РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 16.02.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-B въззивен
състав, в публичното заседание на шестнадесети февруари
през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
Г. СТОЕВ
при
секретаря Й.П., като разгледа докладваното от мл. съдия Г. Стоев в.гр.д. № 1321 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
249960/21.10.2019г., постановено по гр.д. № 13456/2017г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 68 с-в, е отхвърлен предявения на основание чл. 270, ал. 2 ГПК установителен иск за прогласяване на нищожността на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по гр.д. 62947/2014г. по описа на СРС,
68 състав.
Производството е
образувано по въззивна жалба, вх. №
5202160/03.12.2019г., подадена от ищеца в първоинстанционното
производство, А.А., чрез адв.
В.Я., с която обжалва решението изцяло. Въззивникът
навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното
решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по
установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен
материал, както и поради противоречие на материалния закон. Счита, че е нарушен
принципа на случайно разпределение на делата, тъй като искът за
действителността на процесния акт е разгледан от
същия съдия, който го е постановил. Твърди, че са налице основания за отвод на първоинстанционния съдия, постановил акта. Моли решението
да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови акт, с който се
уважи предявения установителен иск на посочените в
исковата молба основания. Претендира сторените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С.“
ЕАД. След срокът за отговор е постъпило становище от страната, с което моли съда
да остави без уважение подадената въззивна жалба и да
потвърди първоинстанционното решение. Претендира
сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен
от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения
от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на
решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е
приложена правилно императивна материалноправна норма,
както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в
обжалваната част на решението.
Във въззивната
жалба се навеждат твърдения за неправилност на решението, поради допуснати
процесуални нарушения на съда свързани с преценката и анализа на събрания доказателствен материал, водещи до неправилни фактически
изводи, както и поради противоречие с материалния закон.
По валидността и
допустимостта:
Правилото за случайно
разпределение на делата, уредено в чл. 9 ЗСВ, е отражение на основни
конституционни принципи, върху които се гради правосъдието и правовата държава.
Целта е да се гарантира независимостта на съда, като се ограничат факторите,
които биха поставили под съмнение безпристрастността на съдията докладчик,
както и да се пресече въздействието на външни обстоятелства, които биха указали
влияние върху вътрешното убеждение. Принципът за случайно разпределение на
делата съответства и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ, който гарантира правото на всеки
правен субект да потърси зашита и съдействие при упражняването на своите
граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд, създаден в
съответствие със закона.
Съдът е създаден в
съответствие със закона, когато 1)
неговото съществуване е уредено в основния закон на съответната държава или
друг законодателен акт, който черпи своята легитимация от основния закон, 2) налице са нормативни гаранции за
независимостта и безпристрастността на съдебния състав, които се изразяват в
предварително уредени процедури за разпределение на делата, съответно
разглеждането и произнасянето по тях в съответствие с приложимите императивни
правила. Законът по смисъла на член 6, § 1 ЕКПЧ включва по-специално
законодателството относно създаването и компетентността на съдебните органи (Lavents v. Latvia; Richert v. Poland; Jorgic v. Germany,), но и всяка
друга разпоредба на вътрешното законодателство, която, ако бъде нарушена, би
направила участието на един или повече съдии в разглеждането на дело незаконно
(Pandjikidze and Others v. Georgia; Gorgiladze v. Georgia). Процесът на назначаване на съдии
задължително представлява неразделен елемент от концепцията за „създаване“ на
съдилище или съд „в съответствие със закона“ (Guðmundur
Andri Ástráðsson
v. Iceland). Целта на термина „създаден в
съответствие със закона“ в член 6 „е да гарантира, че съдебната организация в
демократичното общество не зависи от преценката на изпълнителната власт, а че
тя се регулира от закон, приет от Парламента“ (Richert
v. Poland,; Coëme and Others v. Belgium,)
Следователно съдът, който
е постановил съдебен акт в нарушение на правилата за случайно разпределение на
делата, е незаконен. Но за да се квалифицира порока на съдебния акт (нищожност,
недопустимост или неправилност), то трябва направеният извод да се съобрази със
1) спецификата на гражданското
производство, 2) характера
постановения акт и 3) възможността
за обжалване пред друг съд, респективно правомощията на въззивната
инстанция.
Нищожност на съдебно
решение е налице в хипотезата на особени съществени пороци, когато решението е
постановено в устна форма или от незаконен състав, т.е. от лице, което не
притежава качеството съдия или решението е произнесено в състав, без да са
налице необходимия брой членове. Нищожните съдебни решения най-общо са лишени
от законова опора и нямат характеристиките на валиден съдебен акт или са
постановени извън правораздавателната власт на съда. В този смисъл Тълкувателно
Постановление № 1/29.09.2016г. на ВКС и ВАС; т. 8 от ППВС № 1/1985г.; Решение №
27/24.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018г. на ВКС, IV ГО.
В случая решението на първоинстанционният съд е постановено от съдия, който е
участвал при издаването на процесната заповед за
изпълнение, т.е. съдията в самостоятелно исково производство е извършил
проверка за валидността на собствения си акт. До това съществено процесуално
нарушение се е стигнало, след като съдията ръчно
е определен за докладчик с протокол за избор на съдия докладчик от 7.3.2017г. и
същия не се отвел на основание чл. 22 ГПК. Принципът за случайно разпределение
на делата нарушен. Съгласно чл. 22, ал. 2 ГПК районният съдия е длъжен по своя
инициатива да се отведе от разглеждане на делото. Неизпълнението на това
задължение не влече нищожност или недопустимост на съдебния акт, а води до
неговата неправилност.
Нарушението на принципа
за случайно разпределение на делата не
води до нищожност на съдебния акт, след като същия е обжалван и е предмет
на въззивно производство. Въззивният
съд не е контролно-отменителна инстанция, а такава по
съществото на спора (Решение № 454/28.03.2014 г. по гр. д. № 4478/2013 г. на III г. о на ВКС, Решение
№ по гр. дело № 7175/2013 г. на IV г. о., Решение № по гр. дело № 6606/2014 г.
на IV г. о., Решение № 643/12.10.2010 по гр. д. № 1246/2009 на ІV г. о, Решение
№ 237/2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ІV г. о. и Решение
№ 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV г. о.) Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешение на материалноправния
спор, при което дейността на първата и въззивната
инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на
страните, чрез събиране и преценка на доказателствения
материал и субсумирането на установените факти под
приложимата материална норма (в този смисъл са мотивите на Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК
на ВКС). Следователно въззивният съд се произнася
след самостоятелна преценка на събраните в двете инстанции доказателства, като
съобрази изложените доводи и възражения на страните и направи свои собствени
фактически и правни изводи в рамките на въззивното
обжалване.
Нарушението
на правилото за случайно разпределение на делата е основание за допускане на
нови факти и доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, ако такива са
поискани от страната. Ако във въззивната жалба няма
оплаквания за поправяне на извършени от първостепенния съд процесуални
нарушения, а само твърдение за необоснованост и/или противоречие на материалния
закон, то въззивният съд не дължи преценка дали
първостепенният съдебен акт е постановен от състав, формиран при нарушение на
чл. 9, ал. 1 ЗСВ или при наличие на основания за отвод. Това е така, защото както
стана ясно, въззивният съд при всички случаи сам се
произнася по материалноправния спор и прави свои
изводи по фактите и правото. Като краен резултат само съпоставя своето
разрешение по материалноправния спор с това на
първата инстанция и съответно потвърждава, изменя или отменя обжалваното
решение, като в последните два случая постановява частично или изцяло различно
разрешение по материалноправния спор. Само, когато
има искане за поправяне на допуснати от първостепенния съд процесуални
нарушения, вкл. посочване на нови факти и доказателства и събиране на нови
доказателства, при твърдение, че първоинстанционният
съдия е определен по делото като докладчик в нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, въззивният съд е длъжен да провери твърдението за нарушение
на правилата за случайно разпределение на делата в конкретния случай, за да
може да се произнесе по исканията за поправяне на процесуалните нарушения,
довели до неправилност на обжалваното решение. Ако не го стори, сам допуска
процесуално нарушение, обуславящо неправилност на въззивния
съдебен акт - Решение № 202/07.04.2020г. на ВКС по гр.д. № 2832/2018г. IV
ГО.
Настоящият съдебен състав
приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По основателността на
иска:
Решението е правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Предмет на делото е
действителността на издадената по реда на чл. 410 ГПК Заповед за изпълнение по
гр.д. 62947/2014г. по описа на СРС, 68 състав. Ищецът твърди, че процесният акт е нищожен, защото 1) не съдържа индивидуализация на вземането; 2) липсва изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението
по чл. 410 ГПК; 3) не е приложено
правото на ЕС; 4) противоречие с
норми от КРБ, по-конкретно чл.17, ал. 3, както и противоречие с чл. 8 ЗЗД и чл.
298 ТЗ.
Заповедта за изпълнение
няма характер на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои
от последиците, присъщи на съдебно решение, например изпълнителна сила, както и
непререшаемост на спора за субективно право, освен
при наличието на нововъзникнали факти и обстоятелства
– чл. 439 ГПК. При аналогично тълкуване на нормата на чл. 270, ал. 2 ГПК на
основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА се достига до извода, че нищожността на
заповед за изпълнение може да бъде установявана по иск от длъжника, предявен
против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издадено за
същото вземане осъдително съдебно решение. ( в този смисъл Определение № 64/
21.01.2015г. по гр.д. 141/2015г. на ВКС, IV ГО)
Въпросът за приложението
на правото на ЕС и противоречието с императивни правни норми не влече като
последица нищожността на акта. В закона няма изрично изброяване на основанията,
при наличието на които едно съдебно решение би било нищожно. При действието на
отменения ГПК е имало съдебна практика, според която противоречие на решението
със свръх императивни правни норми, е водело до нищожност на същото( Р-
107-56-ОСГТК; Р -905-58 IV). При сега действащата нормативна уредба не може да се
направи същия извод, съответно противоречието със свръх императивни правни
норми не води до нищожност на поставеното съдебно решение.
Нищожността на съдебното
решение като правен институт е развит в теорията и практиката при съпоставка с
противоположния термин валидност, т.е. всички решение, които не са валидни са
нищожни. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от лице, което не
притежава качеството съдия, когато не е спазена писмената форма за валидност;
когато съдът се е произнесъл извън правораздавателната си власт. След оценка на
събрания доказателствен материал настоящият състав
счита, че процесната заповед за изпълнение не страда от
пороци водещи до недействителност, респективно същата е валидна, тъй като е 1)
издадена е от съд, т.е. от лице което има правораздавателна власт спрямо
конкретното гражданско правоотношение; 2) по установения за това ред, посочен в
ГПК; 3) като е спазена и писмена форма за действителност. Следователно липсата на индивидуализация на вземането
не води до нищожност на заповедта за изпълнение, допълнително същата съдържа
необходимата индивидуализация както на длъжника, така и на вземането. Липсата
на изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 ГПК не
влече нищожността на заповедта за изпълнение. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК съдът
разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение
с полагането на подпис под същата, когато са налице условията за това. Не е
необходимо наличието на друг съдебен акт за издаването на заповедта по чл. 410 ГПК, т.е. разпореждането е инкорпорирано в самата заповед за изпълнение.
Липсата на мотиви и доказателства, послужили за издаването на процесния акт в случая не води до нищожност на заповедта за
изпълнение.
Пред въззивното
производство ищецът и въззиваем не прави доказателствени искания за събиране на доказателства, релевантни
към предмета на доказване, който е валидността на атакувания съдебен акт,
поради което същите не са допуснати, респективно събрани и оценени при
постановяване на решението.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е
на въззивникът. Право на разноски има въззиваемата страна, която е представлявана от юрисконсулт
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, съответно същата има право на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева,
съгласно чл. чл. 23, т. 4 от Наредба за заплащането на правна помощ.
Така мотивиран Софийски градски съд:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 249960/21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 13456/2017 г. по описа на
Софийски районен съд,
I
ГО, 68 с-в
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал. 8 ГПК А.Г.А., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК**********, сумата от 100 лева представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи
на обжалване в едномесечен срок от уведомяването пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.