Р Е Ш Е Н И Е N
гр. Сливен, 02.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на втори декември през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 626 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба против първоинстанционно решение № 824/07.08.2020г. по гр.д. № 378/2020г. на СлРС, с което е осъдена НЗОК, гр София да заплати на „Д-р Галина Богданова – Амбулатория за първична медицинска помощ“, гр. Сливен на осн. чл. 55 ал. 1 от ЗЗД сумата 921, 39 лв., прихваната без основание от вземане по фактура № **********/14.06.2018г. за извършена медицинска дейност през м. май 2018г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от 04.02.2020г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен като неоснователен искът по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 150, 23 лв. представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 27.06.2018г. до завеждането на иска на 04.02.2020г. и са присъдени на ответника разноски по делото в размер на 21, 03 лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство чрез процесуалния му представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК и с нея се атакува цитираното решение в частта с която въззивникът е бил осъден да заплати на въззиваемата страна на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД сумата от 921, 39 лв., удържана от вземане на „Д-р Галина Богданова – Амбулатория за първична медицинска помощ“, гр. Сливен, по фактура № **********/14.06.2018г. за извършена медицинска дейност през м. май 2018г. поради отпадане на основанието, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху нея, считано от 04.02.2020г. до окончателното изплащане.
Въззивникът твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано в уважителната си част. Заявява, че фактическите констатации на съда противоречат на доказателствата по делото. Съдът неправилно е игнорирал разпоредбата на чл. 195 , ал. 1 от АПК, според която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от момента на влизането му в сила. В случая законодателното решение на обявените за нищожни актове се съобразявало с характера им, а именно – нормативен. Страната счита, че съдът е нарушил разпоредбите на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ и превратно е тълкувал нормата на чл. 15 ал. 3 от Закона за нормативните актове.
С оглед изложеното въззивникат моли да бъде отменено обжалваното решение в атакуваната част и вместо това бъде постановено ново, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендира разноски за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.
В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска да се потвърди в атакуваната му част първоинстанционното решение. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна и правилна, поради което препраща мотивите си към нея. Освен това споделя и правните му изводи, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По начало, за да се уважи искът
за реализиране на отговорност за
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, е
необходимо да е налице фактическият състав, включващ три кумулативни елемента:
даване на определена вещ, парична сума или друго имуществено благо от едно
лице; получаване на престацията от друго лице;
изначална липса на основание за разместване на блага в правната сфера на
даващия и на получаващия.
По делото са безспорно доказани и трите предпоставки. Ищецът, в чиято тежест е било това, е доказал категорично, че е дал имущественото благо /в случая - че процесната сума е принудително събрана чрез извършено удържане/, както и че то е попаднало в патримониума на ответника, но последният не е успял успешно да опровергае липсата на основание – тоест – да докаже наличието на такова, а именно - че съществува правно призната причина за разместване на благата, по силата на която има право да задържи полученото.
Установено е безспорно, че Решение № РД- НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл. 54, ал. 9 и чл. 59а, ал. 6 от Закона за здравното осигуряване, издадено от Надзорния съвет на НЗОК, е подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен с Решение № 1341 от 31.01.2019 г. постановено по адм. д. № 8647/2018 г. на тричленен състав на ВАС, което е било потвърдено с Решение № 333 по адм.д. № 6284/2019 г. на петчленен състав на ВАС.
Въззивникът се брани с отменителен правоизключващ довод, че към момента на удържане на претендираната сума това решение е било валиден акт, който е породил правни последици, които се запазват след прогласяване на неговата нищожност, което прогласяване има действие занапред, но няма обратно действие с оглед специалната разпоредба на чл. 195 АПК.
Въззивният състав не споделя това виждане. Цитираната норма сочи, че правните последици възникнали от подзаконов нормативен акт, дори и в случаите на нищожност, се уреждат служебно от компетентния административен орган, а не ex lege.
Не може да се приеме, че в настоящия случай е налице валидно основание, на което ответникът е удържал исковата сума и това обуславя отхвърлянето на главния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като неоснователен.
За да обявят нищожността на Решение №РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл.54, ал.9 и чл.59а, ал.6 от Закона за здравното осигуряване издадено от Надзорния съвет на Националната здравноосигурителна каса, обн.ДВ, бр.25 от 31.03.2016 г., съставите на ВАС са приели, че тези така общо формулирани дейности обхващат и засягат твърде широк кръг от обществени отношения, подлежащи на законодателно уреждане, както е предвидено в Конституцията на РБ, ЗЗО и други законови и подзаконови нормативни актове и не на последно място с Национален рамков договор, но са извън предоставената материална компетентност на НС на НЗОК, поради което уреждането им с Решение №РД-НС-04-24-1/29.03.2016 г. води до нищожността на последното. Следователно, имайки този фундаментален порок от момента на създаването си, актът, като нищожен не е породил правните си последици от самото му издаване.
Последиците
от оспорването на един ПНА могат да
бъдат или неговата отмяна – като незаконосъобразен или като унищожаем, или
обявяването му за нищожен – това следва от общото тълкуване на разпоредбите на
чл. 193, чл. 194 и чл. 195 от АПК.
Поради
различното естество на всеки един от тези резултати, нормотворецът е
разграничил и правните последици, като ги е групирал по различен начин.
Действително,
основното правило, касаещо действието на съдебното решение, регламентирано в
алинея 1 на чл. 195 от АПК, гласи, че отмяната
на ПНА поражда ефект от деня на влизане в сила на това решение. Видно е, че
изрично е посочена само отмяната, като един от предвидените резултати от
успешно проведеното оспорване, но не и другите възможни такива. В тази хипотеза
няма съмнение относно последиците, тъй като те настъпват за напред, по силата
на законовата разпоредба.
