Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1969 17.06.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на втори юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 19754 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са главен и евентуален иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищцата И.Д.Л., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Е.И., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г.Т., иск за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит от 23.04.2019 г. е нищожен, поради несъответствие със специалните изискванията на ЗПК.
При условията на евентуалност, в случай на отхвърляне на иска, е предявен иск за признаване на установено, че предвидената в договора за кредит неустойка е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави и с материалния закон.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 23.04.2019 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен процент- 40 %, ГПР- 45, 53 % и срок за погасяване на заема- 12 седмици. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на две физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 89, 16 лева, платима разсрочено. твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 40 % не отговарял на действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР. Подвеждащо в договора било записано, че общата дължима сума по него е 315, 24 лева, като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора, а в случай на евентуалност- за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се отхвърлят изцяло. Твърди, че ищецът нямал интерес от иска, след като бил платил задълженията си по кредита, поради което претенцията била недопустима, а по същество- неоснователна. Неустойката представлявала форма на договорна отговорност, обезпечаваща вредите от неизпълнението, като при добросъвестно изпълнение, длъжникът нямало да търпи вреди. Тук неустойката имала обезпечителна функция, без да представлява печалба за кредитора, като тя нито била прекомерна, нито пък периодът й съвпадал с този на обезщетението за забава. Лихвата пък представлявала цената на услугата, ищецът бил информиран за начина на определяне на лихвения процент, вноските били посочени в погасителния план и тук нямало нееквивалентност на престациите, нито пък нарушаване на добрите нрави или противоречие с морала. Нямало пречка размерът й да се договори между страните и над размера на законната лихва, която представлявала санкция за неизпълнение. При нея също нямало нарушение на добрите нрави, защото клиентът не бил заблуждаван относно размера и сам решил да ползва услугата- предоставяне на бърз кредит. Размерът на ГЛП не бил променян през време на договора и останал фиксиран за целия му срок, като отговарял на законовите изисквания, поради което нямало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ГПК. Договорът за кредит не съдържал неравноправни клаузи, всички клаузи били индивидуално уговорени, клиентът имал предварителна информация и не бил поставен в по- неизгодно положение. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
С допълнителна молба ищецът мотивира правния си интерес от иска, като цитира и съдебна практика в тази връзка.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № ***/ 23.04.2019 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 300 лева, при следните условия: срок- 12 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 45, 53 %, при общ размер на всички плащания- 315, 24 лева. Предвидена е неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 89, 16 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 7, 43 лева.
Като писмени доказателства е представено копие от договора за паричен заем.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице в определило размера на ГПР на 45, 53 %, като е посочило, че в него се включва единствено договорната лихва. Посочени са и размерите на годишната законна лихва- 10 %, както и договорната годишна лихва- 40 %. При оскъпяването на кредита с неустойката, размерът на ГЛП ставал 234 %.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 45, 53 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 89, 16 лева (при отпусната заемна сума от 300 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 7, 43 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Доколкото другият иск е предявен в условията на евентуалност, само при отхвърляне на главния иск, при несбъдване на това процесуално условие, по него не се дължи произнасяне от съда.
Предвид изхода
на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50
лева (лист 22), както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л.
57), които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна
последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в
процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за
определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на
ищцата (л. 24) е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Е.И., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от
ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
тук следва да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали
към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г.Т. и И.Д.Л., ЕГН: **********,***, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***/ 23.04.2019 г. е недействителен, поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г.Т., да заплати на И.Д.Л., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 150 (сто и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г.Т., да заплати на адв. Е.Г.И.- М., ЕГН: **********,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата И.Д.Л., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД