Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 03.02.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА Х.

при секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Х. гр. дело № 1739 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 248229 от 18.10.2019 г., постановено по гр. д. № 50162/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 71-ви състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответницата М.Х.Б. дължи на ищеца сумата от 868,78 лева, представляваща стойността на доставена от дружеството топлинна енергия за периода м. 02.2015 г. – м. 04.2017 г., ведно със законната лихва от 12.03.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от 47,48 лева – стойността на услугата дялово разпределение за периода м. 02.2015 г. – м. 04.2017 г., ведно със законната лихва от 12.03.2018 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за сумата над 868,78 лева до пълния предявен размер от 1 105,02 лева и за периода м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г. като погасен по давност. Със същото решение са отхвърлени изцяло предявените искове за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 165,14 лева и за мораторна лихва върху възнаграждението за дялово разпределение на топлинна енергия в размер на 9,87 лева за периода 16.09.2015 г. – 23.02.2018 г.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са отхвърлени за сумата над 868,78 лева до пълния предявен размер от 1 105,02 лева и за периода м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г., както и за сумата от 165,14 лева - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество, в която се излагат доводи за неговата неправилно и необоснованост и постановяване при нарушение на материалния закон. Сочи се, че съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява от топлопреносното дружество при публично известни Общи условия, които се одобряват от Държавната комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет и които влизат в сила в едномесечен срок след публикуването им в един централен и един местен ежедневник. Същите имат силата на договор между „Т.С.“ ЕАД и потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното им приемане от страна на потребителите. Твърди се, че по делото не е установено ответникът да е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, поради което спрямо същия са влезли в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от топлопреносното дружеството. Счита се, че в раздел VII от Общите условия – „Заплащане на ТЕ“, чл. 32, ал. 1, е определен редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл, срокът на задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. Заявява се, че с изтичането на последния ден от месеца същите са изпаднали в забава. Сочи се, че задълженията по обща фактура от м. 07.2015 г. стават изискуеми едва м. 08.2015 г., като от този момент следва да тече и давността. Отправя се искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част и за уважаване в цялост на исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от ответницата М.Х.Б., в който се навеждат доводи за нейната неоснователност и се претендира оставянето й без уважение. Акцентира се, че СРС правилно е приложил материалния закон като е приел, че вземането за главница за част от периода е погасено по давност, както и че иска за мораторна лихва е неоснователен.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по жалбата на ищцовото дружество. 

Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от ответницата М.Х.Б. в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са уважени. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение в частта, с която съдът е признал за дължимо плащането на цена за услугата дялово разпределение е недопустимо, тъй като с тази претенция ищецът претендира чуждо право. Излагат се съображения и за неправилност на решението. Твърди се, че по делото не е установено наличието на облигационно правоотношение между страните, както и реалното изпълнение на задължението за доставяне до процесния имот на топлинна енергия и нейното количество. Счита се, че липсват ангажирани доказателства и за дължимостта на цената на услугата дялово разпределение. Съобразно изложеното се счита, че предявените искове са останали недоказани и първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и обезсилено в частта по иска за дялово разпределение. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ответницата от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в който се навеждат доводи за нейната неоснователност и се претендира оставянето й без уважение.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по жалбата на М.Х.Б.. 

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 190 от ДР на ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент № 43, находящ се в гр. София, жк „******, като му дължи сумата от общо 1 327,51 лева., от която: 1 105,02 лева - главница за доставена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г., както и дължима сума за реално потребена енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г.; сумата от 165,14 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2015 г. – 23.02.2018 г., сумата от 47,48 лева. – главница, представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г., и сумата от 9,87 лева - законна лихва за забава върху нея за периода 16.09.2015 г. – 23.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането. Във връзка с подадено на 12.03.2018 г. заявление, по ч. гр. д. № 16542/2018 г. на СРС, 71-ви състав, е постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца вземания. Оспорва наличието на облигационна връзка с ищеца. Намира, че не е изпаднал в забава за заплащане на исковите претенции, както и не дължи заплащане на услугата дялово разпределение. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.

На 12.03.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М.Х.Б. за сумата от 1 152,50 лева – главница, както и 175,01 лева – мораторна лихва. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м. 05. 2014 г. – м. 04. 2017 г., който включва дължимата сума за реално потребена енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г., за топлоснабден имот– апартамент № 43, находящ се в гр. София, жк „******. Посочено е, че дължимите суми са както следва: за неизплатена топлинна енергия: 1 105,02 лева - главница и 165,14 лева - лихва, а за дялово разпределение: 47,48 лева - главница и 9,87 лева - лихва.   

С разпореждане от 22.03.2018 г. по ч. гр. д. № 16542/2018 г. на СРС, 71-ви състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 26,55 лева - държавна така, и 50 лева - юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение.

В срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

От представения по делото нотариален акт за замяна на недвижим имот № 70, том II, рег. № 11745, дело № 228/2011 г. от 30.11.2011 г. се установява, че ответницата е придобила процесния недвижим имот, за който ищцовото дружество твърди, че е доставило топлинна енергия.

Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, жк „******, от 26.08.2002 г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.

На 02.09.2002 г. е сключен договор между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: гр. София, жк „******, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия , както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.

Страните не спорят, че за исковия период топлинното счетоводство в сградата, в която се намира процесния топлоснабден имот, е осъществявано от трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

Пред СРС е ангажиран договор № УN94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител, и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 от ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение. 

От заключението на вещото лице инж. Виолета Тенева по изслушаната пред СРС съдебно - техническата експертиза по делото се установява, че топлинната енергия, постъпила в абонатната станция, се измерва от общ топломер, монтиран в абонатната станция, който се отчита в началото на всеки месец по електронен път. В процесния топлоснабден имот през исковия период е начислявана топлинна енергия за отопление на един брой щранг лира, което е вид отоплително тяло без уред за дялово разпределение, като инсталираната й мощност се определя по емпиричен път. В главните отчети и в изравнителните сметки, изготвени от ФДР, за отоплителни периоди през 2015 г., 2016 г. и 2017 г., е налице информация за 2 броя затапени отоплителни тела. За процесния период няма начислявана топлинна енергия за отопление на общи част, а начисляваната топлинна енергия за БГВ е въз основа на отчетите на един брой топъл водомер, отчетен след края на отоплителния сезон. Отчетите от ФДР за 2015 г., 2016 г. и 2017 г. са представени по делото и са подписани от ответницата. От отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи за сметка на топлопреносното дружество. Според вещото лице дяловото разпределение е осъществено съгласно действащата нормативна уредба. Начислената сума за топлинна енергия през процесния период 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г. по фактури възлиза на обща стойност от 1 122,92 лева, а след изготвяне на изравнителните сметки дължимата сума е в размер на 1 106,02 лева.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице А.Т., се установява, че няма данни за извършени плащания на задължения за исковия период.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

 Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирани страни и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 71-ви състав, решение за валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователно се явява възражението на ответницата за недопустимост на решението на СРС в частта във връзка с иска за заплащане цена на услугата дялово разпределение, тъй като с тази претенция ищецът претендира чуждо право. Това е така, защото процесуалната легитимация в процеса следва не от някакви обективни факти, които трябва да се издирват и докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, т.е заявеното от ищеца спорно право предопределя кои са надлежните страни в процеса. Процесуалната легитимация не следва да се смесва с материалноправната такава. В случая атакуваното решение е постановено при наличие на всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване, поради което се явява допустим съдебен акт.

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия  те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия  за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

Противно на поддържаното от М.Х.Б. настоящият съдебен състав намира, че от представения пред СРС нотариален акт за замяна на недвижим имот № 70, том II, рег. № 11745, дело № 228/2011 г. от 30.11.2011 г. се установява, че същата е собственик на процесния недвижим имот – апартамент № 43, находящ се в гр. София, жк „******,  и в това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързана от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия.

