№ 1594
гр. София, 19.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20221100503641 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадени в законоустановения срок въззивни
жалби на ответниците К. А. П. и Е. И. П. срещу решение № 20211413/15.11.2021 г.,
постановено по гр.д. № 19895/2021 г. по описа на СРС, 82 състав, в частта, с която по
предявените от „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД е признато за
установено, че Е. И. П. и К. А. П. дължат солидарно на „Топлофикация София“ ЕАД сумата
от 2620,50 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия през периода
14.12.2017 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 14.12.2020 г. до изплащане на
вземането, с включена сума за дялово разпределение, както и сумата от 454,21 лева,
представляваща мораторна лихва за периода 28.08.2018 г. – 26.11.2020 г., с включена
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 01.02.2021 г. по гр. д. № 62655/2020 г. по описа на
СРС, 82 състав, за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „****, аб. № 153306.
Във въззивните жалби (подадени поотделно от двамата ответници, но с идентично
съдържание) се съдържат доводи за неправилност на съдебното решение в обжалваната част
поради нарушение на материалния закон, допуснати процесуални нарушения и
1
необоснованост, с твърдения, че по делото нито се твърди, нито се доказва наличие на
основание за възникване на солидарност между двамата ответници. Въззивниците считат, че
е недопустимо претенциите да не са уточнени с отделни размери, като съдът е допуснал
процесуално нарушение, присъждайки общо главниците за топлинна енергия и дялово
разпределение, респ. лихвата за забава върху тях. Считат, че не са налице доказателства за
възникнало в тяхна полза вещно право върху топлоснабдения имот, респ. за възникнало
между страните облигационно правоотношение. Оспорват да дължат цена за услугата
дялово разпределение, както и мораторни лихви предвид липсата на доказателства да са
изпаднали в забава. Ето защо молят първоинстанционното решение в обжалваната част да
бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД не подава отговор на въззивните жалби. В
писмена молба преди открито съдебно заседание излага становище за неоснователност на
жалбите и моли решението на СРС в обжалваната част да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Нелбо Инженеринг“ ООД не изразява
становище по въззивните жалби.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото обаче е
частично неправилно поради следните съображения:
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетите по делото писмени доказателства (нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека, списък на етажните собственици към протокол на ОС) се установява, че
през процесния период собственици на описания топлоснабден имот, представляващ
апартамент № 75, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с клиентска партида с абонатен номер
при ищеца 153306, са били ответниците К. А. П. и Е. И. П.. Това обстоятелство е
удостоверено в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, съставен и издаден от
изповядалия сделката нотариус, който е констатирал наличието на вещно право в полза на
ипотекарните длъжници след извършване на проверка на необходимите документи за
собственост в рамките на правомощията и компетентността си, поради което, при липса на
доказателства за извършени разпоредителни сделки с имота след датата на учредяване на
ипотеката през 2008 г., следва да се приеме за пълно и главно доказано по делото
обстоятелството, че в последващия период от 2017 г. до 2019 г. собственици на апартамента
са били същите лица, като възраженията на въззивниците в обратен смисъл са
несъстоятелни.
2
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов
клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си. Следователно, ответниците се явяват потребители на доставената в
апартамента топлинна енергия, респ. задължени лица за заплащане на цялата й стойност
като клиенти на топлинна енергия за битови нужди в него през процесния период. Във
връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че по делото се доказва и
наличие на основание за възникване на солидарна отговорност между тях – от съдържанието
на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека става ясно, че К. А. П. и Е. И. П. са
съпрузи, като топлоснабденият имот е придобит от тях в условията на съпружеска
имуществена общност и двамата живеят в него като семейство (видно от обстоятелството,
че и двамата са регистрирани по постоянен и настоящ адрес на адреса на жилището и
именно там са получавали лично книжата по заповедното дело). Ето защо, на основание чл.