По-нататък, в чл. 195, ал. 2 АПК обаче изрично са посочени признаването на нищожността и унищожаемостта на подзаконовия нормативен акт като самостоятелни основания, които пораждат задължение за компетентния административен орган в определен от закона срок /не по-дълъг от три месеца от влизане в сила на решението/ служебно да уреди правните последици, възникнали от прилагането на опорочения ПНА.
Както се посочи вече - с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от АПК е прието, че подзаконовият нормативен акт се смята за отменен /независимо като незаконосъобразен или като унищожаем/ от деня на влизането в сила на съдебното решение. По аргумент от противното следва да се приеме, че това не важи за прогласените за нищожни, следователно по отношение на тях моментът на влизане в сила на решението не е меродавен относно проявяването на ефекта на нищожността. Тоест – независимо, че унищожаемите ПНА се отменят, а нищожните - се обявяват за такива – законодателят е счел, че макар отмяната да има действие за напред, последиците, възникнали от прилагането на унищожаем ПНА, както и тези от нищожния, следва изрично да бъдат уредени и причината за това е спецификата на правните институти на унищожаемостта и нищожността.
С оглед изложеното е погрешно да се приема, че въвеждането на задължение по отношение на компетентния административен орган да уреди правните последици от прилагането на прогласен за нищожен или отменен като унищожаем ПАА в срок от три месеца от влизане в сила на съдебното решение, предопределят действието на това решение единствено занапред. След като чл. 195 ал. 1 от АПК изрично третира единствено отмяната на ПАА, то следва да се приеме, че прогласяването на нищожността на такъв акт попада извън императивния обхват на тази норма. Наред с това, влизането в сила на съдебното решение е въпрос, който касае стабилитета на самото съдебно решение, а не на отменения или прогласен с него за нищожен ПАА. Между прогласения за нищожен акт и отменения като унищожаем на практика няма разлика. И в двата случая е налице правно нищо. В обективната действителност няма отражение, нищожният/унищожаемият ПАА не оставят такова, защото порокът, който е довел до това, изключва съществуването им. Именно това е причината законодателят да дава възможност за уреждане в рамките на три месечен срок на последиците от прилагането както на унищожаем, така и на нищожен ПАА.
В практиката си ВКС приема, че съгласно чл.177 ал.1 от АПК и чл.302 от ГПК гражданският съд следва да зачете решението на административния съд относно законосъобразността на нормативния акт. Гражданският съд, който извършва преценка на последиците от отмяната на разпоредбите на решението на НЗОК, следва да приложи правилото на чл.15 ал.3 ЗНА – да не прилага нищожния подзаконов акт, който противоречи на нормативни актове от по-висока степен, следователно в момента, когато е противоречал на актове от по-висока степен, този подзаконов нормативен акт не е бил годно правно основание за имуществено разместване.
На последно място може да се
посочи и това, че при наличие на правна празнота по отношение на въпроса за
резултата от бездействието на компетентния административен орган в рамките на
посочените 3 месеца относно уреждането на последиците, възникнали от
прилагането на порочния ПАА, то приложение следва да намерят общите и
фундаментални правни концепции относно нищожността/унищожаемостта, тъй като не
може да се допусне правоотношенията да съществуват в състояние на
неопределеност. Щом съответният административен орган не е положил усилия и не
е проявил добросъвестност да уреди ясно и еднозначно засегнатите
правоотношения, то съдът следва, щом е сезиран, да стори това, ръководен
от общите гражданскоправни принципи,
според които е безспорно, че нищожният акт изначално не е породил правни
последици, от него не са възникнали права и задължения и имущественото
разместване е било при първоначална липса на правно основание.
Следва още да се посочи по отношение приложимостта в случая на недоговорната отговорност, че макар като краен резултат към момента да е налице договорно неизпълнение от страна на ответника – не е заплатил дължимото по договора в пълен размер, то, доколкото съдържанието на договорното задължение е било нормативно предопределено, при условията на обвързана компетентност, към момента на изпълнението страната е престирала добросъвестно и в унисон със съответната регламентация, определяща обема на задължението. Впоследствие обаче тя е извършила друго действие – удръжане на сумата - мотивирано от други съображения, което се е превърнало в самостоятелен юридически факт, тоест - към момента на удържането ответникът е действал извън договорно, тъй като е считал, че е платил повече от задължението си по договора и ищецът е получил сумата без да има договорно основание за това. С прогласяването на нищожността на ПНА обаче това негово действие е останало без изначално основание. Така извършеното по-късно действие – удържане на сума, излиза извън договорните му права и задължения и представлява увреждащ акт, с оглед настъпването на юридическия факт на прогласяване на нищожността на правопораждащия ПНА. Този факт превръща действието на ответника в несъответстващо на закона – тоест го лишава от основание, поради което може да се приведе и към хипотазата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Поради това предявеният иск е основателен, а с оглед и събраните по делото доказателства, изцяло доказан по размер, и следва да бъде уважен.
Уважаването на главната претенция обуславя основателността, съответно – и уважаването, на акцесорната за заплащане на обезщетение за забава върху присъдената сума от датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение за забава върху главницата от датата на получаването й до предявяването на исковата молба няма въззивна жалба и тази част от първоинстанционното решение не е предмет на въззивен контрол.
Така, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 1000 лв. Разноските да първоинстанционното производство са правилно присъдени съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска с акта на районния съд.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 824/07.08.2020г. по гр.д. № 378/2020г. на СлРС в обжалваната част.
ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса, гр София да заплати на „Д-р
Галина Богданова – Амбулатория за първична медицинска помощ“, гр. Сливен
направените разноски за въззивното производство в размер на 1000 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: