните две обстоятелства, според настоящия състав, са
индикация за намерението на българският работодател по време на командироването
да осъществява в пълен обем правомощията си по трудовото правоотношение, като
функция от търговския му интерес. Поради това съдът намира, че не е налице
фиктивен трудов договор между жалбоподателя и командированото лице, в каквато
насока /макар и без да е посочено изрично/, са изложените от приходната
администрация съображения. Аргумент за това е и клаузата, задължаваща работодателя при извънреден и/или нощен труд, този
труд да се заплаща съобразно законодателството на приемащата държава, която би
била напълно излишна при едно фиктивно правоотношение. От друга страна тази
клауза не изключва основаването на трудовото правоотношение на българското
законодателство, доколкото възнаграждението за този вид труд се дължи от
командироващото дружество, за негова сметка, така както е определено в
допълнителното споразумение.
Не могат да бъдат споделени и доводите
на горестоящия орган, че липсата на пряка връзка командироващ работодател –
командирован работник, се извлича от съдържанието на договора за възлагане
между BVBA MMD Bouw
– Белгия и „Р и С – А.“ ЕООД. От директора на ТД на НАП – гр. В. Търново е
посочено, че от предмета на този договор не става ясно какъв е целения със
сключването му резултат, поради абстрактната му формулировка и оттам липсва
формулирането на точна задача към командированото лице досежно трудовите му
функции в приемащата държава. Поначало настоящата инстанция не намира някаква
връзка между формулировката в предмета на договора за възлагане с клиента на
дружеството и това дали е налице запазено отношението работодател – работник с
командироващото българско дружество. Администрацията не прави твърдения нито
обосновава наличието на измама или злоупотреба, чрез която изпращащото
предприятие или командирования работник постигат неследващо им се предимство
/спестяване на осигурителни вноски, нарушаване на конкуренцията, заобикаляне на
императивни норми на приложимо законодателство или друго/. Не се твърди и получаването по реда
на чл. 76, § 4 от Регламент (ЕО) № 883/2004, от компетентните белгийски органи,
на данни или доказателства за измама от страна на приемащото предприятие, респ.
от страна на командированите работници. От приходната администрация не са
направени и твърдения за недействителност на договора между българското и
белгийското дружества, поради липса на предмет или на основание /чл. 26, ал. 2
от ЗЗД/, а освен това относно действителността на въпросния договор е приложимо
белгийското законодателство. Вън от горното, твърдяната от ответника неяснота в
предмета ва договора между „Р и С – А.“ ЕООД и неговия белгийски клиент е
преодоляна чрез сключването на представеното пред съда споразумение от
29.01.2019 година. Независимо от помента на представянето му, предвид
предприетите през месец юни 2019 г. от българското дружество, действия по
изпълнението му, съдът не споделя съображенията на ответника, че същото е
изготвено за целите на настоящото производство. Но дори това да е така, в
договора от 23.01.2019 г. се съдържа достатъчна конкретизация за вида и мястото
на изпълнение на поръчката, а предвид нейния характер, предварителното точно
определяне на видовете и обеми работа е практически непостижимо. Следва да се
отбележи, че и при трудови правоотношения развиващи се на територията на
България, липсва практика в трудовите договори да се посочва изрично и
конкретно какви по вид и обем дейности следва да извършва наетото лице. В
случая работникът е командирован да изпълнява заеманата в българското
предприятие длъжност, като извършва присъщите й общи строителни дейности, от
името и за сметка на работодателя. В крайна сметка съдът намира, че по
отношение липсата на значителна икономическа дейност на територията на изпращащата
държава и на пряка връзка работодател – работник, от приходната администрация
са изложени основно предположения и съмнения за евентуално неправомерно
поведение на жалбоподателя, за което обаче не са събирани и обсъждани обективни
данни, и не е направена съответната правна квалификация.
Необоснован е и последният направен от
ответника извод, че възможно наетото лице да е изпратено да замести друго
командировано лице. По делото няма данни за предходно командировани работници
на „Р и С – А.“ ЕООД в Кралство Белгия, липсата на такива предходни
командировки се установява и от представената от ответника, и коментирана
по-горе справка за актуално състояние на всички действащи трудови
договори.
По изложените съображения съдът намира,
че при подаването на Искане с вх. №
16049/ 14.06.2019 г. за издаване на удостоверение А1 за приложимото
осигурително законодателство за заето лице, са изпълнени въведените с чл. 12 от
Регламент 883/2004 изисквания. Постановеният от органа по приходите отказ за
издаване на такова удостоверение е незаконосъобразен, и като такъв, следва да
бъде отменен.
При този изход на
делото, на ответника не следва да бъдат присъждани разноски. На основание чл.
161, ал. 1, изр. първо от ДОПК, в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени
разноски, поискани в съдебно заседание, в размер общо на 550,00 лв., от
които50,00 лв. държавна такса и 500,00 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно Договор за правна защита и съдействие от 14.10.2019 г. /л. 44 от делото/.
Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на
адвокатския хонорар, заплатен от жалбоподателя. Същият е съответен на
определения в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и еднакъв с този на претендираното от
администрацията юрисконсултско възнаграждение за същото производство. Делото не
се отличава с по-малка фактическа, и с правна сложност от други дела със сходен
предмет и заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно с оглед
извършената от процесуалния представител на жалбоподателя работа /изготвянето и
подаването на жалба, участие в съдебно заседание/. Не е налице и основание за
прилагане на чл. 161, ал. 3 от ДОПК, доколкото единственото представено пред
съда и несъдържащо се в административната преписка доказателство, не е от
решаващо значение за изхода на спора.
Водим от горното и на основание чл. 160,
ал. 3, вр. с чл. 144, ал. 2 от ДОПК, съдът
Р Е Ш
И :
Отменя по жалба на „Р и С – А.“ ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул. „Черноризец Храбър“ № 51, вх. „А“, Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо законодателство № **********/ 24.06.2019 г. на гл. инспектор по приходите при ТД на НАП – гр. В. Търново, потвърдено с Решение № 146/ 15.07.2019 г., издадено от директора на ТД на НАП – гр. В. Търново.
Изпраща делото като преписка на
Териториална Дирекция на НАП – гр. Велико Търново, за издаване от органа по
приходите на удостоверение А1 за приложимо законодателство по Искане с вх. № 16049/ 14.06.2019 г., при
съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуване
и прилагане на закона.
Осъжда Териториална Дирекция на НАП –
гр. Велико Търново да заплати на „Р и С – А.“ ЕООД с ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. Велико Търново, ул. „Черноризец Храбър“ № 51, вх. „А“,
разноски по делото в размер на 550,00
/петстотин и петдесет/ лева.
Решението не подлежи на обжалване.
Решението да се съобщи на страните чрез
изпращане на преписи от него по реда на чл. 138, ал. 2 от АПК.
Административен
съдия: