Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.10.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми октомври
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като
разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова в.ч.гр.д. № 8833 по описа на съда за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435 – 438 от ГПК.
Образувано е по жалба на длъжника Д.з. АД срещу
постановление на ЧСИ Р.М.с рег. № 790 и район на действие СГС, с което е
отказано да бъдат намалени разноските за адвокатското възнаграждение на
взискателя по изп. дело № 804/2020 г. и за пропорционалната такса по изпълнението.
В жалбата се твърди, че претендираното от взискателя
адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид фактическата и правна сложност
на изпълнението и липсата на необходимост от предприемане на действия по
принудително изпълнение от представителя на взискателя за удовлетворяване на
вземането на последния, погасено изцяло от него в срока за доброволно изпълнение.
Претендира разноски.
Взискателят ЗАД Б.В.И.Г.АД е подал възражения по жалбата
с твърдения за нейната неоснователност поради наличие на уговорено и заплатено
от него адвокатско възнаграждение в минимален размер за принудителното изпълнение
и предприети от адвоката действия за защитата му. В мотивите по чл. 436, ал. 3 от ГПК съдебният изпълнител също заявява становище за нейната неоснователност.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените в жалбата пороци на обжалваното действие, възраженията на насрещната
страна и мотивите на съдебния изпълнител, намира за установено следното:
Производството по изп. дело № 804/2020 г. по описа на ЧСИ
Р.М.с рег. № 790 и район на действие СГС е образувано по молба от 10.06.2020 г.
на взискателя ЗАД Б.В.И.Г.АД по изпълнителен лист от 27.07.2016 г., издаден въз
основа на решение по гр. дело № 49871/2012 г. на СРС, за заплащане от длъжника Д.з.
АД съответно на сумата 14.83 лева – главница, и сумите 9.45 лева и 445.28 лева
– разноски.
Молбата на взискателя е подадена чрез процесуален
представител – адвокат, като с нея е поискано проучване на имуществото на
длъжника и е посочен конкретен изпълнителен способ – запор върху вземания на
длъжника от сметки в търговска банка. Според представените към молбата пълномощно
и фактура уговореното от взискателя на
адвоката възнаграждение за представителство и защита по образуването
изпълнителното производство е в размер на 312 лева с включен ДДС, което е възложено
от съдебния изпълнител в тежест на длъжника заедно със сумата 243.78 лева – разноски
по изпълнението.
На 10.06.2020 г. съдебният изпълнител е изпратил покана
за доброволно изпълнение до длъжника, връчена на последния на 12.06.2020 г., и
запорно съобщение до Уникредит Булбанк АД, въз основа на което на 18.06.2020 г.
е извършено погасяване на сумите по изпълнението.
След получаването на поканата за доброволно изпълнение длъжникът
с молба от 19.06.2020 г. е направил възражение за прекомерност на възложеното
му адвокатско възнаграждение и е поискал от съдебния изпълнител същото да бъде
намалено в минималния размер по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а съобразно него пропорционално
да бъде намален и размерът на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ. На 22.06.2020 г. съдебният
изпълнител е отказал да намали разноските по изпълнението на длъжника.
При така установените факти съдът намира от правна страна
следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК,
видно от съобщението за връчване на обжалваното постановление на 23.06.2020 г. и
клеймото на изпращане на жалбата – 07.07.2020 г. Същата е допустима – насочена
е срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК акт на
съдебния изпълнител, а именно – разноски по изпълнението.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Отговорността за разноските по изпълнителното производство се
урежда по правилата на чл. 79 от ГПК, чл. 78 – 84 от ЗЧСИ и Тарифата за таксите
и разноските към ЗЧСИ (ТТРЗЧСИ). Съгласно чл. 78 от ЗЧСИ такси по изпълнението
се събират за извършване на изпълнителни действия и за извършването на други
действия, като размерът и видът на разноските по изпълнението се определят с
тарифа на МС по предложение на министъра на правосъдието след съгласуване с
камарата. За събиране на таксите по изпълнението се изготвя сметка в два или
повече еднообразни екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият
от които се връчва на задълженото лице – арг. от чл. 79 от ЗЧСИ. Обикновените
такси се събират само за действия, изрично посочени в Тарифата, а пропорционалните
такси се събират в процент според материалния интерес - чл. 82 и 83 от ЗЧСИ.
