№ 6029
гр. София, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100505980 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Министерство на външните работи срещу решение № 1732 от
31.01.2024 г., постановено по гр. дело № 48045/2022 г. по описа на СРС, 73 състав, в частта, с
която по предявените от В. Д. И. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ е
признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № ЧЛ-
95-00-344/07.07.2022 г. на министъра на външните работи и ответникът е осъден да заплати
на ищцата сумата от 6025,35 лв., представляваща обезщетение за оставането на ищцата без
работа за периода 07.07.2022 г. – 07.01.2023 г. поради уволнението й със заповед № ЧЛ-95-
00-344/07.07.2022 г. на министъра на външните работи, ведно със законната лихва върху
сумата от предявяване на иска – 02.09.2022 г., до окончателното й изплащане.
В жалбата на ответника са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение в
посочената част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като са
изложени твърдения, че съдът неправилно е приел за дата на узнаване за извършеното
нарушение датата на изготвяне на доклада от 03.05.2022 г. Въззивникът оспорва това да е
датата, на която министърът се е запознал със съдържанието на доклада, като поддържа, че
за начало на срока по чл. 194 КТ следва да се приеме денят на поставяне на резолюция върху
1
документа от заместник-министъра – 09.05.2022 г., евентуално денят, на който самият
министър се е запознал с доклада – 14.06.2022 г. и в този смисъл счита, че двумесечният
срок за налагане на наказание не е изтекъл и уволнението е законно. Моли се за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в
цялост.
Въззиваемата-ищец В. Д. И. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.
Счита, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По делото е постъпила и въззивна жалба от ищцата В. Д. И. срещу решение № 1732 от
31.01.2024 г., постановено по гр. дело № 48045/2022 г. по описа на СРС, 73 състав, в частта, с
която е отхвърлен предявеният срещу Министерство на външните работи осъдителен иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над уважения размер
от 6025,35 лв. до пълния предявен размер от 37263,87 лв., представляваща обезщетение за
оставането на ищцата без работа за периода 07.07.2022 г. – 01.07.2023 г. поради уволнението
й със заповед № ЧЛ-95-00-344/07.07.2022 г. на министъра на външните работи.
В жалбата на ищцата са развити оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната част поради противоречие с материалния закон, като се твърди, че
първоинстанционният съд не бил съобразил разпоредби на КТ и на Наредба за
командировъчните средства при задграничен мандат, съобразно които в обезщетението
следва да се включват и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер,
каквито са командировъчните средства, полагащи се на ищцата. Моли се за отмяна на
първоинстанционното решение в посочената част и уважаване на предявения осъдителен
иск в цялост.
Въззиваемият-ответник Министерство на външните работи е подал отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ищцата част е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
2
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като във
връзка с доводите във въззивните жалби следва да се отбележи следното:
За основателността на предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ вр. с чл. 188,
т. 3 КТ работодателят-ответник следва да установи, че дисциплинарното наказание на ищеца
е наложено при спазване на процесуалноправните и материалноправните изисквания на
закона за ангажиране на дисциплинарната му отговорност за вмененото му дисциплинарно
нарушение, което включва преди налагане на дисциплинарното наказание да е искано
обяснение от работника съобразно изискванията на чл. 193 КТ; заповедта да е мотивирана и
да съдържа реквизитите по чл. 195, ал. 1 КТ; ищецът да е извършил виновно твърдяното
нарушение на трудовата дисциплина, както и наложеното му наказание да е съответно на
нарушението. За описаните законови изисквания към процедурата по налагане на
дисциплинарно наказание съдът не следи служебно, а се произнася само по въведените от
ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението. Съдът не може да основе
решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно
право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на
уволнението съдът няма служебно задължение да следи служебно за нито един факт, който
поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване. В този смисъл е и трайната
съдебна практика, обективирана в Решение № 167 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6368/2013 г., IV г. о.; Решение № 23 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015 г., IV г. о. и
др.
В настоящия случай ищцата оспорва законността на уволнението си с твърдения за
неспазена процедура по чл. 193 КТ и неспазен срок по чл. 194 КТ, за неизвършено от нея
нарушение на трудовата дисциплина и несъответност на наложеното дисциплинарно
наказание.
По делото е безспорно обстоятелството, че между страните е съществувало срочно трудово
правоотношение по трудов договор от 20.02.2020 г. за длъжността „главен специалист“ с
работно място „задгранични представителства“, като за времето от 06.03.2020 г. до
05.03.2024 г. е била издадена заповед № К-66/27.02.2020 г. на постоянния серетар на МВнР
за командироване на ищцата в посолството на Република България в Саудитска Арабия (гр.