32, ал. 2 СК двамата съпрузи отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на
нужди на семейството, включително за задълженията за потребена топлина енергия в
семейното жилище.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответниците са
упражнили правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното,
първоинстанционният съд правилно е приел, че между Е. И. П. и К. А. П., от една страна, и
ищеца, от друга страна, са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ
и Общите условия, за периода м. 05.2017 г. – м. 04.2019 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
- етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия
за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
3
разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда
са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице-
помагач „Нелбо Инженеринг“ ООД и тази дейност несъмнено е била реално осъществена
предвид приложените по делото писмени доказателства – талони за отчет на уредите за
дялово разпределение за сезони 2017 г. – 2018 г. и 2018 г. – 2019 г. и изравнителни сметки
за същите периоди.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, че дяловете за отопление на процесния имот, топла вода и сградна инсталация
са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като е
несъмнено, че през исковия период на ответниците е била начислявана топлинна енергия за
един водомер за топла вода (по реален отчет за втория отчетен период, доколкото за първия
водомерът е бил без пломба и е начислена топла вода на база), за щранг-лира в банята и за
сградна инсталация (всички радиатори в имота са били демонтирани). Съобразно изводите
на СТЕ, за периода 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. по прогнозен дял е начислена стойност на
потребена топлинна енергия в размер на 1484,75 лв., а за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2019
г. по прогнозен дял е начислена стойност на потребена топлинна енергия в размер на
2086,83 лв. Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 от ЗЕ,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и
една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след
изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г., 2) на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са
уредени в действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването. Следователно,
при определяне стойността на действително потребената през процесния период топлинна
енергия следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки в края на
отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са били
завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество енергия след
проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В настоящия
случай е извършен реален отчет на индивидуалните уреди за измерване в края на отчетните
периоди, видно от заключението на СТЕ и представените от третото лице-помагач талони за
отчет, като при съобразяване на резултатите от изравнителните сметки, изготвени в края на
всеки отчетен период, се установява, че стойността на реално консумираната топлинна
енергия за периода м. 05.2017 г. – м. 04.2018 г. е в размер на 1951,05 лв. (след прибавяне на
сумата за доплащане от потребителя в размер на 466,30 лв.), а за периода м. 05.2018 г. – м.
04.2019 г. – 1819,69 лв. (след приспадане на сумата за връщане на потребителя в размер на
267,14 лв.). Следователно, главните задължения за топлинна енергия за двата отчетни
периода възлизат общо на 3770,74 лв., дължими солидарно от ответниците по
4
гореизложените съображения.
Доколкото претенцията срещу ответниците е изначално основателна, следва да се разгледа
наведеното от тях при условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна
давност за вземанията. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на
потребителите на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт –
договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и лихвите за забава. Срокът в настоящия
случай е бил прекъснат с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
14.12.2020 г., от когато искът се счита предявен – арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД, вр. с чл. 422, ал. 1
ГПК, като в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. същият е спрял да тече на основание чл. 3,
т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във
връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от
14.05.2020 г.). Ето защо вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 07.10.2017 г., са
погасени по давност.
По отношение на предявените вземания са приложими новоприетите Общи условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, задълженията за периода
от м. 05.2017 г. до м. 07.2017 г. включително в размер на 131,84 лв. (съобразно резултата от
изравнителните сметки и прогнозно начислените суми по заключението на СТЕ и
издадените от ищеца фактури) са погасени по давност – за последния месец от посочения
период задължението е станало изискуемо на 14.09.2017 г., като тригодишната
погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД
(с добавяне на два месеца и 7 дни в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г., през които
давността е спряла да тече), е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
14.12.2020 г.
Ето защо, според настоящия въззивен състав претенцията за главница е основателна за
периода м. 08.2017 г. – м. 04.2018 г. в размер на 1819,21 лв., както и за периода м. 05.2018 г.
– м. 04.2019 г. в размер на 1819,69 лв., т.е. за сумата от общо 3638,90 лв. Към посочената
сума, представляваща стойността на потребената топлинна енергия в имота, следва да се
добавят дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в
размер на 18 лв. за периода м. 11.2017 г. – м. 04.2019 г. (съгласно приетите по делото
писмени доказателства), които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ, чл. 61,
ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на
договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за извършване на услугата
5
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество,
което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово
разпределение. Съобразно изложените по-горе мотиви, тази услуга действително е била
предоставена по отношение на процесната топлоснабдена сграда, като претенцията не е
погасена по давност, тъй като вземането е станало изискуемо и давността за него е
започнала да тече едва след издаване на общата фактура за отоплителен сезон 2017 – 2018 г.
– на 31.07.2018 г.
Първоинстанционният съд е присъдил общо главница в по-малък размер от 2620,50 лв., но
предвид липсата на въззивна жалба от ищеца срещу отхвърлителната част на съдебния акт,
същият не може да бъде ревизиран от въззивната инстанция, а следва да бъде потвърден в
частта, с която са признати за установени задълженията на ответниците за главница за
топлинна енергия и цена на дялово разпределение. За пълнота на изложението и с оглед
доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че действително
първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е присъдил общо
дължимите суми за главница за потребена топлинна енергия и цена на дялово разпределение
– същите са предявени като отделни искове с посочени от ищеца отделни размери и съдът е
длъжен да се произнесе поотделно по двете искови претенции както в мотивите, така и в
диспозитива на решението. Доколкото обаче въззивният съд установява дължимост на суми
в общ размер, който надвишава присъдената с първоинстанционното решение обща сума, не
е налице основание за отмяна на акта и същият следва да бъде потвърден в посочената част.
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана през
процесния период, са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1
от 27.06.2016 г. на КЕВР, като противно на доводите във въззивните жалби, съобразно
клаузите на тези ОУ за поставяне на длъжника в забава не е необходимо публикуване на
общите фактури на интернет страницата на ищцовото дружество. Съгласно чл. 33, ал. 1 от
Общите условия от 2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като лихва
за забава на основание чл. 33, ал. 4, вр. с ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г.
започва да се начислява едва след изтичане на 45-дневен срок след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца. В случая
падежът на задължението за заплащане стойността на топлинна енергия е изрично
определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след
края на отоплителния сезон, като по общите правила на договорната свобода страните са
овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, респ. с общите условия към
него. Предвижда се лихва да се дължи след установяване на окончателния размер на
задължението, с оглед на което и след настъпване на падежа купувачът изпада в забава и
дължи обезщетение в размер на законната лихва (арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД).
С оглед на изложеното, доводите на въззивниците за липса на изискуемите по ОУ
предпоставки за изпадането им в забава по отношение на главницата за потребена топлинна
6
енергия са несъстоятелни – според приложимите ОУ, не се изисква публикуване на
дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното предприятие, като процесният
период на акцесорната претенция започва с изтичане на уговорения срок – 45 дни след
издаване на общата фактура на 31.07.2018 г., т.е. от 15.09.2018 г. и до посочената крайна
дата 26.11.2020 г. е дължимо мораторно обезщетение върху установения главен дълг. По
отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане
от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава
след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което акцесорната
претенция в тази част се явява неоснователна и възраженията на въззивниците, че не са
изпаднали в забава по отношение на това главно задължение, са основателни.
С оглед на изложеното, първоинстанционното решение в частта, с която е признато за
установено, че ответниците дължат мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия
за периода 28.08.2018 г. – 14.09.2018 г., както и мораторна лихва върху цената на услугата
дялово разпределение, е неправилно и следва да бъде отменено. Доколкото
първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е разгледал и присъдил
общо лихвата за забава върху двете главни задължения, от съдебния акт не става ясно какъв
е присъденият размер на мораторната лихва единствено върху цената за дялово
разпределение, като този порок на решението не подлежи на отстраняване по реда на
поправката на очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК, тъй като съдът не е изложил и
мотиви в този смисъл, т.е. не е налице противоречие между формираната воля на съда в
мотивите и отразената в диспозитива на решението. След като настоящият въззивен състав
приема, че претенцията за цена на услугата дялово разпределение изначално е основателна в
пълния размер от 18 лв., то и мораторната лихва върху тази главница следва да е била
присъдена в пълния претендиран размер от 4,14 лв., като в тази част решението е
неправилно и следва да бъде отменено, а акцесорната претенция за посочената сума следва
да бъде отхвърлена.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде частично отменено, като
предявеният иск за мораторна лихва върху цената за дялово разпределение следва да бъде
отхвърлен за сумата от 4,14 лв., а в останалата обжалвана част решението следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски в двете съдебни инстанции съобразно уважената част от исковете, както
следва: сумата от 302,22 лв., разноски в исковото производство пред СРС и в заповедното
производство (т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в
която ответниците са осъдени да платят разноски на насрещната страна над тази сума), и
сумата от 99,88 лв., разноски пред въззивната инстанция за юрисконсултско
възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивниците имат право на направените
7
пред двете съдебни инстанции разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер
на 0,10 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване, и в размер на 0,53 лв.,
възнаграждение за един адвокат във въззивното производство (което на основание чл. 38, ал.
2 ЗАдв следва да бъде присъдено в полза на процесуалния представител), както и в размер
на 98,93 лв., възнаграждение за един адвокат в първоинстанционното производство, като
предвид присъдената от първата инстанция сума за разноски от 98,73 лв. (съобразно
отхвърлената от районния съд част от исковете), в настоящото производство следва да бъде
присъдена сумата от още 0,20 лв., разноски пред първата инстанция в полза на
осъществилия безплатна правна помощ процесуален представител.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20211413/15.11.2021 г., постановено по гр.д. № 19895/2021 г. по
описа на СРС, 82 състав, в частта, с която е признато за установено, че Е. И. П., ЕГН
**********, и К. А. П., ЕГН **********, дължат солидарно на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 86 ЗЗД разликата над сумата от 450,07 лв. до пълния уважен размер на иска от
454,21 лв. (т.е. за сумата от 4,14 лв.), представляваща лихва за забава върху цената на
услугата дялово разпределение за периода 28.08.2018 г. – 26.11.2020 г., както и за периода
28.08.2018 г. – 14.09.2018 г., за който е присъдена лихва за забава върху главницата за
потребена топлинна енергия, както в частта, с която Е. И. П., ЕГН **********, и К. А. П.,
ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разликата над сумата от 302,22 лв. до пълния
присъден размер на разноските от 302,93 лв. (т.е. за сумата от 0,71 лв.), представляваща
разноски в заповедното и в исковото производство пред СРС, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, срещу Е. И. П., ЕГН **********, и К.
А. П., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. София, ж.к. „****, положителни установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за разликата над сумата от 450,07
лв. до пълния уважен размер на исковете от 454,21 лв. (т.е. за сумата от 4,14 лв.),
представляваща лихва за забава върху цената на услугата дялово разпределение за периода
28.08.2018 г. – 26.11.2020 г., както и за периода 28.08.2018 г. – 14.09.2018 г., лихва за
забава върху главницата за потребена топлинна енергия.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20211413/15.11.2021 г., постановено по гр.д. № 19895/2021 г.
по описа на СРС, 82 състав, в частта, с която е признато за установено, че Е. И. П., ЕГН
**********, и К. А. П., ЕГН **********, дължат солидарно на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
8
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД сумата от 2620,50 лева, представляваща
главница за доставена топлинна енергия през периода 14.12.2017 г. – 30.04.2019 г., ведно със
законната лихва от 14.12.2020 г. до изплащане на вземането, с включена сума за дялово
разпределение, както и сумата от 450,07 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за потребена топлинна енергия за периода 15.09.2018 г. – 26.11.2020 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 01.02.2021 г. по ч. гр. д. №
62655/2020 г. на СРС, 82 състав, за топлоснабден имот в гр. София, ж.к. „****, аб. № 153306,
както и в частта, с която Е. И. П., ЕГН **********, и К. А. П., ЕГН **********, са осъдени
да заплатят на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК сумата от 302,22 лв., представляваща разноски в заповедното и в исковото
производство пред СРС.
ОСЪЖДА Е. И. П., ЕГН **********, и К. А. П., ЕГН **********, двамата с адрес: гр.
София, ж.к. „****, да заплатят на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 99,88 лв., разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****, да плати на Е. И. П., ЕГН **********, и К. А. П., ЕГН
**********, двамата с адрес: гр. София, ж.к. „****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
0,10 лв., разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****, да плати на адв. С.К.К. от САК и на адв. И.А.Н. от САК, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 0,20 лв., възнаграждение пред
първата инстанция, както и сумата от 0,53 лв., възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на въззиваемия
„Топлофикация София“ ЕАД – „Нелбо Инженеринг“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9