№ 10414
гр. София, 31.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:М. СТ. ТАНЕВА
при участието на секретаря РУМЯНА Д. Г.
като разгледа докладваното от М. СТ. ТАНЕВА Гражданско дело №
20231110160394 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба Н. Н. Х., чрез еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, срещу ,.
В исковата молба се сочи, че на 01.08.2021 г. между Н. Н. Х. и , бил
сключен договор за кредит от разстояние 718825, по силата на който бил
предоставен кредит на ищеца в размер на 2000 лв., при годишна размер на 36
% и ГЛП – 42.58 %. В чл. 17, ал. 1 от договора било уговорено че страните се
съгласяват че договора ще бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията
посочени в ОУ или банкова гаранция. В случай на неизпълнение на условията
от кредитополучателя по чл. 27 то последният дължал неустойка в размер на
0.9 % от стойността на усвоения кредит, неустойката за заплащала
разсрочено, заедно с погасителните вноски. Твърди, че била начислена
неустойка в размер на 1742.02 лв., поради непредставяне не обезпечение.
Сочи, че ищеца заплатил изцяло задълженията си по договора. Твърди, че
договора е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, както и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК – ГПР бил посочен неясно, както
и размера му бил неправилно определен. Излага, че договора бил нищожен
тъй като била налице изначална възможност потребителя да осигури
поръчител отговарящ на всички изисквания посочени в договора. Твърди, че
неустойката накърнява добрите нрави, излизала извън присъщите и функции.
Сочи, че бил нарушен чл. 33, ал. 1 ЗПК, както и че неустойката
представлявала допълнително възнаграждение за кредитора. Позовава се на
нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и на заблуждаваща търговска
практика.
Моли съдът да постанови решение, с което да прогласи
недействителността на клаузата в чл. 27 от договор за паричен заем №
1
718825/01.08.2021 г. сключен между Н. Н. Х., и ,, предвиждаща неустойка в
размер на 0.9 % от стойността на усвоения кредит; както и да осъди ответника
да му заплати сума в размер на 5,00 лв. – частичен иск от 1742.02 лв. –
представляваща недължимо платено по договор за паричен заем №
718825/01.08.2021 г., ведно със законна лихва върху тази сума от 03.11.2023 г.
до окончателното плащане. Претендира разноски.
В срок е постъпил отговор на искова молба от ответника. Твърди, че
иска е неоснователен, договора за кредит е действителен. Сочи, че
кредитополучателят се е запознал със съдържанието на договора и
преддоговорна информация, и го е подписал, бил се е запознал с последиците
при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение. Намира
клаузата за неустойка за валидна, заемополучателят е бил съгласен с нея.
Сочи, че неустойка за непредставяне на обезпечение не била начислявана.
В о.с.з. иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е изменен, както същия е увеличен за
сумата от 56,52 лв.
Съдът намира за установено от правна и фактическа страна следното:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД съдът
приема следното:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на
чл. 27 от Договор за потребителски кредит е нищожна на заявеното правно
основание.
По делото не се спори, че страните са сключили процесния договор за
потребителски кредит № 718825/01.08.2021 г.
Съгласно чл. 17, ал. 1 от договора, в случай че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 (три) дни от сключването на
договора да: - осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в
полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезпечения, такси и други, или - предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя по договора (включително главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен
ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна
на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на
банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет дни) след падежа
на последната вноска.
В чл. 17, ал. 2 от договора е предвидено още, че третото лице –
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията,
посочени в ОУ и се одобряват от кредитора, като одобрението се извършва
единствено по преценка на кредитора.
Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора, в случай че потребителят не изпълни
2
задължението си, посочено в чл. 19, същият дължи на кредитора неустойка в
размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват,
че неизпълнението на задължението по чл. 17 причинява на кредитора вреди,
в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на
кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани
на предположението, че последният ще предостави в срок договореното
обезпечение.
В чл. 27, ал. 2 от договора е предвидено още, че в случай на настъпване
на дължимостта на неустойката по – горе, потребителят следва да заплаща
периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г.
на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е
налице, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби (в този см.
Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по
гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на
ВКС и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл.
289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2
и чл. 9 от ЗЗД.
Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
уговорената неустойка в чл. 27 от процесния договор за кредит е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради
която е въведена, е установяване на допълнително задължение за длъжника,
респ. - допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите
нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на
общоприетите и неписани правила на добросъвестност.
В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними
условия за предоставяне на уговореното в чл. 17 обезпечение, кредиторът си е
осигурил сигурна допълнителна печалба, прикрита под формата на
3
уговорената в чл. 27 неустойка. Тази неустойка е обезпечавала едно
изначално неизпълнимо задължение, като това е в разрез с принципите на
добросъвестността и справедливостта. Това е така, защото, за да избегне
начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави
обезпечение под формата на поръчителство, като поръчителят е следвало да
отговаря на редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат
покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в
едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който следва да бъде одобрен
единствено по преценка на кредитора. Налагането на толкова къс срок за
ангажиране на поръчител препятства всички възможности на длъжника да
реагира и да изпълни условията. Кредитополучателят обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да
намери такъв, който да отговаря и на всички посочени условия.
Всички тези условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е в невъзможност
да предостави уговореното обезпечение и на практика е поставен в
неизпълнение на това задължение, за да заплаща неустойката по чл. 27 от
договора.
Следва да се посочи още, че предоставянето на обезпечение само по
себе си обезпечава изпълнението на главното задължение на
кредитополучателя, а именно - да върне заетата сума в уговорените срокове и
в случай на неизпълнение, в зависимост от предоставеното обезпечение,
кредиторът да може да предприеме принудително изпълнение срещу
поръчителите.
В общия случай, предоставянето на обезпечение е условие за сключване
на договора, респективно при непредоставянето му от страна на
кредитополучателят, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я
предостави, това ще се отрази на размера на уговорената лихва – към
повишаването й.
В случая обаче, задължението за предоставянето на обезпечение е
уговорено да възникне след като настъпи неизпълнение, т.е. - след
сключването на договора за кредит и след като вече заемната сума е
предоставена на кредитополучателя. Изхождайки от характера на неустойката
– да обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага
същите да бъдат установявани по размер, следва изводът, че от
непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда, доколкото
обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на едно
парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на главното
задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, но липсата на
обезпечение не представлява вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск.
Поради тази причина съдът приема, че непредставянето на обезпечение
не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и
4
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,
ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В същото решение като критерии при преценката на
съда дали дадена неустоечна клауза е нищожна, поради противоречие на
добрите нрави, са заложени: 1) естеството им на парични или на непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-
поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; 4) съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като изброяването е примерно.
В този смисъл, уговорената в чл. 27 от процесния договор неустойка не
обезпечава изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, а,
както бе посочено по-горе, представлява цената, която кредитополучателят
следва да плати поради повишения кредитен риск за кредитора. Вреди от
непредоставянето на обезпечението не може да има, още повече, че към
момента на сключване на договора (към този момент съдът дължи преценка
на посочените критерии), кредитополучателят не е бил в неизпълнение на
главното задължение по договора.
Поради всичко изложено, съдът намира, че неустоечната клауза за
непредоставено от заемателя обезпечение е нищожна поради противоречието
й с добрите нрави.
С оглед гореизложеното, не следва да бъдат разглеждани следващите
наведени евентуални основания за нищожност на клаузата на чл. 27, ал. 1.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е
заплатил твърдяната сума, представляваща недължимо платена сума по
нищожна клауза на чл. 27, ал. 1 от договора, че тя е постъпила в
патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на
ищеца в имуществото на ответника е без правно основание, т. е. без да е било
налице годен юридически факт.
От приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ответника
е платил неустойка в размер на 56,52 лв. Възражението на ответника, че
неустойка не е начислявана е неоснователно.
Следователно и предвид нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 от
договора, ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер на 56,52
лв.представляващо недължимо платена сума по нищожна клауза, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 03.11.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата, поради което искът при квалификацията на чл. 55, ал.1,
предл. 1 от ЗЗД е доказан по основание и до пълния предявен размер и следва
да бъде уважен.
5
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на
ищеца следва да се присъдят сторените разноски в размер на 400 лв.
Процесуалният представител на ищеца претендира на основание чл. 38
ЗА адвокатско възнаграждение в общ размер на 1138 лв. с ДДС.
Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове
(какъвто е настоящият случай), интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по
ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК.
При съобразяване на обстоятелството, че делото не е сложно от
фактическа и правна страна, съдът приема, че на процесуалния представител
на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на
480 лв. с ДДС, определено и с оглед на обичая в практиката по Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата в чл. 27 от договор за
паричен заем № 718825/01.08.2021 г. сключен между Н. Н. Х. и ,,
предвиждаща неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоения кредит,
по предявения от Н. Н. Х., ЕГН **********, срещу „СТ,59, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. ,, установителен иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „СТ,59, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
,, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Н. Х., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, сумата в размер на 56,52 лв., представляваща недължимо платена сума
по нищожна клауза на чл. 27 от договор за паричен заем № 718825/01.08.2021
г. сключен между Н. Н. Х. и ,, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 03.11.2003 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „СТ,59, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
,, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Н. Х., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 400 лв. – разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „СТ,59, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
,, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „ Д. М.“, представлявано от
управителя си адв. Д. М. М., сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание
чл. 38, ал. 1 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
градски съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7