Решение по адм. дело №551/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е по реда на чл.46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).

Образувано е по жалба на И. Ъ., чрез пълномощник, срещу Заповед № 292з-2307 25.08.2025 г. на „За“ директор на ОДМВР-Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България“. Изложени са съображения за незаконосъобразност на оспорения административен акт, като издаден в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Посочено е, че в обстоятелствената част на обжалваната заповед, административният орган не е посочил на какво основание е преценил, че И. Ъ. не принадлежи към категорията на уязвимите лица. Административният орган не е събрал достатъчно доказателства и не е извършил задълбочена справка преди да достигне до своите изводи, че той не попада в кръга на уязвимите лица. В случая възрастта и здравословните проблеми, които жалбоподателят има, са били причина да не може да пребивава на територията на Република България. Административният орган е бил длъжен да съблюдава законовите си задължения и ако има нарушения, да ги констатира и да предприеме действия. Твърди се, че бездействието на административният орган може да се квалифицира като процесуално нарушение, водещо до лишаване от адекватна защита и реализиране на законово право, от страна на адресата на административния акт.

Като следващо основание за незаконосъобразност на обжалваната заповед се сочи, че в нея не е описана фактическата обстановка, предвид кои обстоятелства е приложена принудителна административна мярка, както и липсват посочени доказателствата, въз основа на които са установени фактите, като бланкетно са били цитирани и правните норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Процесната заповед не съдържа изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са изпълнени и изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган не е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба. Изложеното в процесната заповед тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничават възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната. Искането е да се отмени оспорената заповед. В съдебно заседание, жалбоподателят не се явява и не се представлява. В молба на пълномощник е заявено, че не възразява да се даде ход на делото, да се приемат доказателствата, няма да представя нови доказателства и няма доказателствени искания.

Ответникът – Директор на ОДМВР – Кърджали, чрез пълномощник, оспорва жалбата като неоснователна. В писмени бележки на пълномощник са изложени подробни съображения за неоснователност на жалбата и законосъобразност на оспорената заповед. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Настоящият състав на АС – Кърджали приема, че жалбата е допустима като подадена в предвидения в чл.149, ал.1 от АПК 14-дневен срок и от лице, което е засегнато от обжалвания административен акт.

При извършена проверка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

С оспорената ЗНПАМ № 292з-2307/ 25.08.2025 г. на „За“ директор на ОДМВР – Кърджали, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на И. Ъ. – гражданин на [държава], роден на [дата]. в Р България, [ЛНЧ], [ЕГН], постоянно пребиваващ в Република България чужденец на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. На основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен 15-дневен срок за напускане на страната. В заповедта е посочено, че в група „Миграция“ е постъпило заявление, рег. № 1930/ 04.08.2025 г. за издаване на български личен документ от И. Ъ.. При извършената, във връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС „ Граничен контрол“ се установило, че И. Ъ. не е пребивавал на територията на държавите-членки на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца. И. Ъ. е отсъствал от Република България за времето от 15.09.2023 г. до 15.11.2024 г. Прието е, че това представлява основание за отнемане правото на постоянно пребиваване на основание чл.40, ал.1, т. 6 от ЗЧРБ.

В ЗНПАМ е посочено, че в интервю УРИ 292р-21834/ 05.08.2025 г. И. Ъ. е заявил, че за периода от 15.09.2023 г. до 15.11.2024 г. не е пребивавал на територията на държавите-членки на Европейския съюз. В приложеното от него копие на паспорт [номер] не са поставени печати за влизане и излизане от територията на държавите-членки на ЕС за посочения период.

В оспорената заповед е посочено, че при провеждане на интервю, обективирано в документ УРИ 292р-21834/ 05.08.2025 г., на основание чл.26, ал.1 от АПК, И. Ъ. е уведомен, че срещу него е образувано производство по налагане на ПАМ „Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България“, като му е дадена възможност да представи обяснения и възражения до 12.08.2025 г.

В интервю УРИ 292р-21834/05.08.2025 г. И. Ъ. е заявил, че няма да представи документи относно невъзможността му да пребивава на територията на страната и към момента на изготвяне на заповедта за налагане на ПАМ, въпреки надлежното му уведомяване не е представил обяснения и възражения.

В обстоятелствената част на обжалваната заповед е констатирано, че в интервю УРИ 292р-21834/05.08.2025 г. И. Ъ. е заявил, че не е пребивавал в Република България за времето от 15.09.2023 г. до 15.11.2024 г., тъй като не е знаел, че не трябва да отсъства от територията на Република България за период по-дълъг от 12 последователни месеца.

