РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. гр.Мадан, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на единадесети юни
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова
като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20245430100119 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от С. З. Б. против
Неткредит ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 330,19 дева,
представляваща недължимо платени лихва и неустойка по Договор за
потребителски кредит № ** от 15.10.2021 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата па предявяване на иска до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 15.10.2021 година ищцата сключила
Договор за потребителски кредит № ** с ответното дружество, по силата на
който кредиторът Неткредит ООД, ЕИК ********* й предоставило в размер
на 1 500 лева. Съгласно чл. 11 от договора общата сума, дължима от
Кредитополучателя по договора била в размер на 1848,00 лева, при сума на
получаване 1500,00 лева, при ГПР - 48,77%, годишен лихвен процент -
40.39%, при срок на кредита от 12 месеца. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора
кредитополучателят бил длъжен да предостави до края на следващия ден от
сключване на Договор за потребителски кредит, гаранция по кредита,
подробно посочена в общите условия на договора. Банковата гаранция
следвало да бъде в размер на 1848.00 лева и да бъде със срок па валидност до
17.10.2022г. Съгласно чл. 6 от договора, в случай че не бъде предоставена
банкова гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят следва да
заплати неустойка в размер на 1200,00 лева. Неустойката се дължала за
периоди, в които кредитът не бил обезпечен, като се заплаша заедно с всяка
една погасителна вноска.
Ищецът счита, че уговорените клаузи на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договора
1
са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че са сключени
при неспазване на нормите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл.21 ал. 1 от ЗПК, чл. 33 от
ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Ищецът се позовава ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая страните уговорили, че
кредитополучателят бил длъжен в срок до края на следващия ден от
сключването му да предостави на кредитора обезпечение под формата на
гаранция по кредита, като за неизпълнението на това задължение е
предвидена неустойка в размер на 1200.00 лв. Предвидената неустоечна
клауза в процесния договор за потребителски кредит излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкциоини функции, надвишава
многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради
което противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или
гаранция от небанкова институция. Задължението за предоставяне на
обезпечение под формата на гаранция има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за потребителски кредит. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възиаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване па заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи на
добрите нрави и е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Клаузите на
чл. 4 ал. 3 и чл. 6 от Договор за потребителски кредит № 202202280451340058,
спрямо които ищецът следва да заплати неустойка за непредоставена
гаранция, са и неравноправни на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Ищецът сочи, че
на осн. чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент па разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В договора за кредит бил посочен Годишен процент на
разходите (ГПР), който не отговаря на действителния такъв, тъй като при
изчисляването му не са взети предвид разходите на кредитополучателя за
т.нар. „неустойка". Съгласно чл.19 ал.5-6 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, а при плащания
по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5,
2
надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания
по кредита. Допуснато било нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10
от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
доколкото уговореното възнаграждение от процесния договор за кредит за
неустойка съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като
такова следва да бъде включено в годишния процент на разходите, съгласно
чл.19, ад. 1 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
като в ал. 4 е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти
размера на законната лихва. С неустойката се въвеждат допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 50,0 % и
възлиза над 200,00 %. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за неустойка се
заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлявала
плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна.
Договорът за кредит бил недействителен на осн. основание чл. 22 във вр. чл.
11, ал. 1, г. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ад. 1, предд. 3 от 33Д, поради което
потребителят дължал само на чистата стойност на кредита. В изпълнение на
Договор за потребителски кредит № ** ищцата заплатила по сметка на
ответника сумата от 1830,19 лева, посредством следните плащания на каса на
„Изипей" АД: На 15.11.2021г. - 254 лева, на 22.12.2021 г. - 255,00 лева, като
сумата от 1321,19 лева е платена на 23.12.2021г. чрез рефинансиране на
кредита, видно от Анекс към Договор за потребителски кредит №
202112231204190059/23.12.2021г. Поради недействителността на договора за
заем за нея е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която е
получила по него - 1500 лева, а не на лихви и други разходи. Разликата между
заплатената сума от 1830,19 лева до дължимата от 1500,00 лева в размер на
330,19 лева била платена при начална липса на основание. По изложените
съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който взема
становище за неоснователност на предявения иск. Признава сключването
между страните на процесния договор за кредит, по силата на който на С. З. Б.
била предоставена сумата в размер на 1500 лева, че ищцата е заплатила по
процесния договор за кредит сума в общ размер на 1830,19 лева по описания в
исковата молба начин, че с постъпилите суми в общи размер на 1830,19 лева
кредиторът е погасил главница в размер на 1500 лева, 308,61 лева
възнаградителна лихва и 21,58 лева неустойки, че кредиторът не е включил
при изчисляване на ГПР разход за неустойка. Оспорва твърдението на ищеца
за липса на основание за получаване от ответника на сумата от 330.19 лева по
3
процесния договор, доводите за нищожност на процесния договор, както и на
предвидената в него неустойка.
Ответникът не бил включил разход за неустойка при изчисляването на
ГПР предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК Сочи, че чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК задължава кредиторът да посочи в договора за кредит ГПР изчислен
към момента на сключване на облигационното правоотношение, но към този
момент кредиторът не знае дали потребителят ще изпълнява задълженията си
по договора или не. Дори да се сподели разбирането, че неустойката е част от
разходите по кредита възниквал въпрос дали този порок влече след себе си
недействителност на целия договор за кредит. Ответникът сочи, че
надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до
нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия
размер от 5 пъти законната лихва за забава, но не и до недействителност на
целия договор. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства, обсъдени
поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка със становищата на страните,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че между С. З. Б. - кредитополучател и „Неткредит“ ООД –
кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит № ** от 15.10.2021 г.,
по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищцата кредит в
размер на 1500 лева. Като доказателство по делото е прието заверено копие от
Договор за потребителски кредит № ** от 15.10.2021 г. , видно от който
сумата по кредита е следвало да бъде върната от кредитополучателя на 12 бр.
