№ 16282
гр. София, 29.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:РАЙОНЕН СЪДИЯ
при участието на секретаря В.Т.Е.
като разгледа докладваното от РАЙОНЕН СЪДИЯ Гражданско дело №
20221110113011 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „***********” АД, чрез
юрк. Т.Ч., срещу Т. С. Я., с която са предявени кумулативно обективно съединени искове,
както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 203 ЗВ за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 834,18 лева, представляваща стойността на доставена и
потребена вода за периода от 07.07.2020 г. до 07.07.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на
вземане на ищеца за сумата в размер на 34,49 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 07.08.2020 г. до 07.07.2021 г.
В исковата молба се твърди, че през процесния период между страните съществували
договорни отношения, свързани с предоставянето на ВиК услуги до следния имот, а именно:
апартамент № *************************. Тези облигационни отношения между страните
били регламентирани от публично известни общи условия, предложени от оператора и
одобрени от собственика на водоснабдителните и канализационните системи или от
съответния регулаторен орган, съгласно чл. 8 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и
реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителни и
канализационни системи. За процесния период били в сила Общи условия за предоставяне
на ВиК услуги на потребителите на ВиК оператор „***********“ АД, влезли в сила на
01.09.2006 г., както и Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите на
ВиК оператор „***********“ АД, в сила от 28.08.2016 г. На база отчетените показания на
1
потребена вода и използвани ВиК услуги ищецът издавал ежемесечни фактури. Въпреки
настъпването на падежа сумите по фактурите не били заплатени от ответницата. За
вземанията си ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение, което
било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК от 22.12.2021 г. по ч. гр. д. № 67976 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд,
Второ гражданско отделение, 60 състав. Ответницата възразила в срока по чл. 414 ГПК,
което наложило предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да уважи изцяло исковата претенция. Претендира направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата Т. С. Я. за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. М. Л..
Процесуалният представител оспорва предявените искове като неоснователни, както по
основание, така и по размер. На първо място възразява, че от приложените към исковата
молба доказателства не се установявало по безспорен начин, че между страните
съществували облигационни отношения, свързани с предоставянето на ВиК услуги през
исковия период до процесния имот. Оспорва твърдението, че в процесния имот била реално
доставена, отведена и пречистена питейна вода, чиято стойност се претендира от ищеца.
Отделно от това възразява, че дължимите суми били неправилно изчислени. Прави
възражение за погасяване по давност на всички претендирани вземания. Ето защо моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски и присъждане на дължимото за настоящото производство
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
В съдебно заседание ищецът „***********” АД, редовно призован, не изпраща
представител.
В съдебно заседание ответницата Т. С. Я., редовно призована, не се явява лично,
представлява се от адв. Л.. Процесуалният представител поддържа депозирания отговор и
оспорва исковата молба. В хода на устните състезания моли съда да отхвърли исковата
претенция изцяло като неоснователна и недоказана. Претендира разноски в минимален
размер съгласно приложен към отговора на исковата молба списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Видно от представена по делото справка по лице, извършена в Служба по вписванията
– София за периода от 01.01.1998 г. до 21.06.2021 г., на 22.03.2002 г. ответницата Т. С. Я.
придобила чрез покупко-продажба следния недвижим имот, а именно: апартамент №
****************, без посочен номер на блок.
Допусната е по искане на ищеца съдебно-техническа експертиза. Заключението на
вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните. Същото е изготвено след
запознаване с приложените по делото документи и други такива, предоставени на вещото
2
лице от ищцовото дружество. От заключението се установява, че процесният имот бил
водоснабден, като за същия се извършвали услугите доставка на питейна вода, отвеждане на
използваната вода и нейното пречистване. Извършването на трите услуги било включено в
цената. В процесното жилище имало монтирани два водомера, чиято метрологична проверка
изтекла през 2014 г., поради което след това същите били нередовни уреди за търговско
измерване. За посоченото обстоятелство ответницата била уведомена с писмо от 21.10.2014
г., с което й бил предоставен тримесечен срок за привеждане на водомерите в изправност.
Това не било направено и след 21.01.2015 г. таксуването в имота преминало на база за 2
човека по 6 куб. м. на човек за топлофицирано жилище. Впоследствие базата била
завишавана постепенно, макар и в непълен размер, като начисляването на суми по този
начин продължило до края на процесния период, когато базата достигнала 12 куб. м. на
човек. Така за периода от 07.07.2020 г. до 07.07.2021 г. за процесния имот били начислени
общо 306,046 куб. м. вода, за чиято стойност в общ размер на 867,86 лева били издадени 12
броя фактури. Според вещото лице начислените от ищцовото дружество суми били в
съответствие с нормативната уредба и по утвърдени от КЕВР цени. Съдът намира, че
заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение относно
неговата правилност, поради което го възприема изцяло.
Допусната е по искане на ищеца и съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на
вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните. Същото е изготвено след
запознаване с приложените по делото документи и други такива, предоставени на вещото
лице от ищцовото дружество. От заключението се установява, че начислените от
„***********“ АД задължения били определени в съответствие с утвърдените от КЕВР
цени, като процесните вземания били определени по следния начин: 66,32 лева – стари
задължения; 902,35 лева – текущи задължения; -100 лева – приспаднати текущи плащания;
34,49 лева – начислена законна лихва за забава за периода от 07.08.2020 г. до 07.07.2021 г.
Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква
съмнение относно неговата правилност, поради което го възприема изцяло.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
Релевираните по делото правоотношения между страните са нормативно регулирани от
разпоредбите на Закона за водите (обн. ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г.), Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги (обн. ДВ, бр. 18 от 25.02.2005 г.), Наредба №
4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи, издадена от министъра на регионалното
развитие и благоустройството (обн. ДВ, бр. 88 от 08.10.2004 г.), Общи условия за
предоставяне на ВиК услуги на потребителите от „***********“ АД, одобрени с Решение №
ОУ-2 от 13.07.2016 г. на КЕВР, в сила от 28.08.2016 г.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
203 ЗВ:
Съгласно чл. 193 от Закона за водите (ЗВ) обществените отношения, свързани с
3
услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), при спазване на изискванията на
този закон. В § 1, т. 2 ДР ЗРВКУ е дадено легално определение на понятието „потребител на
ВиК услуги“ – това са: 1. юридически или физически лица – собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги; 2. юридически или физически лица
– собственици или ползватели на имоти в етажна собственост; 3. предприятия, ползващи
вода от водоснабдителните мрежи на населените места за технологични нужди и подаващи я
на други потребители след съответна обработка по самостоятелна водопроводна инсталация,
непредназначена за питейни води. Аналогична е разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4
от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи, съгласно която потребители на услугите
ВиК са: 1. собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на
ползване, включително чрез концесия, на водоснабдявани имоти и/или имоти, от които се
отвеждат отпадъчни и/или дъждовни води; 2. собствениците и лицата, на които е учредено
вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради –
етажна собственост; 3. собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж
или право на ползване на водоснабдяваните обекти, разположени на територията на един
поземлен имот и присъединени към едно водопроводно отклонение.
В отговора на исковата молба процесуалният представител на ответницата изрично е
възразил, че Т. С. Я. не е била собственик на процесния имот през исковия период и нямала
качеството потребител на ВиК услуги. За установяване на посоченото обстоятелство с
исковата молба ищецът е представил справка по лице за ответницата, извършена в служба по
вписванията – София за периода от 01.01.1998 г. до 21.06.2021 г., от която се установява, че
през 2002 г. същата придобила жилище в гр. ************“, в неуточнен блок. Поради
липса на достатъчна индивидуализация на апартамента в представената справка от служба
по вписванията настоящият съдебен състав намира, че това писмено доказателство не е
достатъчно за установяване принадлежността на правото на собственост върху процесния
имот през исковия период. В тази връзка следва да бъде подчертано, че би било
недопустимо съдът да извършва подобна преценка преди постановяване на крайния съдебен
акт, в какъвто смисъл е направеното в исковата молба искане от ищеца. Съгласно чл. 146, ал.