В оспорената заповед се съдържа констатация, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР е установено, че спрямо И. Ъ. няма производство по ЗУБ. В информационните масиви на МВР няма данни за семейството на И. Ъ.. В интервю УРИ 292р-21834/05.08.2025 г., същият е заявил, че е [семейно положение] и живее постоянно в [държава] на адрес: [населено място], [община], [адрес]. Пенсионер е и получава пенсия в размер на ***. Има *** дъщеря - Ф., която е на [години] и има *** гражданство.

В заповедта за налагане на ПАМ е отразено, че И. Ъ. е със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 01.04.2020 г., като оттогава до момента е посетил Република България 11 пъти и е пребивавал в страната общо 40 дни. Направен е извод, че лицето не се е установило трайно в Република България, а посещава страната инцидентно за по няколко дни.

Констатирано е, че И. Ъ. живее извън Република България. По този начин наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход.

Посочено е, че разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е императивна и при наличието на визираните в нея предпоставки и съобразяване с кумулативните предпоставки на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ административният орган е длъжен да отнеме предоставеното право на постоянно пребиваване в страната. Административният орган няма право на преценка и е длъжен да издаде административния акт при наличието на основанията на т.6 в посочената по-горе разпоредба и липса на изключващи основания.

В Предложение, УРИ 292р-23914/ 25.08.2025 г. на началник група „Миграция“ в ОДМВР – Кърджали, утвърдено от директора на ОДМВР – Кърджали на 25.08.2025 г., се съдържат същите констатации като тези в обжалваната ЗНПАМ.

При така установената фактическа обстановка съдът приема, че жалбата е неоснователна.

Оспорената заповед за налагане на ПАМ – „Отнемане правото на пребиваване на чужденец”, е издадена от компетентен административен орган съгласно чл.44, ал.1 от ЗЧРБ – заместващ директора на областна дирекция на МВР – Кърджали, видно от Заповед № 292з-2296/ 22.08.2025 г. на директора на ОДМВР-Кърджали, с която за времето на отсъствието си от 25.08.2025 г. до 27.08.2025 г. е определил С. С. К. – [длъжност] в ОДМВР-Кърджали да изпълнява правомощията на директор на ОДМВР-Кърджали, с изключение на свързаните с кадрова дейност. Спазено е изискването в чл.59, ал.2 от АПК за мотивираност на акта, доколкото са посочени фактически основания за постановяването му. Описани са и всички релевантни обстоятелства, установени в хода на административното производство. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 т ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, предвидени в този текст, т. е. извършил е преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед.

На основание чл. 26 от АПК жалбоподателят е уведомен за започване на административното производство по издаване на оспорената заповед.

При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон, при следните съображения:

Съгласно посоченото правно основание за издаване на обжалвания административен акт – чл.40, ал.1, т.6 ( в относимата редакция от ДВ, бр. 36 от 2009 г., бр. 9 от 2011 г., бр. 21 от 2012 г., бр. 16 от 2013 г., бр. 97 от 2017 г., доп., бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) от ЗЧРБ, Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато: се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16; за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.

В случая е установено, че жалбоподателят И. Ъ. е със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 01.04.2020 г., като оттогава до момента е посетил Република България 11 пъти и е пребивавал в страната общо 40 дни.

Безспорно е доказано, че за посочения в оспорената заповед период: 15.09.2023 г.-15.11.2024 г. (14 месеца) лицето не е пребивавало в Р България, както и на територията на държави-членки на Европейския съюз.

Следователно, осъществена е материалноправната предпоставка за прилагане на хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Не съществуват предвидените в тази разпоредба изключения за прилагането й, тъй като правото на постоянно пребиваване на оспорващия е предоставено по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, а не на основание чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25 г от същия закон, както и през периода на отсъствие не е било обявено извънредно положение.

Съгласно т. 6 от преамбюла на Директива 2003/109/ЕО основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна. В случая с оглед изложеното по-горе не може да се приеме, че оспорващият е пребивавал трайно на територията на Република България.

Наред с това административният орган е съобразил и разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ при издаване на оспорената заповед. В случая безспорно е установено, че оспорващият не е от категориите уязвими лица, няма образувано производство по ЗУБ, нито други, относими административни производства и няма семейство на територията на Р България.

От това следва, че оспорената заповед е законосъобразна, а жалбата като неоснователна следва да се отхвърли.

При този изход на спора, на основание чл.143, ал.3 от АПК, в полза на ответника се дължи своевременно поискано юрисконсултско възнаграждение. То следва да се определи в размер на 100 лв. на основание чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предл. 5-то АС – Кърджали

 

Р Е Ш И:

 

 

Отхвърля жалбата на И. Ъ. срещу Заповед № 292з-2307 25.08.2025 г. на „За“ директор на ОДМВР-Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България“.

Осъжда И. Ъ. ( I. I.) – гражданин на [държава], роден на [дата]. в Р България, [ЛНЧ], [ЕГН], да заплати на ОДМВР – Кърджали юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. (сто лева).

Решението може да се обжалва пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.