№ 51428
гр. София, 17.12.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110149019 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на ******* с ЕИК ***, в
качеството му на процесуален субституент на ******* срещу управителя и едноличен
собственик на капитала Е. Д. П. за заплащането на сумата 17 505 лева, представляваща
касова наличност от продажби, което вземане било възложено на ******* за събиране
на основание чл. 510 ГПК с постановление на частен съдебен изпълнител от 16. 08.
2022 г.
След констатирано противоречие в интересите на съищеца ******* и
ответницата Е. Д. П. първостепенният съд даде указания на съищеца ******* да внесе
депозит за възнаграждение на особен представител на ******* в размер на 1 975 лева
и 45 стотинки. ******* отказа да изпълни указанията и с молба от 17. 12. 2024 г.
предприе изменение на иска, като обоснова активната си материалноправна
легитимация с възлагане на твърдяното вземане вместо плащане на основание чл. 510,
изр. първо, предл. второ ГПК с постановление на частен съдебен изпълнител от 13. 12.
2024 г. С определение № 10457 от 05. 03. 2025 г. първостепенният съд върна исковата
молба поради неизпълнение на указанията за внасянето на депозит за процесуален
представител.
С определение № 25148, постановено на 09. 12. 2025 г. по в. ч. гр. дело № 12837
по описа на Софийския градски съд, II – В въззивен състав, определението за
връщането на исковата молба се отменява и в самия край на мотивите към това
определение се дават задължителни указания на първостепенния съд „за
продължаване на съдопроизводствените действия с произнасяне по исканото
изменение на иска и прекратяване на производството по отношение на съищеца
*******“. От мотивите към това определение е видно, че въззивният съд е споделил
доводите на първата инстанция, че става въпрос за предприето действие по
разпореждане с предмета на делото, което следва да бъде направено съвместно от
всички необходими задължителни другари-съищци. Съдебният състав накратко е
обсъдил доводите на жалбоподателя, че възнаграждението на особения представител
трябва да бъде поето от бюджета на съда, като изтъкнал, че с оглед на обстоятелствата
по делото се налага назначаването на особен представител и че то първоначално
следва да се извърши на разноски на ищеца *******, който единствен към настоящия
момент има интерес от развитието на производството и неговото приключване с краен
1
съдебен акт. След това мотивите му обаче вземат внезапен завой. Следвало да се
държи сметка, че особеният представител би могъл да осъществява действия по
разпореждане с предмета на делото само с одобрението на съда, респ. даването на
съгласие с извършеното разпореждане с предмета на делото не обосновавало
необходимост от назначаване на особен представител на съищеца само с оглед на
извършване на тези процесуални действия, защото съдът не би бил обвързан от
волеизявленията на особения представител, като при всички положения съдът
трябвало да одобри тези действия, т.е. да извърши самостоятелна преценка дали
исканото изменение съответствува на интересите на представлявания. Във връзка с
това въззивният съд сам дава отговор, че исканото изменение на иска несъмнено било
в интерес на съищеца *******, защото дългът му в изпълнителния процес се явявал
частично погасен до размера на прехвърленото на взискателя вземане и рискът от
събиране на вземането оставал в тежест на новия титуляр *******. Въззивният съд
прави извод, че внасянето на депозит за възнаграждение на особен представител по
реда на чл. 29, ал. 5 ГПК преди произнасянето по исканията на ищеца за изменение на
иска и за прекратяване на производството по делото по отношение на тази страна било
необосновано и не се явявало необходимо с оглед на защитата на правата на
представляваната страна.
Принципът на процесуална икономия, за разлика от принципа на законността, не
е изрично прогласен в ГПК. При колизия на тези два принципа според разбирането на
първостепенния съд следва да бъде отдаден превес на принципа на законността за
сметка на този на процесуалната икономия. Принципът на законността според текста
на чл. 5 се изразява на първо място в разглеждане и решаване на делата според точния
смисъл на законите. Според процесуалноправната норма на чл. 29, ал. 4 ГПК, която
въззивният съд иначе правилно е приел за приложима към разглеждания случай, при
противоречие в интересите между представляван и представител съдът назначава
особен представител. От друга страна, съгласно текста на чл. 29, ал. 5 ГПК, този
особен представител може да извършва действия, за които се изисква изрично
пълномощно (каквото е изменението на иска), само с одобрението на съда. Според чл.