Длъжникът съгласно чл. 79 от ГПК не отговаря за разноските в
изпълнителното производство само в три случая. Когато не е дал повод за
предявяване на изпълнителния лист, защото е платил дълга си преди това, респ.
при прекратяване на изпълнението на друго основание по чл. 433 от ГПК, когато
изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или
когато разноските, направени от взискателя са за изпълнителни способи, които не
са приложени.
В разглеждания случай единственото действие, извършено от
процесуалния представител на взискателя, е свързано с образуването на
изпълнителното производство по чл. 426 от ГПК. В молбата по чл. 426 от ГПК е
посочен изпълнителен способ от представителя на взискателя, представляващ налагане
на запор върху вземания на длъжника от търговска банка, но посочването му е
част от изискванията за редовност на молбата за образуването на изпълнително
производство, поради което то не представлява самостоятелно искане за
извършване на изпълнително действие, предприето от представителя на взискателя.
При наличието само на подадена от последния молба за образуването на изпълнителното
производство и погасяването в срока за доброволно изпълнение на паричното вземане
на взискателя по изпълнителния лист по предприетото принудително изпълнение
срещу длъжник, който е застраховател и за който поначало се предполага, че
разполага с необходимия финансов ресурс, за да изпълни парично задължение,
следва несъмненият извод, че единствените извършени от процесуалния
представител на взискателя действия са свързани с образуването на
изпълнителното производство. Погасяването на вземането поради превеждането на сумата
от банкова сметка ***лнител запор, а не поради доброволно плащане от длъжника,
не променя този извод, тъй като запорът е изпълнен от банката почти веднага
след налагането на запора и в срока за доброволно изпълнение, правещо ненужно
плащането от самия длъжник в същия срок, поради което такова развитие на
изпълнителното производство следва да се приравни на случаите, в които длъжникът
е изпълнил доброволно в срока за доброволно изпълнение.
Предвид тези съображения възнаграждението за адвоката на
взискателите следва да се определи по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, в редакцията на разпоредбата преди изм. на ДВ - бр. 68 от 2020 г. (приложима към момента на сключването на договора
ва правна помощ и съдействие, обективиран във представената фактура), като
адвокатско възнаграждение за образуване на изпълнителното производство в минималния
размер от 100 лева, но не и като такова за предоставена
адвокатска защита по изпълнителното дело при предприемането на изпълнителни
действия по него, макар в представения договор за правна защита и съдействие да
е посочено, че възнаграждението се дължи за представителство в изпълнителното
производство. Двете възнаграждения не се кумулативни, а самостоятелни по своето основание и ред за определяне на техния
размер и са обусловени от спецификата на изпълнителното производство и дадената
от закона изрична възможност на длъжника да погаси дълга си в срока за
доброволно изпълнение, което евентуално изпълнение прави ненужна защитата на
взискателя с предприемането на изпълнителни действия по него. Именно поради
тези съображения законодателят е изключил възможността за възлагане върху
длъжника и на разноските за изпълнителните способи, които не са приложени,
респ. са ненужни за принудителното
изпълнение на дълга – чл. 79, ал. 1, т. 3 от ГПК. Следователно заплащането на
адвокатско възнаграждение в по-голям размер от 100 лева за процесното
изпълнение се явява прекомерно по
смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ето защо, обжалваното постановление следва да
бъде отменено в частта му относно възложените върху длъжника разноски за
адвокатско възнаграждение на взискателя над размера от 100 лева.
Този извод води и до основателност на искането на жалбоподателя
относно размера на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, която следва да
бъде намалена със сумата 25.44 лева с включен ДДС, определена върху възложеното
от съдебния изпълнител адвокатско възнаграждение в размер на 212 лева – разликата
над 100 лева до 312 лева.
С оглед константната практика на ВКС за недължимост на
разноски при разглеждане на спор за разноските по производството, какъвто е
разглежданият, такива не следва да бъдат присъждани на жалбоподателя.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по жалба на Д.з. АД, ЕИК ******, постановление от 22.06.2020 г. по изп. дело № 804/2020
г. по описа на ЧСИ Р.М.с рег. № 790 и с район на действие Софийски градски съд,
с което е отказано намаляване на разноските по изпълнението за уговореното от ЗАД
Б.В.И.Г.АД адвокатско възнаграждение за сумата 212 лева – разликата над сумата
от 100 лева до възложения размер от 312 лева, и за пропорционалната такса по т.
26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители
за сумата 25.44 лева с включен ДДС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.