2 ГПК съдът следва да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат
доказателства, но няма задължение да посочва, че представените от тях доказателства не са
достатъчни за установяване на твърденията им (вж. Решение № 287 от 08.02.2013 г. по гр. д.
№ 472/2012 г., ІІ Г.О, ВКС, Решение № 314 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 899/2011 г., ІV Г.О.,
ВКС). Други доказателства за установяване на принадлежността на правото на собственост
върху процесното жилище не бяха ангажирани от ищеца, въпреки че с доклада по делото
установяването на посоченото обстоятелство беше разпределено в негова доказателствена
тежест. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. Страната, която носи доказателствената тежест за
определен факт, следва да проведе пълно и главно доказване на този факт, т. е. да установи
4
по несъмнен начин осъществяването му в обективната действителност. Настоящият съдебен
състав намира, че в случая ищецът не представи безспорни доказателства, че ответницата е
била собственик или ползвател на процесното жилище и като такава е притежавала
качеството потребител на ВиК услуги през исковия период. При тази доказателствена
съвкупност за съда възниква правото и задължението да приложи последиците от
недоказването, а именно да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто
юридически факт е недоказан. Ищецът не успя да докаже, че през исковия период между
него и ответницата са съществували облигационни отношения, свързани с предоставянето на
ВиК услуги до процесното жилище, поради което съдът намира, че за Т. С. Я. не е
възниквало задължението да заплаща тяхната цена.
Настоящият съдебен състав намира, че претенцията на ищеца следва да бъде оставена
без уважение и на още едно основание. По делото не беше установено количеството на
реално доставената до процесния имот вода и други ВиК услуги, чиято цена се претендира
за исковия период. От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че
от 2014 г. до края на исковия период всички начислени за процесния имот суми били
определени на база поради изтекла метрологична проверка на монтираните два водомера –
за топла и за студена вода. Съгласно чл. 34а, ал. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г.,
периодичните проверки на индивидуалните водомери като средства за измерване и
разпределение на изразходваното количество вода в сгради – етажна собственост се
извършвали през 10 години. Когато длъжностно лице на оператора установи потребители с
непроверени индивидуални водомери съгласно ал. 1, срокът за извършване на проверка на
водомерите бил три месеца. В случай че след изтичането на този срок не била извършена
периодична проверка на водомерите, количеството изразходвана вода се начислява по реда
на чл. 39, ал. 6 от Наредбата, т.е. по 6 куб. м. при топлофицирано жилище и по 5 куб. м. –
при нетоплофицирано жилище за всеки обитател, като всяко тримесечие така определените
количества вода се завишавали с по 1,0 куб. м. за всеки обитател (чл. 34а, ал. 5 от Наредба №
4 от 14.09.2004 г.). Съдът намира, че по делото не беше установено спазването на описаната
процедура и осъществяването на предпоставките за начисляване на количествата вода на
база за процесното жилище. По делото няма доказателства, потвърждаващи цитираната от
вещото лице по съдебно-техническата експертиза година, през която е изтекла
метрологичната годност на двата водомера в процесния имот. В заключението е цитирано
уведомление до ответницата за необходимостта да поиска извършването на периодична
проверка на двете средства за измерване. Последното дори е приложено към заключението,
но следва да бъде подчертано, че вещото лице не може да прави логически и правни изводи
или да събира доказателства. Заключението представлява доказателствено средство за
установяване на факти, обстоятелства и причинно-следствени връзки, за които съдът няма
необходимите специални знания, но същото може да се основава само на представени от
страните и то в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове и приети по
делото доказателства, с които страните са имали възможност да се запознаят и евентуално да
оспорят. Без представяне по делото на изброените в заключението писмени доказателства,
които вещото лице е ползвало при изготвянето му, или на други относими към спора
5
доказателства и то от страната, която ще се ползва от тях, съдът не може да приеме, че
релевантните обстоятелства са били установени при условията на пълно и главно доказване.
Само по себе си заключение на вещото лице не е достатъчно за установяване на посочените
обстоятелства. При тези данни настоящият съдебен състав намира, че ищецът не успя да
докаже дали и в какво количество ВиК услуги е предоставил на ответницата до процесното
жилище през исковия период, поради което съдът намира, че за Т. С. Я. не е възниквало
задължението да заплати тяхната цена.
С оглед всичко изложено дотук искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 203 ЗВ се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на
законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се
присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. С оглед изхода на спора
по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 203 ЗВ и
предвид обстоятелството, че искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е акцесорен на
първия, то същият се явяват неоснователен и също следва да бъде отхвърлен изцяло.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ответницата е поискал присъждане в своя полза и в
полза на адв. Б. на дължимото съответно за исковото и за заповедното производства
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. В двата договора
за правна защита и съдействие е посочено, че възнаграждение не е уговорено на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., тъй като доверителят бил материално затруднено лице. Съгласно
посочената разпоредба адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на материално затруднени лица. Това му право е установено със закон. В този случай е
налице изключение от правилата за присъждане на разноски, установени в чл. 78 ГПК и
изискващи от страната да докаже, че е направила разноски, за да й бъдат присъдени. Когато
в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско
възнаграждение в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на
адвоката.
По отношение на размера на дължимото на процесуалния представител на ответницата
възнаграждение следва да бъде посочено следното. В най-новата съдебна практика на
Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („**************“ ЕООД срещу
„*********************“ АД) съдът не е обвързан императивно от фиксираните в Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед
задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените
в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са задължителни при определяне
6
размера на хонорара за правна услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при
заварени правоотношения между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като
нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж. Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч.
т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение № 1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022
г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде определено при
съобразяване на вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на действително
извършена работа и най-вече – фактическата и правна сложност на делото (вж. Определение
№ 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т. о., ВКС,Определение № 1016 от
06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС).
Освен това следва да бъде взета предвид и съдебната практика, която приема, че при
прерастване на заповедното производство в исково такова би представлявало злоупотреба с
право възмездяването на дублиращата се адвокатска защита за двете производства.
Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. Правото на ответника за мотивиране на възражението в
заповедното производство, незапретено от закона, следва да бъде упражнявано без
злоупотреба (чл. 3 ГПК), каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се
адвокатска защита, кумулативно по подаване на възражение по чл. 414 ГПК и по защитата
срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да бъдат
поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК. Освобождавайки
длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността
на възражението. То е само формална предпоставка без самостоятелни правни последици,
поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя
материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК. Следователно липсва и
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право (вж.
Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ВКС, Определение №
140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., ВКС).
В конкретния случай съдът взе предвид, че настоящото производство приключи в едно
съдебно заседание, с изслушване на две експертизи и без събиране на други доказателства и
доказателствени средства, както и обстоятелството, че делото е с малка правна и фактическа
сложност, доколкото се касае за често срещан спор с ВиК дружество, по който има изобилна
съдебна практика, облекчаваща значително защитата на ответника. При тези съображения и
при съобразяване на цитираната по-горе съдебна практика съдът намира, че за настоящото
производство следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуалния
представител на ответницата в размер на 400 лева.
С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3
7
ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът „***********” АД следва да бъде осъден
да заплати на адв. М. Л. Л. дължимото за настоящото производство адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „***********” АД, ЕИК ***********, представлявано
от изпълнителния директор В.Б.Т., със седалище и адрес на управление
**************************, Бизнес център **************, срещу Т. С. Я., ЕГН
**********, с постоянен адрес ******************, кумулативно обективно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 203 ЗВ за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на
вземане на ищеца за сумата в размер на 834,18 лева, представляваща стойността на
доставена и потребена вода за периода от 07.07.2020 г. до 07.07.2021 г. в следния имот, а
именно: апартамент № *************************, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното
изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 34,49 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за
периода от 07.08.2020 г. до 07.07.2021 г., които вземания са били предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.12.2021 г., издадена по ч. гр. д. №
67976 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
„***********” АД, ЕИК ***********, представлявано от изпълнителния директор В.Б.Т.,
със седалище и адрес на управление **************************, Бизнес център
**************, да заплати на адв. М. Л. Л., ЕГН **********, със служебен адрес
********************, дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение
в размер на 400 (четиристотин) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 67976 по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8