Рияд) за изпълнение на функциите на „завеждащ финансово-административна служба II
категория“. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед № Т-1005/07.07.2022 г. на
министъра на външните работи на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – с налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“, извършено със заповед № ЧР-95-00-344/07.07.2022
г., поради неявяване на ищцата на работа в посолството на РБ в гр. Рияд за периода
17.02.2022 г. – 18.02.2022 г. и за периода 11.04.2022 г. – 14.04.2022 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ дисциплинарните наказания се налагат не по-
късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от
извършването му. В трайната съдебна практика (Решение от 24.06.2015 г. по гр. д. №
6889/2014 г. на ВКС, IV г. о., Решение от 05.11.2015 г. по гр. д. № 438/2015 г. на ВКС, III г.о.,
3
Решение № 363 от 10.01.2012 г. по гр. дело № 354/2011 г. на ВКС, I г.о., Определение № 640
от 09.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 515/2017 г., IV г. о.) се приема, че „откриване на
нарушението“ по смисъла на посочената разпоредба означава узнаване от субекта на
дисциплинарната власт за нарушението на трудовата дисциплина, установено в
съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото на извършването
му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна
страна, които го квалифицират като нарушение. В рамките на двумесечния срок от
откриването на нарушението, т.е. от установяване на посочените съществени елементи от
конкретния негов фактически състав, работодателят следва да извърши, ако прецени за
необходимо, съответните необходими допълнителни проверки за пълното изясняване на
случая, както и да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му
обяснения, за да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание и да определи вида му.
След изтичането на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ субективното потестативно право
на работодателя да наложи дисциплинарно наказание, ако не е упражнено, се преклудира.
В случая се установява, че временно управляващият посолството на РБ в гр. Рияд В.Д. е
узнал за твърдяните нарушения, извършени от ищцата в периода 17.02.-18.02.2022 г. и
11.04.-14.04.2022 г., на 13.04.2022 г., когато е изпратил грама до министерството с тези
твърдения и с молба за по-нататъшни указания (л. 38 от делото на СРС). В отговор на тази
грама Инспекторатът към МВнР е изпратил до посолството друга такава на 21.04.2022 г. (л.
40 от делото на СРС), в която е посочено, че в изпълнение на заповед № 95-00-
234/20.04.2022 г. на министъра на външните работи Инспекторатът извършва тематична
проверка по постъпилите данни за неправомерно напускане на В. И. на държавата, в която е
била дългосрочно командирована, като в тази връзка е отправена молба до посолството за
предоставяне на писмени обяснения от служителката в срок до 26.04.2022 г. относно
отсъствията й през процесните периоди от м. февруари и м. април 2022 г. На 03.05.2022 г. е
изготвен доклад от инспектората на МВнР до министъра, в който изрично е посочено, че
същият се съставя в изпълнение на „Ваша заповед № 95-00-234 от 20.04.2022 г.“ относно
извършената извънпланова проверка по твърденията за неоснователно отсъствие от страната
на завеждащия финансово-административна служба (ЗФАС – заеманата от ищцата длъжност
в задграничното представителство). Едва след изготвяне на този доклад и въз основа на
заповед на министъра № ЧР-95-00-290/14.06.2022 г. е образувано дисциплинарно дело срещу
ищцата, изискани са нейните обяснения по реда на чл. 193 КТ, извършени са справки в
дирекция „Човешки ресурси и административно обслужване“ и на 07.07.2022 г. е издадена
заповед от министъра за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание.
От изложеното е видно, че субектът на дисциплинарна власт – министърът на външните
работи като работодател на ищцата, е бил уведомен за констатираните нейни отсъствия през
процесните периоди още през м. април 2022 г., като на 20.04.2022 г. е издал заповед за
извършване на извънпланова проверка от инспектората с оглед установяване на фактите по
конкретните твърдения за тези нарушения. Заповедта от посочената дата не е приложена по
делото, но същата е цитирана в два документа, изхождащи от Инспектората – грамата от
4
21.04.2022 г. и докладът от 03.05.2022 г., от съдържанието на които несъмнено се установява,
че тази заповед касае проверяване на твърденията за неоснователно отсъствие именно от
страна на В. Д. И. – това е служителят, който е заемал длъжността ЗФАС (завеждащ
финансово-административна служба) и именно нейните обяснения са изискани с грамата от
21.04.2022 г. в изпълнение на заповедта на министъра. Следователно, още на 20.04.2022 г.
работодателят на ищцата е узнал за извършените от нея нарушения и от този момент
министърът е инициирал проверки за изясняване на случая, за да прецени дали е налице
основание за налагане на дисциплинарно наказание, като дори е изискал писмените
обяснения на служителя, депозирани още на 22.04.2022 г. (л. 65 от делото на СРС).
Ето защо, настоящият въззивен състав намира, че двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ е
започнал да тече на 20.04.2022 г. и е изтекъл на 20.06.2022 г., преди налагане на наказанието
със заповедта от 07.07.2022 г., когато правото на работодателя да го наложи вече е било вече
преклудирано. Обстоятелствата, че подробен доклад по случая е депозиран до министъра
едва през м. май, респ. че дисциплинарното дело срещу ищцата е било формално образувано
едва през м. юни, не променят този извод, тъй като знанието за съществените елементи на
извършените нарушения е достигнало до министъра по-рано – видно е, че щом на 20.04.2022
г. той е разпоредил извършване на извънпланова тематична проверка по твърденията за
неоснователни отстъствия на ищцата от работното й място през посочените периоди от 17
до 18 февруари и от 11 до 14 април 2022 г., то още тогава той е бил запознат както със
субекта на нарушенията, така и с времето и мястото на извършването им и е предстояло
единствено изясняване на допълнителните факти около случая (причини за отсъствието) с
оглед извършване на преценка за налагане на дисциплинарно наказание. Тази допълнителна
проверка е следвало да приключи в рамките на двумесечния срок по чл. 194 КТ – до
20.06.2022 г., но дисциплинарното наказание е наложено по-късно – на 07.07.2022 г. Към
този момент правото на работодателя да наложи наказание за узнатите още на 20.04.2022 г.
нарушения вече е било преклудирано, поради което на това основание процесното
уволнение се явява незаконно и следва бъде отменено.
За пълнота на изложението и с оглед наведените от ищцата възражения с исковата молба
следва да се отбележи, че според настоящия въззивен състав оспореното уволнение е
незаконно и предвид несъответствието на тежестта на извършеното нарушение с
наложеното наказание в разрез с разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ. Трайната съдебна
практика приема, че въз основа на посочената правна норма преценката на тежестта на
нарушението следва да се основава на всички обстоятелства, които имат отношение към
извършеното нарушение – характерът на извършената дейност, значимостта на
неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или
възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е
осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към
конкретното неизпълнение.
По делото се установява, че през посочените периоди на м. февруари и м. април 2022 г. В. И.
в действителност е отсъствала от страната на дългосрочното й командироване, като не е
5
имала предварително разрешен отпуск с писмена заповед съобразно установения ред за
ползване на отпуск от служителите в задграничните представителства на Република
България (отпуск се разрешава въз основа на подадено от служителя писмено заявление до
министъра по образец, което следва да е предварително одобрено от ръководителя на
задграничното представителство, като заповедта за разрешаване на отпуск се подписва от
директора на дирекция „Човешки ресурси“ и се изпраща в съответното задгранично
представителство – Заповед № ЧР-95-00-49/24.03.2015 г., изменена със Заповед № ЧР-95-00-
347/20.08.2019 г. на министъра на външните работи). От приетите писмени и гласни
доказателства обаче е видно, че отсъствията й през тези периоди са се дължали на спешни
лични причини, които са наложили прибирането й в България, като ищцата е получила
предварително устно разрешение за това от прекия си ръководител – ръководителят на
задграничното представителство в гр. Рияд (съобразно длъжностната й характеристика на л.
145 от делото на СРС), който към този момент е бил Д.И.А.. Същият е разпитан като
свидетел по делото и заявява, че 1-2 седмици преди да изтече мандатът му като посланик в
Саудитска Арабия, ищцата го е уведомила, че й се налага спешно по лични причини да се
прибере в България, като той устно й е разрешил и й казал да си подготви писмена молба, за
да я резолира. Свидетелят допълва, че когато се прибрал в България, входирал молбата й в
„личен състав“, като предварително не била изпратена грама до МВнР за разрешаването на
отпуска й поради негов пропуск, с оглед суматохата около заминаването му, но изпращането
на тази грама не било отговорност на В. И., а на самия посланик. Писменото заявление на В.
И. за ползване на отпуск през м. април 2022 г. е депозирано в дирекция „Човешки ресурси“
на 18.04.2022 г. (л. 162 от делото на СРС) и на същото е поставена писмена резолюция от
посланик А. за разрешаване на отпуска от 10.04.2022 г. Свидетелят А. потвърждава, че
положеният подпис е негов и изяснява, че два-три месеца по-рано е получил подобна молба
от ищцата и отново устно й разрешил да пътува за България, като не помни дали тогава е
била изготвена писмена молба и пратена ли е била грама до министерството.
Следователно, регламентираната процедура по разрешаване на отпуска в случая е била
частично изпълнена, като служителят е изготвил писмено заявление с искане за отпуск и е
получил предварителното одобрение на прекия си ръководител, като предвид спешността на
наложилите отпуска причини от личен характер В. И. е предприела пътувания, без все още
да е получила писмена заповед от дирекция „Човешки ресурси“. По време на отсъствието си
от страната на дългосрочното й командироване тя не е осъзнавала, че извършва нарушение
на трудовата дисциплина, тъй като е имала изрично разрешение от прекия си ръководител и
уверение от него, че ще бъде изпълнена формалната процедура по издаване на заповед за
разрешаване на отпуска й от съответния отдел на министерството. В този смисъл
субективното отношение на служителя към извършените нарушения не показва умишлено и
грубо потъпкване на правилата на трудовата дисциплина, нито са налице данни за
настъпили каквито и да било неблагоприятни последици за работодателя от краткотрайните
отсъствия на ищцата от работното й място, които да обосновават налагане на най-тежкото
дисциплинарно наказание.
6
В допълнение следва да се отбележи, че през целия период на трудово правоотношение с
ответника ищцата не е извършвала други нарушения на трудовата дисциплина, като не са й
налагани дисциплинарни наказания, а за 2020 г. и 2021 г. е получила изключително висока
годишна оценка за работата си – видно от приложените формуляри за оценка на
изпълнението на длъжността й (л. 139-144 от делото на СРС), поставената обща годишна
оценка за 2020 г. е „изключително изпълнение“, а за следващата година е посочено, че
изпълнението на работата й надвишава изискванията, като госпожа И. проявява
инициативност, организираност и умение за приоритизиране на задачите си, които
изпълнява качествено и прецизно. В този смисъл следва да се приеме, че наложеното
дисциплинарно наказание „уволнение“ е незаконно и предвид несъответствието му с
тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина.
С оглед на незаконното уволнение ищцата има право на обезщетение по реда на чл. 225, ал.
1 КТ за времето, през което е останала без работа, но за не повече от шест месеца. Между
страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че за целия
процесен период от 07.07.2022 г. до 07.01.2023 г. В. И. е била безработна, като спорно по
делото се явява обстоятелството в какъв размер следва да бъде определено дължимото й се
обезщетение.
Съгласно разпоредбите на чл. 228, ал. 1 КТ и чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, при определяне на размера на обезщетението за
оставане без работа се взима предвид полученото от работника или служителя брутно
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение, като в него се включват основната работна заплата за
отработеното време, както и допълнителните трудови възнаграждения, определени с
наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с
вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер. Съгласно чл. 15 от НСОРЗ,
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези за образователна и
научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и допълнителните
възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период
основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.
Настоящият въззивен състав намира, че изплащаните на ищцата командировъчни пари по
време на работата й в задграничното представителство не могат да бъдат квалифицирани
като допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. Макар същите да се
изплащат постоянно за времето на престоя й в чужбина, те не зависят само от отработеното
време, а от факта на командироване на лицето в съответната държава, което може да бъде
преустановено във всеки един момент по заповед на работодателя, респ. лицето може да
бъде командировано в друга държава, в която размерът на тези командировъчни пари е
различен. В този смисъл изплащането на това възнаграждение зависи косвено от волята на
работодателя и следователно не е с постоянен характер – командировъчните пари се
изплащат задължително при задграничен мандат в посочения в Наредбата за
командировъчните средства при задграничен мандат размер, но само ако работодателят
7
упражни волята си да командирова съответното лице в конкретната държава през целия
процесен период.
В допълнение следва да се посочи, че командировъчните суми по същество представляват
обезщетение за допълнителните разноски, свързани с изпълнението на работата в друго
населено място, за посрещане на ежедневни нужди от храна, нощувка и други битови
разходи в увеличен размер предвид полагането на труд в друга държава, поради което те са
пряко свързани с прекарано време в чужбина и не представляват пропусната полза, от която
служителят е бил лишен предвид незаконното му уволнение – в този смисъл Решение № 194
от 18.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6546/2014 г., IV г. о.
Следователно, обезщетението по чл. 225 КТ следва да бъде изчислено при съобразяване
единствено на основната заплата на ищцата и според приетото и неоспорено заключение на
ССЕ същото се равнява на сумата от 6025,35 лв.
С оглед на изложеното, предявеният конститутивен иск за отмяна на незаконното уволнение
е основателен и следва да се уважи, а осъдителният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е
основателен за сумата от 6025,35 лв., като за разликата до пълния предявен размер от
37263,87 лв. следва да се отхвърли. Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
С оглед непроменения изход на спора и неоснователността на подадените въззивни жалби,
разпределението на разноските в първоинстанционното производство не подлежи на
промяна, а всяка от страните следва да понесе направените от нея разноски във въззивното
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1732/31.01.2024 г., постановено по гр.д. № 48045/2022 г. по
описа на СРС, 73 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8