РЕШЕНИЕ
№ 464
гр. Пловдив, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330111223 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Петър Дертлиев” 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от ********** Д.Б.Б., чрез пълномощник юрисконсулт П.Б., против И. Й.
П., ЕГН: **********, от ************************, с искане за признаване на установено,
че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 5327/ 2021 г. на ПРС, V бр. с-в, със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3375/ 07.04.2021 г.,
парични суми, както следва: сумата от 768, 85 лева- главница, дължима по договор за
паричен заем № **********/ 27.08.2019 г., сключен с „Кредит Тайм” ЕООД, вземанията по
който са прехвърлени на 07.08.2020 г. с приложение № 1 към договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.11.2018 г. на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, сумата от 110, 72 лева- договорна лихва за периода 26.01.2020 г.- 26.09.2020 г. и
сумата от 72, 80 лева- лихва за забава за периода 27.01.2020 г.- 25.03.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда-
26.03.2021 г. до окончателното погасяване.
В исковата молба е посочено, че на 27.08.2019 г., ответникът сключил с „Кредит Тайм”
ЕООД договор за паричен заем № **********, вземанията по който са прехвърлени на
07.08.2020 г. с приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 28.11.2018 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Длъжникът бил писмено
1
уведомен за цесията, като нямало пречка и това да стане с връчването му на исковата молба,
доколкото от негова страна липсвало изпълнение към стария кредитор. С договора в кредит
е предоставена сумата от 1 100 лева, при договорна лихва от 266, 17 лева, платима в срок до
26.09.2020 г., на 13 равни месечни вноски, всяка от по 105, 09 лева. Договорът не бил
обявен за предсрочно изискуем и изтекъл на краен падеж. Длъжникът не бил заплатил
заема, като поради неизпълнението му била начислена и сумата от 72, 80 лева- лихва за
забава за периода 27.01.2020 г.- 25.03.2021 г. За събиране на съответните суми се образувало
частно гр. дело № 5327/ 2021 г. на ПРС, V бр. с-в, като по издадената заповед длъжникът
възразил и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия установителен иск.
Претендират се разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се
представлява, като взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор.
Прави се възражение за нищожност на договора за кредит поради противоречие със закона-
ЗПК и ЗЗП, както и за неравноправни клаузи за неустойка и лихви. Твърди се, че клаузата за
неустойка при непредставяне на обезпечение противоречала на добрите нрави и
неравноправно засягала икономически по- слабия участник в правоотношението, с цел
облагодетелстване на другия. Размерът на неустойката бил необосновано висок, като тя
реално представлявала добавък към възнаградителната лихва и неоснователно обогатявала
заемодателя. По нищожната клауза не можело да възникне задължение, а същевременно тя
била условие за сключване на договора и била включена в погасителния план. Нямало
данни как е формирано задължението, като се твърди, че кредитът бил погасен към стария
кредитор. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание страната не се явява и не се
представлява.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът от фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 3375/ 07.04.2021 г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по частно гр. дело № 5327/ 2021 г. на ПРС, V бр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 768, 85 лева- главница, дължима
по договор за паричен заем № **********/ 27.08.2019 г., сключен с „Кредит Тайм” ЕООД,
вземанията по който са прехвърлени на 07.08.2020 г. с приложение № 1 към договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.11.2018 г. на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, сумата от 110, 72 лева- договорна лихва за периода 26.01.2020 г.- 26.09.2020
г. и сумата от 72, 80 лева- лихва за забава за периода 27.01.2020 г.- 25.03.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда-
26.03.2021 г. до окончателното погасяване.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена лично на длъжника, който е подал
възражение, като в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване
на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.
Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е
допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за паричен заем № **********/ 27.08.2019 г., сключен между ищеца и „Кредит
2
Тайм” ЕООД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 1 100 лева, при следните условия:
срок- 13 месеца, при фиксиран ГЛП- 39 % и ГПР- 46, 38 %, както и неустойка при
непредставяне на обезпечение- 1 486, 94 лева. Към договора са представени още
погасителният план, искането за кредит и общите условия.
С договор за цесия от 28.11.2018 г. по приложение № 1/ 07.08.2020 г. „Кредит Тайм”
ЕООД е прехвърлил вземането по процесния кредит на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, като са приложени пълномощно на цесионера, с което той да уведоми длъжниците за
прехвърлените кредити, както и потвърждение за цесията. Видно от приложението,
процесният кредит е включен като част от цедираните договори под номер 73.
Представено е и уведомително писмо за цесията до длъжника, получено лично на адреса
му.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице
след извършване на съответните справки е установило размерите на дължимите по кредита
суми, както следва: главница- 768, 85 лева, договорна лихва- 110, 72 лева, неустойка- 915, 04
лева и лихва за забава- 90, 77 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който
е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при
съответни условия на заема.
Вземането по този кредит в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца,
като такава възможност изрично е предвидена в чл. 22 от договора, според който кредиторът
има право по всяко време да прехвърли вземанията си по кредита на трето лице, без
съгласието на клиента, който след това само се информира.
Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и
съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното.
Както вече се посочи, в чл. 4 от договора (допълнителните условия към него) за кредит
изрично е предвидена възможността финансовата институция да прехвърли правата си по
договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради
което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Новият кредитор е
изготвил уведомление до длъжника, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на
вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния
кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия
кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук- лист 32), доколкото не
се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено
изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не
означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице,
действащ по негово пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което
ищецът е бил овластен от „Кредит Тайм” ЕООД да уведоми от името на последния всички
длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор.
В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на
цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици.
3
Действително от приложената обратна разписка се установява, че съобщението реално не е
било получено от длъжника, но от страна на финансовата институция са били предприети
необходимите действия за уведомяване на длъжника за новия му кредитор. Писмото е
изпратено до адреса на лицето, като е получено лично от него. Отделно от това, още с
връчването на заповедта за изпълнение, а в последствие и на исковата молба с
приложенията й, за което е безспорно, че същите са получени от длъжника, който е подал
възражение, той се счита за уведомен за прехвърленото вземане, доколкото вече се явява
известéн, че има нов кредитор. След като законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в
рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно. Няма
доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на
стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона,
свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен,
ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая
се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника
и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да
претендира търсените суми в качество на цесионер.
Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е
кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.
Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по
който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
В отговора основното възражение за недействителност на договора за потребителски
кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на
обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за
кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва
да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери
отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да
стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в
тридневен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения
риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и
при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.
Така и ГПР от 46, 38 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
4
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, повече от
стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на
кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на
чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се
явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния
закон, която е нищожна.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посочените няколко
основания не е необходимо излагане на повече съображения по същество, защото
законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е
5
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на
ищеца спрямо ответника за остатъчната главница по кредита в размер на 768, 85 лева,
установена от вещото лице по ССчЕ, е основателна и следва да се уважи. В случая е без
значение обстоятелството, че в настоящото производство главницата се претендира на
договорно основание, като това обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за
главница. Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в
хода на делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото
съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския
кредит при установяване на неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в
хипотеза като настоящата- предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за
недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда именно в подобно
производство на предявен иск от кредитор срещу длъжник, основан на сключения между тях
договор. Противното би означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес,
в който по правилата за неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в
заем сума, което освен, че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и
безпредметно, защото разпоредбата на чл. 23 от ЗПК възпроизвежда общите правила на чл.
34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора. В
случая няма да е налице недопустимо произнасяне на решаващия състав за връщане на
заемната сума по един нищожен договор, нито пък ще се промени основанието на
претенцията, защото нормата на чл. 23 от ЗПК урежда последиците от един недействителен
потребителски договор, които няма пречка да се приложат и в производството по чл. 422 от
ГПК.
Според заключението на вещото лице по ССчЕ остатъчната главница, която е дължима по
кредита, възлиза в размер на 768, 85 лева, колкото се и претендират. За тази сума искът
следва да се уважи, като недължими остават възнаградителната лихва и тази за забавата.
Както вече по- горе беше посочено, в хипотезата на недействителен потребителски договор
потребителят връща само чистата стойност на кредита. В този смисъл искът следва да се
уважи частично- само до размера на главницата, като се отхвърли изцяло за претендираните
суми за двете лихви- договорна от 110, 72 лева и за забава от 72, 80 лева.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12
от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по-
малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземание за главница,
разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 60, 54 лева, като
разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 75 лева, остава за
6
сметка на страната. Длъжникът също има право на разноски в заповедното производство, но
доколкото не се установява да е направил такива, те не следва да му се присъждат.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 75 лева (л. 41) и депозит вещо
лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л. 56), като му е дължимо и юрисконсултско
възнаграждение, доколкото страната е представлявана от пълномощник по делото,
определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна
сложност на делото. Ответникът не претендира разноски, а и не представя доказателства за
направени разходи за адвокатско възнаграждение на пълномощника си, поради което
разноски не следва да му се присъждат. Така по съразмерност само на ищеца се дължат
разноски в размер на 262, 37 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Петър
Дертлиев” 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от ********** Д.Б.Б., че
И. Й. П., ЕГН: **********, от ************************, ДЪЛЖИ присъдената по частно
гр. дело № 5327/ 2021 г. на ПРС, V бр. с-в, със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 3375/ 07.04.2021 г., сума от 768, 85 (седемстотин шестдесет
и осем лева и осемдесет и пет стотинки) лева- главница, дължима по договор за паричен
заем № **********/ 27.08.2019 г., сключен с „Кредит Тайм” ЕООД, вземанията по който са
прехвърлени на 07.08.2020 г. с приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 28.11.2018 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда-
26.03.2021 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за
установено, че дължи още и следните суми по договора: сумата от 110, 72 лева- договорна
лихва за периода 26.01.2020 г.- 26.09.2020 г. и сумата от 72, 80 лева- лихва за забава за
периода 27.01.2020 г.- 25.03.2021 г.
ОСЪЖДА И. Й. П., ЕГН: **********, от ************************, да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Петър Дертлиев” 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от ********** Д.Б.Б., направените разноски по заповедното производство в
размер на 60, 54 (шестдесет лева и петдесет и четири стотинки) лева, изчислени по
съразмерност, както и направените по настоящото дело разноски в размер на 262, 37 (двеста
шестдесет и два лева и тридесет и седем стотинки) лева, изчислени също по съразмерност.
7
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
8