месечни вноски при лихвен процент на кредита в размер на 40,39% и ГПР
48,77%. Падежът на първата вноска е 16.11.2021 г., а падежът на последната –
16.10.2022 г. Общата дължима лихва по кредита била в размер на 348 лева.
Месечната вноска, включваща главница и лихва била в размер на 154 лева.
Общата сума, дължима от кредитополучателя била 1848 лева. Липсва спор
между страните, че заемната сума в размер на 1500 лева е усвоена от ищцата и
че е заплатила по договора за кредит сума в общ размер на 1830,19 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора за потребителски кредит в срок до края
на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора. Изискванията по отношение
нагаранцията по кредита, която следва да бъде представена от страна на
кредитополучателя са посочени в 3.2.1 от ОУ, а именно: банкова гаранция,
издадена от банка, оперираща на територията на Република България;
гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
територията на Република България; двама поръчители, които следва да са
наети на безсрочен трудов договор, да получават минимум 1500 лева брутно
месечно възнаграждение и към датата на сключване на Договора за
4
потребителски кредит да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие.
Съгласно чл. 4, ал. 3, изр. второ от договора Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за
сума в размер на 1848 лева със срок на валидност до 17.10.2022.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора в случай че
кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4,
ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията предвидени
в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер
на 1200 лв. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без
осигурена гаранция. В този смисъл, ако кредитополучателят осигури
надлежна гаранция по кредита, макар и след изтичането на срока по чл. 4, ал.
3, неустойката спира да се начислява. Ако действието на гаранцията бъде
прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който
действието на гаранцията е било прекратено, неустойката отново се
начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор между страните по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
ЗПК. Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба са
релевирани основания за недействителност на процесния договор свързани с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите. Прочитът на
5
съдържанието на посочената по - горе неустоечна клауза по чл. 6, ал. 1 от
договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така въведените в
договора изисквания по отношение на въведеното задължение на
кредитополучателя за предоставяне на гаранция по кредита и срокът за
предоставянето й - до края на деня, следващ деня на сключване на договора,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на 1848 лева за период до
изтичане падежа на последната вноска по договора за потребителски кредит,
при положение, че самият той кандидатства за потребителски кредит, което
предполага наличие на нужда от финансови средства или две лица
поръчители, отговарящи на множество кумулативно поставени изисквания
към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. От друга страна
непредставянето на гаранция по договора не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
гаранция и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита.
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка” към
договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин
да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да
бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Служебно изчислен от съда посредством онлайн
калкулатор при следните допускания, размер на предоставената сума по
договора: 1500 лева, размер на договорната лихва: 348 лева, срок на договора:
12 месеца, размер на дължимата неустойка: 1200 лева, обща сума за
погасяване е 3 048 лева, то ГПР възлиза на 335.55%, поради което
действително приложимият ГПР по договора надхвърля законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Самия кредитор в договора е предвидил
начислената неустойка да се заплаща на месец заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план - чл.
6, ал. 5 от договора, както е предвидено да се заплащат и останалите
задължения по договора. Включена по този начин към погасителната вноска
по кредита, неустойката на практика се явява добавък към дължимата
възнаградителна лихва по договора и представлява сигурна печалба за
кредитополучателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на
разходите . Ето защо процесният договор не отговоря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора ГПР не отговаря на
6
реално прилаганият между страните, което води до недействителността на
договора съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от една
страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване
на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга -
към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият
Договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
На основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност
на кредита, без да дължи лихва или други разходи, която чиста стойност в
настоящия случай възлиза на 1500 лева. От направеното признание от
ответника в отговора на исковата молба се установява, че ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата от 1830,19 лева, поради което разликата между
подлежащата сума на връщане на основание чл. 23 от ГПК и общо заплатената
от заемополучателя сума възлиза на 330,19 лева, която сума се явява
недължимо платена при начална липса на основание и подлежи на връщане.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск е доказан по
основание и размер, поради което следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена
сумата от 50,00 лева - представляваща заплатена държавна такса в
производството.
В представения по делото договор за правна защита и съдействие е
посочено, че ищецът се представлява безплатно от адв. М. О. на осн. чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗА. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение,
което с оглед цената на иска следва да бъде изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в размер от 400,00 лева, която сума
следва да се присъди директно в полза на пълномощника, доколкото това не
представляват направени от страната разноски, а определени от съда такива на
неговия адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 от ГПК.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: гр. С., представлявано от управителя И.Н. Х. – С., да заплати на
7
С. З. Б., ЕГН **********, с адрес гр. Р., обл. С., сумата от 330,19 лева (триста
и тридесет лева и деветнадесет стотинки) – представляваща недължимо
платени лихва и неустойка по Договор за потребителски кредит № ** от
15.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 18.03.2024 г. - датата
на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: гр. С., представлявано от управителя И. Н. Х. – С., да заплати на
С. З. Б., ЕГН **********, с адрес гр. Р., обл. С., сумата от 50,00 лева
(петдесет лева) - направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: гр. С., представлявано от управителя И. Н. Х. – С., да заплати на
адв. М. М. О., АК Смолян, служебен адрес: гр. Р., Булстат **, сумата от 400,00
лева (четиристотин лева) - адвокатско възнаграждение, определено по реда
на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Смолян в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
8