РЕШЕНИЕ
№ 7344
гр. София, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110110049 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Д. В. В. против (ФИРМА) с искане да бъде признато
за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер на 2 500 лева,
представляваща главница, ведно със законна лихва за забава от 12.02.2013 г. до изплащане
на вземането, и сумата в размер на 265 лева, представляваща присъдени съдебни разноски,
за които суми е издаден изпълнителен лист от 06.08.2013 г. по ч. гр. д. № 5740/2013 г. по
описа на СРС, I ГО, 47 състав, въз основа на който е образувано изп. дело №
20138560402151 по описа на ЧСИ Б.Б, с рег. № 856 в КЧСИ, поради изтекла погасителна
давност.
В исковата молба са изложени твърдения, че по заявление на ответника срещу ищеца
е образувано ч. гр. д. № 5740/2013 г. по описа на СРС, 47 състав, по което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за
процесните вземания. За принудителното събиране на сумите срещу ищеца е образувано
изп. дело № 20138560402151 по описа на ЧСИ Б.Б с взискател кредитора по екзекутивния
титул (ФИРМА), по което на 13.02.2015 г. е наложен запор върху сметка на длъжника в
„Първа инвестиционна банка“ АД. Страната поддържа, че след сочената дата в период по-
дълъг от две години взискателят не е предприел действия по удовлетворяване на вземането,
поради което по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното
производство е прекратено на 13.02.2017 г. В исковата молба са изложени твърдения, че
давността относно вземането, считано от последното предприето действие е изтекла на
13.02.2020 г. В условията на евентуалност страната поддържа, че дори да се приеме, че до
постановяване на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. давност не е текла, то след
26.06.2015 г. отново е налице период по-дълъг от две години, в който не са предприемани
изпълнителни действия. В исковата молба са изложени твърдения, че на 17.02.2017 г.
взискателят е подал молба до съдебния изпълнител за извършване на справки и налагане на
запори, от който момент не са предприети други действия, поради което давността относно
вземанията е изтекла на 17.02.2022 г. Направено е искане сторените от страната съдебни
разноски да бъдат възложени в тежест на ответниците.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът (ФИРМА) чрез процесуалния си представител
излага доводи за недопустимост на исковата претенция, поради липса на пасивна
процесуална легитимация на страната на ответника. В подадения отговор са изложени
твърдения, че процесните вземания са прехвърлени на трето за спора лице – (ФИРМА) с
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.08.2009 г., като длъжникът по
изпълнителния лист е уведомен за настъпилото частно правоприемство на страната на
кредитора, което обстоятелство се установява от изпратено от пълномощника на ищеца
запитване от 07.02.2023 г. Предвид изложеното процесуалният представител на ответника
поддържа, че ответното дружество не притежава качеството кредитор по процесния
изпълнителен лист, няма вземания и претенции спрямо длъжника, респ. не е процесуално
легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК. При условията
на евентуалност поддържа, че предявеният иск е неоснователен, а ако съдът го счете за
основателен следва да се приеме, че дружеството не е дало повод за предявяването му, респ.
в негова тежест не следва да бъдат възлагани съдебни разноски.
По възражението за недопустимост на производството:
Процесуалната легитимация на страните следва от поддържаните от ищеца
фактически твърдения относно спорното право. В разглеждания случай в исковата молба са
изложени твърдения, че по искане на ответника срещу ищеца е издаден изпълнителен лист
и е образувано изпълнително производство за принудително събиране на сумите. В
подкрепа на поддържаните твърдения ищецът е представил препис от процесния
екзекутивен титул, издаден в полза на (ФИРМА), както и покана за доброволно изпълнение
по процесното изпълнително дело с изх. № 62825/10.10.2013 г. В допълнение е необходимо
да бъде посочено, че взискател по изисканото в цялост производство по изп. дело №
20138560402151 по описа на ЧСИ Б.Б е именно ответното дружество, като независимо от
поддържаните от ответника твърдения (ФИРМА) не е конституирано по делото в качеството
на частен правоприемник на кредитора, инициирал принудителното изпълнение. Съгласно
Определение № 57 от 03.02.2020 г. по ч. т. д. № 2331/2019г. на ВКС, II ТО, предмет на
отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право,
основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на
издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело, и
съответно на предмета на отрицателния установителен иск надлежно процесуално
легитимирани страни в исковото производство са носителите на оспорваното материално
право - длъжникът като ищец и взискателят като ответник. При отрицателния
установителен иск за оспорване на вземането по реда на чл. 439 ГПК субективните предели
на силата на пресъдено нещо на решението обхващат лицата, за които установяването на
недължимост на вземането има правно значение, а именно взискателят и длъжника по
изпълнението.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема от фактическа страна следното:
В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен
иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК да установи, при
условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на
погасителната давност на вземанията предмет на процесния изпълнителен лист.
Страните не спорят, а и от изисканото в цялост производство по ч. гр. д. № 5740/2013
г. по описа на Софийски районен съд, 47 състав, се установява, че делото е образувано по
подадено от (ФИРМА) против Д. В. В. заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 2500 лева, представляваща част
от общо дължима главница в размер на 15282,83 лева по Договор за отпускане на стоков
заем № 49672/12.07.2007 г. и направените по делото разноски в размер на 265 лева.
Искането е уважено, като със заповед от 28.02.2013 г. е разпоредено длъжника да заплати
сумите по подаденото заявление. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на
25.05.2013 г., поради което и на основание чл. 416, пред. 1 ГПК / в редакцията на
2
процесуалния закон преди измененията обн. с ДВ, бр. 100 от 2019 г./ е влязла в сила на
11.06.2013. С разпореждане от 05.08.2013 г. е издаден процесния изпълнителен лист.
С Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV
ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години,
като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото
правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизане в
сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е
предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда
действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без
уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл. 156г ЗГС). При действието
на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са
били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.),
предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290
ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
заповед за изпълнение правния ефект на влязло в сила решение за вземането, защото е
ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в
сила решения.
От изложеното следва, че по сега действащия процесуален закон не е налице
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подкрепа на изложеното е и
формираната съдебна практика, намерила израз в Определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2566/2013 г., IV г. о., ГК. С Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021г. ВКС, IV
г.о. изрично е прието, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД намира приложение когато вземането е
определено по основание и размер с влязло в сила съдебно решение, така и когато е
определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените
съображения съдът намира, че погасителната давност за вземанията, обективирани в
процесния изпълнителен титул, е общата 5-годишна давност. В подкрепа на изложеното е и
Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, с което е
прието, че от влизане в сила на заповедта за изпълнение, започва да тече 5-годишна давност
за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемане на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на
3
запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане и т.н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването
на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на
призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за
данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. Няма спор и, че
възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до
прекъсване на давността. В този смисъл освен мотивите на цитираното тълкувателно
решение е и съдебната практика намерила израз в Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. дело
№ 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 28.02.2016г. по гр. д. № 4899/2014 г. на IV г.
о. на ВКС.
В разглеждания случай погасителната давност е прекъсната с подаване на молба от
04.10.2013 г. за образуване на производство за принудително събиране на вземанията по
процесния лист, съдържаща посочване на конкретни изпълнителни способи и възлагане по
чл. 18 ЗЧСИ. По молбата е образувано изп. дело № 20138560402151 по описа на ЧСИ Б.Б.
Давността е прекъсната на 10.10.2013 г. с налагане на запор върху вземания на длъжника
срещу търговски банки в страната, като в отговор на изпратени запорни съобщения са
постъпили писма, съгласно които по банковите сметки на длъжника има предходно
наложени запори и няма наличност. Давността е прекъсната отново на 13.02.2015 г. с
налагане на запор върху вземания на длъжника срещу търговски банки в страната, като в
отговор на изпратени запорни съобщения са постъпили писма, съгласно които по банковите
сметки на длъжника има предходно наложени запори и няма наличност, както и че част от
сметките са закрити. Давността е прекъсната отново на 17.02.2015 г. с подаване на молба от
взискателя за предприемане на изпълнителни действия – налагане на запор върху вземания
на длъжника и насрочване на опис на негови движими вещи, като съдебният изпълнител не
е предприел никакви действия в изпълнение на отправеното искане.
Следва да бъде разяснено, че не е необходимо предприемане на действие от съдебния
изпълнител в рамките на изпълнителния способ или предприетото действие да е успешно, за
да се счита давността прекъсната. Необходимо е единствено изпълнителният способ да е
поискан и възложен от взискателя, тъй като погасителната давност се свързва с липсата на
активност от страна на кредитора, която очевидно не е налице ако взискателят посочва
даден изпълнителен способ за принудително удовлетворяване на вземането си срещу
длъжника, респ. съдебният изпълнител с правомощията по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ предприема
съответните действия по събиране на вземанията. Ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора,
давността се счита прекъсната с искането. В случая последното действие, с което давността
е прекъсната е подаването на искане за предприемане на конкретни изпълнителни действия
за принудително събиране на вземането по изпълнителния лист от взискателя от 17.02.2017
г., от който момент е започнал да тече нов петгодитешен давностен срок. След сочената дата
включително и до момента на изготвяне на препис от изп. дело № 20138560402151 по описа
на ЧСИ Б.Б на 05.09.2023 г. не са предприети никакви действия са събиране на вземането.
Предвид изложеното съдът намира, че петгодишният давностен срок е изтекъл, поради
което и предявеният отрицателен установителен иск се явява основателен.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват
сторените по делото съдебни разноски. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в
случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г.
по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е
достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да
4
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е
обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне
на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по
собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда
резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на
съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда
съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението
ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен
да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност
на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС
виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният
представител на ищеца не се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Предвид
изложеното адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва
да бъде определено в размер на 400 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на съда дължимата държавна такса за разглеждане на спора от внасяне, на която
ищецът е бил освободен по реда на чл. 83 ГПК в размер на 110,60 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от Д. В. В., ЕГН **********, с адрес в
гр. (АДРЕС), против (ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. *****,
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи на
ответното дружество сумата в размер на 2 500 лева, представляваща главница, ведно със
законна лихва за забава от 12.02.2013 г. до изплащане на вземането, и сумата в размер на
265 лева, представляваща присъдени съдебни разноски, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 06.08.2013 г. по ч. гр. д. № 5740/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 47
състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20138560402151 по описа на ЧСИ Б.Б,
с рег. № 856 в КЧСИ, поради изтекла погасителна давност.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС)
да заплати на адвокат М. М. от САК, с адрес на кантората в гр. София, ул.*****, на
основание на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 400 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца Д. В. В..
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС)
да заплати на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата в размер на
110,60 лева.
5
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6