№ 15396
гр. София, 11.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. М.
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. М. Гражданско дело №
20241110174303 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба с вх. № 405494/12.12.2024г. на
ищцата А. Н. Е., с която е предявила против ответника ***** обективно съединени
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 10а,
ал.2 ЗПК, вр. чл.19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП, с който се иска да
бъде обявена нищожността на клауза в чл.3.10 в договор за паричен заем № 706752 от
15.07.2022г., сключен между страните, поради противоречие със закона, под евентуалност-
на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК – поради заобикаляне на
закона, както и с осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане ответника да плати
сума в размер на 10 лева, частично предявен иск от общата сума от 88.55 лева,
представляваща платена по договора сума при липса на основание, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на исковата претенция – 12.12.2024г., до изплащането.
Ищцата твърди, че на 15.07.2022г. е сключила със ***** договор за паричен заем №
706752, по който в полза на ищеца е бил отпуснат заем в размер 400 лева, който ищецът
следвало да върне на една месечна вноска. Поддържа, че в чл. 3.10 от договора е уговорено,
че заемателят заплаща и допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“ в размер на
88.55 лева. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с императивни
правни норми. Поддържа в тази връзка, че е налице противоречие с разпоредбата на чл. 10,
ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, защото не е спазена предвидената от закона форма - нарушено е
изискването процесният договор да бъде написан на ясен и разбираем начин, както и на чл.
11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, защото липсвал съществен елемент от съдържанието -
годишния процент на разходите по кредита, като се сочи, че същият е посочен единствено
като процент, но без изрично да са описани основните данни, които послужили за
изчисляването му. Твърди се още, че в договора е грешно посочен размерът на ГПР, като
действителният такъв бил над максимално установения праг по чл.19, ал.4 ЗПК. Не бил
посочен и размерът на възнаградителната лихва, която следва да се заплати по договора,
като в тази връзка се твърди, че договорът е недействителен на основание чл.26, ал.1, пр.3
ЗЗД поради противоречието на договорната лихва с добрите нрави, която надвишавала
трикратния размер на законната лихва за забава. В договора не се съдържала информация
относно разпределението на вноските между различните неизплатени суми, което също
1
влечало след себе си недействителност на договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.11
ЗПК. Оспорената клауза по чл. 3.10 от договора била нищожна поради противоречието й с
разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, доколкото услугата по експресно разглеждане на кредита
била пряко свързана с неговото усвояване и не съставлява допълнителна услуга по смисъла
на чл.10а, ал.1 ЗПК. По своята същност таксата за услугата по чл.3.10 била разход (печалба),
който подлежи на включване в размера на ГПР, но в нарушение на чл.19, ал.1, вр. чл. 11,
ал.1, т. 10 ЗПК това не било сторено в случая, като по този начин се нарушавала нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК. Непосочването на действителния размер на ГПР се приравнявало да
непосочен такъв, което водело до недействителност на целия договор за потребителски
кредит, като това представлявало и заблуждаваща практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал.
2, т. 1 ЗЗП. Поддържа, че оспорената клауза по чл. 3.10 от договора е нищожна като
неравноправна клауза па основание чл.146 ал. 1 от ЗЗП, доколкото съдържа уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и
поради това, че задължава потребителя срещу услуга, която реално не получава, да заплати
необосновано висока такса на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Излага, че клаузата не е
индивидуално уговорена, съобразно изискванията на чл.146 от ЗПК. Поддържа, че на
основание чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ищцата твърди, че от сключване на договора до датата
на депозиране на исковата молба погасил изцяло отпуснатия кредит, като с оглед
нищожността на оспорената клауза за „такса за експресно разглеждане“ по договора, сумата
за „такса за експресно разглеждане“ в размер на 88.55 лева е получена от ответника без
правно основание, поради което предявява кумулативно съединен обусловен иск по чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане ответника да възстанови сумата от 10 лева, частично претендиран
от сума в общ размер от 88.55 лева, представляваща платена при липса на основание сума по
договора на кредитора, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
претенция, до изплащането. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника *****, в
който оспорва исковете. Счита, че предявените установителни искове за нищожност на
клаузата по чл. 3.10 са недопустими поради липса на интерес. В тази връзка сочи, че
процесният договор за кредит е изцяло предсрочно погасен и оспорената клауза не е
породила действие. Твърди, че процесният договор е сключен на 15.07.2022 г., а падежът му
е определен на 03.08.2022 г. На 25.07.2022 г. ищецът е върнал единствено предоставената
главница по договора, като с погасяването в рамките на гратисния период договорът е
напълно погасен и по него не се дължат други плащания, а клаузата, с която потребителят се
задължил да плати допълнително избраната от него услуга за приоритетно разглеждане на
искането за кредит, не е породила действие между страните. Ответникът твърди, че при
сключване на процесния договор за кредит са спазени всички законови изисквания по чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, с което оспорва доводите на ищеца, като твърди,
че оспорената клауза от договора е валидна. Посочва, че клаузата за заплащане на такса за
експресно разглеждане е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно
ясна и разбираема, от което следвало, че към момента на сключване на договора
потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, с оглед на
което ищецът предварително е бил наясно с икономическите последици от сключваните
договора за кредит. Твърди, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, без да е обвързан по
никакъв начин от посочената клауза. Поддържа, че не е налице противоречие с добрите
нрави, поради изложените аргументи, свързани с индивидуалното договаряне, като дават на
потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
ответника. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
2
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е приет препис от договор за паричен заем № 706752 от 15.07.2022г., от
който се установява, че на посочената дата между А. Н И. (кредитополучател) и ****
(кредитодател) е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответното
дружество се е задължило да предаде в собственост на насрещната страна сума в размер на
400 лева, със срок на издължаване от 1 месечна вноска, чийто падеж настъпва на
03.08.2022г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 40,05% и годишен процент на
разходите (ГПР) – 49,42%. В договора е посочено, че общата сума за плащане е в размер на
408,45 лева, като в чл.3.10 е посочено, че е начислена такса за експресно разглеждане в
размер на 88,55 лева, като единствената вноска по кредита заедно с тази такса е в общ
размер на 497 лева.
Представен е стандартен европейски формуляр, в който също са посочени
параметрите на сключения договор, а именно – главница в размер на 400 лева, ГПР в размер
на 49,42% и ГЛП в размер на 40,05% (8,45 лева за срока на договора). Отбелязано е, че
заемът се връща на една вноска с падеж на 03.08.2022г., като общата сума възлиза на 408,45
лева. В раздел II, т.4.3 е посочено, че е избрана услуга за експресно разглеждане, при която
потребителят дължи такса в размер на 88,55 лева.
По делото е изслушано и прието и заключение на допусната съдебно – счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, по която
вещото лице е посочило, че действителният ГПР, при включване в него на таксата за
експресно разглеждане от 88,55 лева, възлиза на 465,86%. По процесния договор ищцата е
заплатила в полза на ответника на 15.07.2022г. обща сума в размер от 400,00 лева –
главница.
С приетия за окончателен доклад по делото съдът е отделил като безспорно, че между
страните има сключен договор за паричен заем № 706752 от 15.07.2022г. с твърдените
клаузи, по който е отпусната сума в общ размер на 400 лева - главница, като в чл. 3.10 от
договора е предвидено, че заемателят следва да заплати и допълнителна услуга „такса
експресно разглеждане“ в размер на сумата от 88,55 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
По предявените установителни искове за нищожност в доказателствена тежест на
ищеца е да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата
молба съдържание, включващо и процесната клауза за „такса експресно разглеждане“ в чл.
3.10. В тежест на ответника е да докаже валидността на клаузата, съответно, че с
уговарянето не се заобикаля размера на ГПР, съответно, че клаузата не е неравноправна и е
индивидуално уговорена.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже пълно и главно по делото, че между
страните има сключен договор за паричен заем № 706752 от 15.07.2022г. със **** с
твърдените клаузи, в който случай ответникът следва да докаже, че не са налице визираните
пороци по отношение на чл. 3.10 от договор за паричен заем № 706752 от 15.07.2022г., а
именно, че клаузата е индивидуално договорена, че не представлява скрито възнаграждение,
което следва да се включи при изчисление на ГПР, съответно в случай на включването му не
се нарушава императивната норма за максималния размер на ГПР по чл.19 ЗПК, както и че
не противоречи на закона и не е налице заобикаляне на закона.
По осъдителния иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да
докаже пълно и главно по делото, че на 15.07.2022г. е сключил с ответника договор за
паричен заем № 706752 от 15.07.2022г.; че е заплатил процесната сума по договора, че тя е
3
постъпила в патримониума на ответника. В доказателствена тежест на ответника, при
установяване горепосочените обстоятелства, е да докаже, че има основание да получи
процесната сума, а именно: валидно правоотношение по договор за паричен заем № 706752
от 15.07.2022г., в т.ч. и наличието на валидна клауза по чл.3.10 от договора, която е
индивидуално уговорена, въз основа на което са извършени начисления на процесната
стойност, както и изпълнение на задълженията му по договора.
След като се запозна със съдържанието на представения по делото договор, сключен
между страните, съдът счита, че същият разкрива признаците на договор за потребителски
кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Ищцата А. Н И. е физическо лице, за което няма
данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а ответникът ***** е търговско дружество с предмет
на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при
сключването на договора ответникът е действал в качеството на "търговец", според
легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ищецът има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Като форма на
предоставяне на потребителски кредит е уредено предоставянето на заем, като в настоящия
случай такъв е и предметът на процесния договор. От представения договор е видно, че
ответникът се е задължил да предостави на ищеца парична сума срещу задължението на
последния да я върне.
С определението си насрочване на делото от 20.05.2025г. съдът е задължил ответника
на основание чл.190, ал.1 ГПК да представи по делото препис от приложимите към
процесния договор Общи условия, като е предупреден за последиците по чл.161 ГПК, в
случай на неизпълнение. Препис от това определение е редовно връчен на ответника на
27.05.2025г., но въпреки това същият не е изпълнил вмененото му задължение по реда на чл.
190 ГПК в предоставения от съда срок, нито до приключване на делото в настоящата
инстанция. Поради тази причина, на основание чл. 161 ГПК и при липса на доказателства за
противното, съдът приема, че уговорената в процесния договор такса за експресно
разглеждане в размер на 80,55 лева касае услуга по приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че таксата за заплащане на такса за експресно
разглеждане, уредена в чл.3.10 от процесния договор за потребителски кредит, е нищожна.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не
може да събира такива, които са свързани с усвояването или управлението на кредита -
чл.10а ЗПК. Законодателят е допуснал събирането на такси за покриване на
административни разходи при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, но различни от основната услуга по усвояване и управление на кредита.
Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, т.е.
различни от предоставяне на кредита и неговото администриране. Макар и законодателят да
не е предвидил съдържанието на действията по усвояване и управление на кредита по чл.
10а ЗПК, съдът счита, че тези действия включват типичните и присъщи такива за дейността
по предоставяне на кредита, както и тези по управлението му. Разпоредбата на чл.10а от
ЗПК ограничава възможността в тежест на потребителя да бъдат възлагани такси за такива
действия, които кредитодателят е длъжен да извърши преди и по време на сключването на
договора за кредит. Самите действия по усвояване на кредита са свързани с получаване на
4
сумата от кредитодателя, но и с действията на кредитодателя по предоставянето й, както и с
неговите задълженията преди и при сключване на договора – за преценка на
кредитоспособността, за предоставяне на задължителната предварителна информация. В
случая уговорената такса за експресно разглеждане на заявката за кредит представлява
такса, свързана с предоставянето на кредита, тоест с усвояването му, поради което спрямо
нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК забрана. По делото липсват доказателства,
от които да се направи извод, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит
кредиторът прави допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса.
Сам по себе си фактът, че искането за отпускане на кредит ще се разгледа бързо не
представлява допълнителна услуга, която следва да се заплаща от потребителя отделно. Ако
тази услуга оскъпява продукта, то разходите следва да се компенсират с увеличаване на
цената на му, а не с начисляване на такси по чл. 10а ЗПК. В този смисъл е и практиката на
съдилищата, намерила отражение в Решение № 1441/12.03.2024г. на по в. гр. д. №
5977/2023г. по описа на СГС, Решение № 4067/20.07.2023г. по в. гр. д. № 9689/2022г. по
описа на СГС, Решение № 3609/04.07.2023г. по в. гр. д. № 8049/2022г. по описа на СГС и др.
В действителност уговорената такса не се дължи за предоставяне на каквато и да било
услуга, а за разглеждане на подаденото искане чрез извършване на оценка на
кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 и сл. ЗПК, която дейност законът
възлага като преддоговорно задължение на кредитора и за чието извършване законът не
урежда събиране на допълнителна такса извън възнаграждението на кредитора по договора
за кредит. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК е императивна, поради което същата не може да
бъде дерогирана от страните по договора, а клаузите от договора, които са в противоречие с
императивните й предписания, са нищожни поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. Ето защо, предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата от договора
(чл.3.10), предвиждаща такса за експресно разглеждане на заявлението за сключване на
договор в размер на 88,55 лева, е основателен и следва да бъде уважен. Доколкото не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално съединения иск,
съдът не дължи произнасяне по него.
Съдът счита, че посочената по-горе такса за експресно разглеждане по чл.3.10 от
договора за кредит представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, като невключването й води до неспазено
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1
ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
5
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита
и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2). Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В настоящия случай, при изчисляване
на Годишния процент на разходите в процесния договор не е била включена допълнителната
такса за експресно разглеждане, което се установява от заключението на изготвената съдебно
– счетоводна експертиза. Посочи се по – горе, че съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал.1 от
ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя единствено такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като таксата за
експресно разглеждане на заявлението за сключване на договор не попада в приложното
поле на чл. 10а, ал.1 ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването /предоставянето/ на
кредита. При това положение, съдът намира, че таксата за експресно разглеждане следва да
бъде включена като разход при определяне на ГПР по процесния кредит, тъй като е разход
във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК (доколкото съставлява
допълнително възнаграждение на кредитора за извършване на оценка на
кредитоспособността на потребителя и отпускане на кредита) и следва да бъде взета
предвид по смисъл на § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК като част от общите разходи по кредита).
Отчитайки горното и с оглед на факта, че същата съставлява почти 1/5 от получения заем,
краткия период на заема – 16 дни, посочения в договора за потребителски кредит ГПР от
49,42 %, то последният след включване при неговото изчисляване и на таксата за експресно
разглеждане на кредита, ще достигне до 465,86 % - така заключението на счетоводната
експертиза.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и
да направи своя информиран избор. В Решение от 13.03.2025г. по дело № C‑337/23 на Съда
на Европейския съюз е разяснено, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както и непосочването на този процент, поради което санкцията, изразяваща се
в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не
включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ
и пропорционален характер. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на
всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя
6
относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, в който случая потребителят дължи
връщането единствено на чистата стойност на кредита – чл.23 от ЗПК. Изричен диспозитив
във връзка с нищожността на договора за кредит обаче не може да бъде постановен, предвид
диспозитивното начало, доколкото ищцата е поискала единствено да бъде прогласена
нищожността на клаузата за експресно разглеждане.
Независимо това, във връзка с предявения иск за неоснователно обогатяване следва
да се посочи, че според чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита /така решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и
решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т.о.; Решение
50086/21.12.2023г. по т.д. 1027/2022г. на ВКС, І-во Т.О.; Решение № 50259/12.01.20203г. по
гр.д. 3620/2021г. на ВКС, ІІІ-то Г.О/. Следователно на основание на чл. 23 от ЗПК за
кредитополучателя е възникнало задължение да върне на кредитодателя само сумата, която е
получил като главница по договора за кредит и всички други суми са платени при изначална
липса на основание. В случая чистата стойност на кредита е в размер на 400 лева. От
заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза се установява, че
кредитополучателят е извършил плащания по процесния договор за заем в общ размер на
400,00 лева (главница), т.е. върнал е на заемодателя получената главница и нищо друго в
повече, в т.ч. не е заплатил и такса за експресно разглеждане в размер на 88,55 лева, която не
е дължима и в общия случай би подлежала на връщане, предвид приетата от съда
нищожност на клаузата, установяваща нейното заплащане, но в настоящия казус не е това
случаят. Ищцата е заплатила на кредитора точно толкова, колкото е получила от него като
чиста стойност, следователно не е налице обедняване за А. Е. (намаляване на нейния
патримониум), респ. обогатяване на ответника за нейна сметка. Предвид това, осъдителният
иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 10 лева,
частично предявен иск от общата сума от 88.55 лева, се явява неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски имат и двете спорещи страни.
Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 100 лева за двата иска, поради което
в нейна полза се следва сумата от 50 лева – половината от заплатената такса, предвид
неоснователността на иска за неоснователно обогатяване. Заплатен е и депозит за
възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лева, който следва да остане в нейна тежест,
доколкото всички въпроси на вещото лице са свързани с иска за неоснователно обогатяване,
който съдът намери за неоснователен.
Ищцата е заплатила и адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева с ДДС, като
насрещната страна своевременно е навела възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на
7
заплатеното адвокатско възнаграждение, което според съда е основателно. Независимо, че в
разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК е предвидено, че когато заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер, но не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв,
настоящият състав намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско
възнаграждение следва да се съобрази Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с
което се приема, че при извършване на преценката относно размера на адвокатското
възнаграждение съдът не е обвързан от определените с Наредба на Висшия адвокатски съвет
минимални размери на адвокатските възнаграждения /така и Определение № 1717 от
08.04.2025 г. по к. гр. д. № 3691/2024 г., г. к., ІV г. о. на ВКС; Определение №
50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. № 1908/2022 г.; Определение №
343/15.02.2024 г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и др./. Като критерии за
определяне на адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети предвид фактическата и
правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това число и размера и броя на
предявените искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на
производството. В случая делото не се характеризира с каквато и да било фактическа и
правна сложност, като следва да се отчете обстоятелството, че по делото са предявени
искове за нищожност и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че производството е приключило в едно
съдебно заседание без участието на страните, без изслушване на свидетели, защитавания
нисък материален интерес, конкретно проявената процесуална активност по делото, че се
касае за дело с обичайна за този тип дела сложност, които са типизирани предвид броя дела,
заведени в СРС с такъв предмет, отчитайки служебно известните на съда обстоятелства
(броя на производства със сходен предмет, по които адвокатското дружество предоставя
както безплатна правна помощ на ищците кредитополучатели, така и възмездна правна
помощ, т.е. процесуалният представител е добре запознат както с материалноправните, така
и с процесуалноправните аспекти на делата). Предвид изложеното, съдът намира, че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за двата предявени иска, което
съответства на извършената адвокатска работа, фактическата и правната сложност на
делото, възлиза на сумата от 450 лева с ДДС, поради което възражението на ответника се
явява основателно. Доколкото съдът прие, че искът за неоснователно обогатяване е
неоснователен, то в полза на ищцата следва да се присъди половината от определеното
адвокатско възнаграждение, а именно сумата от 225 лева с ДДС.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че в полза на ищцата се следва за разноски
сумата в общ размер на 275,00 лева, която ответникът следва да бъде осъден да заплати.
Ответникът е претендирал заплащането на разноски по делото, но не е представил
доказателства, че разноски са сторени, поради което съдът не му присъжда такива.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
8
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Н. Е., ЕГН **********, срещу *****, ЕИК
******, установителен иск, че клаузата на чл.3.10 от договор за паричен заем № 706752 от
15.07.2022г., сключен между А. Н. Е. и *****, предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане в размер на 88,55 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 10а, ал.2 ЗПК – поради противоречието й със закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Н. Е., ЕГН **********, срещу *****, ЕИК ******,
осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер
на 10,00 лева, частично предявен иск от общата сума от 88,55 лева, представляваща
недължимо платена по договор за паричен заем № 706752 от 15.07.2022г. сума при липса на
основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата претенция –
12.12.2024г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА *****, ЕИК ******, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на А. Н. Е.,
ЕГН **********, сумата в размер от 275,00 лева, представляваща разноски за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството по гр.дело № 74303/2024г.
по описа на Софийски районен съд, 27 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9