36, ал. 1 от Указ № 883 от 24. 04. 1974 г. за прилагането на Закона за нормативните
актове (Указа) разпоредбите на нормативните актове (какъвто е и ГПК) се формулират
на общоупотребимия български език, а според чл. 37, ал. 1 от Указа „думи или изрази с
утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни
актове“. Отклоненията от общоупотребимия български език се допускат само ако това
се налага от предмета на нормативния акт, като в такъв случай съгласно чл. 37, ал. 2 от
Указа с допълнителна разпоредба се определя смисъла на думите или изразите за
съответния нормативен акт. В дадения случай в нормата на чл. 29, ал. 5 ГПК е
използувана думата „одобрение“, която уместно употребява и въззивният съд в
мотивите към определението си. Общоупотребимият смисъл на тази дума е съгласие с
нещо, което се преценява като добро, подходящо; одобряване (Речник на българския
език на БАН). В полуестествения професионален език на юристите понятието
„одобрение“ има утвърдено правно значение на положително волеизявление относно
юридически факт (правно действие или постъпка) или относно качествата на обект на
правото. Така например заинтересованият одобрява управлението на работата (чл. 62
ЗЗД), купувачът одобрява предадената вещ и т.н. При потвърждаването на правни
действия на непълнолетен от родителя, съответно на поставен под ограничено
запрещение от попечителя, законът борави с понятието „съгласие“ като синоним – чл.
4 ЗЛС. Съответно разпореждането с недвижим имот на детето се „разрешава“ от
районния съдия съгласно чл. 130, ал. 3 СК. Освен това дежурният наказателен съдия
2
одобрява неотложното претърсване и изземване съгласно чл. 161 НПК, съответно
наказателният съд одобрява споразумението между прокурора и защитника по чл. 382,
ал. 7 НПК. В самия ГПК думата „одобрява“ е използувана и в уредбата на съдебната
спогодба – чл. 234, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съответно чл. 384, ал. 2 и ал. 3 ГПК. ГПК не
съдържа определение на думата „одобрение“, което да се отклонява от правно
утвърденото.
При това положение се вижда, че и общоупотребимото значение на думата, и
специално юридическото й значение предполагат наличието на предикат, който
претърпява одобряването. Съгласно законите на метафизиката, а така също и според
приведените примери от законите на хората, този предикат трябва да е възникнал
преди одобрението, съответно одобрението бива винаги последващо. Невъзможно е
да бъде одобрено нещо, което все още не съществува. При това положение точният
смисъл на нормата на чл. 29, ал. 5 ГПК предпоставя волеизявление на особения
представител на страната, което след това да претърпи одобрение от съда.
Друг изрично прогласен от ГПК принцип е този на диспозитивното начало.
Според чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и
съдействие се определят от страните. Действително, според актуалната съдебна
практика принципът на диспозитивното начало намира все по-ограничено приложение
в нашия граждански процес. При все това последният цитиран законов текст не е
отменен и би следвало да бъде съблюдаван от гражданския съд. Според този текст
именно страните, а не съдът, определят предмета на делото и обема на дължимата
защита. Така например нито първостепенният съд, нито въззивният съд (макар и с
необжалваем съдебен акт) може да дописва исковата молба и да добавя към
основанието на иска твърдения относно юридически факти, каквито ищецът сам не е
въвеждал. Съответно нито първостепенният съд, нито въззивният съд (макар и с
необжалваем съдебен акт) може да извършва действия по разпореждане с предмета на
делото вместо страните. Действията, съставляващи разпореждане с предмета на
делото, каквото е и изменението на иска, трябва да бъдат извършвани от самите
страни. Проявление на тъкмо този принцип е и правилото на чл. 29, ал. 5 ГПК, според
чийто ясен текст съдът одобрява действието по разпореждане с предмета на делото,
предприето от особения представител на страната, а не го осъществява самостоятелно
вместо особения представител и представляваната страна. Макар и представителната
власт на особения представител да произтича тъкмо от акт на съда, функциите на
особения представител, от една страна, и на съда в гражданското съдопроизводство, от
друга, са коренно различни. Особеният представител защищава правата и законните
интереси на представляваната страна без към него да важат изискванията за
обективност и безпристрастност, докато съдът осъществява функцията на ръководство
и решаване на гражданското съдопроизводство при строго спазване на тъкмо тези
изисквания. При осъществяването на процесуалните действия от името и за сметката
на представляваната страна той действува самостоятелно, а не в подчинение на
назначилия го съд. Съдът не е страна по делото, нито може да осъществява функциите
на представител на страна по делото. Затова гражданският съд не може да измени
предявения иск вместо съищеца ******* без да съобрази волеизявлението на особения
му представител. По същия начин и гражданският съд не би могъл да одобри вместо
съищеца ******* съдебна спогодба, ако до такава би се стигнало, без тя да бъде
подписана от особения му представител.
За пълнота трябва да бъде отбелязано, че дори тезата на II – В въззивен състав
относно правното естество на възлагането на вземане вместо плащане (своеобразна
3
„принудителна цесия“, която „поражда присъщите й правни последици – прехвърля
вземането в полза на взискателя и превръща последния в титуляр на самото вземане,
поради което той вече може да се разпорежда с него и да го претендира лично в
качеството си на негов носител“) да бъде възприета, то все пак достигнатият след
това от въззивния съд извод, давайки задължителни указания на първата инстанция да
прекрати производството по отношение на съищеца *******, продължава да е
неправилен и незаконосъобразен. Това е така, защото между първоначалното съждение
и крайния извод въззивният съд е пропуснал няколкото междинни логически стъпки,
че „принудителната цесия“ се твърди да е извършена на датата 13. 12. 2024 г., т.е. в
хода на съдебния процес, и че в такъв случай производството спрямо съищеца *******
може да бъде прекратено единствено при условията на чл. 226 ГПК, които условия не
са налице. Според правната теория и тълкувателната съдебна практика (Тълкувателно
решение № 6 от 2019 г. по тълк. дело № 6 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС, на което иначе
правилно се позовава II – В въззивен състав) при разглеждането на частните жалби
въззивната проверка е неограничена и при нея въззивният съд „служебно проверява
всички правно релевантни факти“. II – В въззивен състав следователно е бил длъжен
да съобрази и тези релевантни факти, които жалбоподателят е пропуснал да засегне в
искането си по чл. 214 ГПК и в частната си жалба, ала не го е сторил.
Ето защо при цялото уважение на първостепенния съд към II – В въззивен
състав и неговия персонален субстрат, поотделно и в съвкупност, при съобразяване на
правните и логическите закони трябва да бъде прието, че задължителните указания на
въззивния съд тласкат първата инстанция към флагрантно нарушение на
процесуалната норма на чл. 29, ал. 5 ГПК и на принципите, заложени в чл. 5 и чл. 6,
ал. 2 ГПК, съответно към ограничаване на правата и законните интереси на съищеца
******* и в крайна сметка към постановяването на недопустим съдебен акт, който
дори и при евентуално влизане в сила би могъл да бъде отменен на основание чл. 303,
ал. 1, т. 5 ГПК. Привидните съображения за процесуална икономия на въззивния съд
сами по себе си не са достатъчни, за да обусловят нарушаването на закона. Поради
тези причини противозаконните указания на II – В въззивен състав да бъде изменен
иска без да бъде назначаван особен представител на съищеца ******* не следва да
бъдат изпълнени.
От друга страна, въззивният съд е изложил и допълнителни мотиви към
определението си, според които определеното от първоинстанционния съд съобразно
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждение
за особения представител на съищеца ******* било прекомерно с оглед на ниската
фактическа и правна сложност на делото. А ниската фактическа и правна сложност на
делото въззивният съд извежда от пасивното процесуално поведение на ответницата и
прогнозата, че евентуалното участие на особен представител би било бланкетно и
защитата на представляваната страна не би изисквала предприемането на необичайни
процесуални действия дори и съищецът да продължи да участвува в процеса въпреки
направеното искане по чл. 214 ГПК. Позовал се е на решението на Съда на
Европейския съюз по дело С-438/22 и съдебната практика на националните съдилища.
За разлика от въззивния съд, първата инстанция не би могла да предвиди дали
процесуалното поведение на ответницата ще продължи да бъде пасивно. Към
настоящия момент ход на делото не е бил даден в първо открито съдебно заседание,
поради което продължава да съществува възможност страната да направи
непреклудирани доказателствени искания. В определени хипотези и гражданският съд
сам би могъл служебно да събира доказателства. Първата инстанция не би могла да
4
предвиди и дали участието на особения представител би било „бланкетно“ или
процесуално активно. Затова според разбирането на настоящия съдебен състав
действителната фактическа и правна сложност на едно дело следва да бъде
преценявана към момента на неговото завършване, а не да бъде прогнозирана в
самото му начало.
От уважение към II – В въззивен състав първата инстанция все пак отстъпва
пред тези мотиви на въззивния съд и ги споделя за правилни дотолкова, доколкото
волеизявлението на особения представител дали искът да бъде изменен съобразно
предприетото от съищеца ******* действие по разпореждане с предмета на делото
представлява еднократен акт, който сам по себе си не съставлява твърде голяма
фактическа и правна сложност. Въззивният съд е пропуснал да упомене в мотивите си
какъв според него е легитимният размер на възнаграждението за особения
представител, като се е задоволил само да посочи, че определеният от първата
инстанция бил прекомерно завишен, навярно защото тези мотиви той е изложил само
за пълнота и предвид главните си съображения не е трябвало да го посочва.
Съобразявайки материалния интерес, както и наличието все пак на известна
фактическа и правна сложност, обусловена от предмета на делото – косвен иск по чл.
134 ЗЗД във връзка с чл. 510 ГПК – и усложнението с оглед на участието на страните
по делото – необходимо задължително другарство и процесуална субституция,
първостепенният съд преценява, че легитимният размер на възнаграждението на
особения представител за запознаването с делото и изразяването на съгласие или
несъгласие с изменението на иска за това само процесуално действие би следвало да е
200 лева. При това положение протоколното определение за определянето на депозит
за особен представител следва да бъде изменено, като на съищеца ******* трябва да
бъдат дадени указания за внасянето на такъв депозит в едноседмичен срок от
връчването на преписа от определението, а за остатъка над 200 лева до пълния
определен размер 1 975 лева и 45 стотинки – при условие, че предприетото изменение
на иска бъде оставено без уважение и в друг срок от съобщаването.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯВА основание чл. 253 ГПК поради изменение на обстоятелствата
протоколното определение от 11. 12. 2024 г. в частта, в която са дадени указания на
ищеца ******* да внесе депозит за особен представител в размер на 1 975 и 45
стотинки, като вместо това УКАЗВА на ищеца ******* в едноседмичен срок от
връчването преписа от настоящото определение да представи документ за внесен
депозит за особен представител на ищеца ******* по платежна сметка на Софийския
районен съд в размер на 200 лева, а за остатъка над 200 лева до 1 975 лева и 45
стотинки в размер на 1 775 лева и 45 стотинки – в едноседмичен срок от съобщаването
и при условие, че искането по чл. 214 ГПК, направено с молбата с вх. номер *** от 17.
12. 2024 г., бъде оставено без уважение.
ПРЕДУПРЕЖДАВА ищеца *******, че при неизпълнение на указанията в срок
исковата молба ще бъде върната, а производството по делото – прекратено.
5
Определението не подлежи на обжалване.
Служебно изготвен препис от определението да се връчи на *******.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6