Съответно, пред настоящата инстанция спорът се концентрира върху стойността на реално доставената топлинна енергия за исковия период и дали вземанията на ищеца са частично покрити от погасителна давност.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия   и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.  

В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия , като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия  от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността на топлинна енергия , отдадена от сградната инсталация.

За установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия по делото е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от ответникцата топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия  за имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба. Вещото лице е установило, че стойността на потребената топлинна енергия след изготвяне на изравнителните сметки от фирмата за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. възлиза на сумата от 1 106,02 лева. В тази сума не са включени стари задължения и корекции за други периоди, както и стойности по фактури за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Съдът изцяло възприема експертното заключение като обстойно и компетентно обосновано. Вещото лице е съобразило всички относими към предмета на експертизата материали, като е определило стойността на реално доставената през исковия период топлинна енергия за топлоснабдения имот.

С оглед изложеното, неоснователни са релевираните от М.Х.Б. оплаквания, че заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза не следва да се цени, тъй като вещото лице по същата е работило по документи, които не са били представени по делото и са съставени за целите на процеса. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 от ГПК, поради необходимост от специални знания в съответните области на науката, като същата не е изготвена само по документи, едностранно издадени от ищеца, а въз основа на документите за главния отчет и отчет за индивидуалното разпределение, установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите показания по уредите за разпределение за процесния период. Доказателствената стойност на заключението на вещото лице по изслушаната експертиза не се разколебава от обстоятелството, че е изготвено въз основа и на материали, които не са приобщени като доказателства по делото. В конкретния случай, с оглед естеството на поставените задачи, е обективно невъзможно те да бъдат изпълнени само въз основа на намиращите се по делото материали, без проверка и на други материали, включително намиращи се в ищцовото дружество. Също така следва да се отбележи, че експертното заключение не е своевременно оспорено от ответницата.

Неоснователно се явява и възражението на М.Х.Б., че в заключението по изслушаната по делото съдебно-техническа вещото лице е посочило, че общият топломер, монтиран в абонатната станция, не е преминал метрологична проверка в срок. Напротив, в т. 7 от заключението експертът изрично посочва, че топломерите, монтирани в абонатната станция, през процесния период за преминали метрологични проверки през две годишен период и при проверките им не са констатирани отклонения извън допустимите стойности.

Ответницата своевременно е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени.

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

В чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. е предивдено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Тази разпоредба обаче не намира приложение за целия исков период, а само част от него: м. 06. 2016 г. – м. 04. 2017 г.

За периода м. 05. 2014 г. – м. 05. 2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от насрещната страна. Ето защо и на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен на 12.03.2018 г. към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 12.03.2015 г. Това са вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 02. 2015 г. Решаващият съд е приел, че са покрити по давност вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 01. 2015 г. Доколкото обаче ответницата не е ангажирала пред настоящата съдебна инстанция съответно мотивирано възражение във връзка с периода, за който СРС е приел да са погасени по давност вземанията на ищеца, то и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК този въпрос е вън от предмета на въззивната проверка.

Неоснователно е възражението на ищцовото дружество, че сумата по общата фактура, издадена м. 07.2015 г., стават изискуеми едва м. 08.2015 г. Релевантен в случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия съд, че вземанията по посочената обща фактура са погасени по давност са законосъобразни. За този период е погасено по давност и вземането за дялово разпределение. Тук е мястото да бъде посочено, че не могат да бъдат споделени доводите на ответницата, че липсва основание и доказателства по делото за дължимостта от нейна страна на цената за услугата дялово разпределение. По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

В чл. 36 от Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

С договора от 01.11.2007 г., сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД, страните са договорили заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември следващата година. Представен е и договор от 02.09.2002 г., сключен между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на показанията на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и изготвянето на обща и индивидуални сметки – 4, 20 лв. на измервателен уред.

Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на вземане за стойността на извършваната услуга дялово разпределение. Доколкото във въззивните жалби не са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на вземането за цената на услугата дялово разпределение и за неговия период, който не е покрит от погасителна давност, то и на основание чл. 269 от ГПК тези въпроси стоят извън въззивния контрол и не следва да се обсъждат.

Налице е спор и относно съществуването в тежест на ответника на задължение за заплащане на лихва за забава в размер на законната лихва върху стойността на потребената топлинна енергия. Следва да бъде посочено, че доколкото във въззивната си жалба „Т.С.“ ЕАД не сочи да обжалва първоинстанционното решение и в частта, в която е отхвърлена исковата му претенция за заплащане на лихва за забава в размер на законната лихва върху стойността на предоставената услуга дялово разпределение, то и за СГС не съществува процесуалната възможност да обсъди изложените от него доводи във връзка с тази част от решението на СРС.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на купувача. С оглед на това следва да се приеме, че ищецът не е доказал по делото съществуването на вземане за мораторна лихва, изтекла към момента на завеждане на делото върху главницата за топлинна енергия за периода м. 06. 2015 г. – м. 05. 2016 г.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за  топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят. Ето защо за вземанията за топлинна енергия за периода 01.06.2016 г. – 23.02.2018 г. не е необходимо отправянето на покана или предприемането на други действия от страна на жалбоподателя, за да се поставят клиентите в забава.

По изложените съображения и на основание чл. 162 от ГПК въззивният съд счита, че размерът на лихвата за забава върху дължимата топлинна енергия за периода на забавата 16.08.2016 г. – 23.02.2018 г. възлиза на 68 лева.

Така, поради частично съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение следва да бъде отменено в една част.

По отношение на разноските:

С оглед частичната отмяна на първоинстанционното решение, дължимите от ответника на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 от ГПК разноски в исковото и заповедно производство следва да бъдат преизчислени съразмерно с уважената част от исковете. Поради което, в полза на „Т.С.“ ЕАД следва да се присъди допълнително сумата от 103,68 лева, представляваща направени от ищеца разноски в заповедното и исково производство.

Съответно, дължимите от „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника разноски също следва да бъдат преизчислени съразмерно с отхвърлената част от исковете, като атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, в която в полза на М.Х.Б. са присъдени разноски по исковото и заповедното производство за разликата над 52,70 лева до присъдения от СРС размер от 61,96 лева.

Пред въззивната инстанция право на разноски – за заплатена държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение, има единствено „Т.С.“ ЕАД, тъй като само въззивната жалба на последното е уважена от настоящата съдебна инстанция. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на „Т.С.“ ЕАД се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на ищцовото дружество сума в общ  размер на 25,41 лева, представляваща разноски във въззивното производство съразмерно с уважената част от въззивната жалба.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 248229 от 18.10.2019 г., постановено по гр. д. № 50162/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 71-ви състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу М.Х.Б., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за признаване за установено, че М.Х.Б., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, лихва за забава за периода 16.08.2016 г. – 23.02.2018 г. в размер на 68 лева, върху стойността на топлинна енергия, както и в частта, в която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на М.Х.Б., ЕГН **********, сумата над 52,70 лева до присъдения от СРС размер от 61,96 лева – направени разноски от ответника за заповедното и за исковото производство, и вместо което ПОСТАНОВЯВА:

 ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу М.Х.Б., ЕГН **********, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че М.Х.Б., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, лихвата за забава за периода 16.08.2016 г. – 23.02.2018 г. в размер на 68 лева, върху стойността на топлинна енергия, за която е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 22.03.2018 г. по ч. гр. д. № 16542/2018 г. по описа на СРС, ГО, 71-ви състав.

ПОТВЪРЖАДАВА решение № 248229 от 18.10.2019 г., постановено по гр. д. № 50162/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 71-ви състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА М.Х.Б., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 от ГПК допълнително сумата от 103,68 лева, представляваща направени от ищеца разноски в заповедното и исково производство, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сума в размер на 25,41 лева – разноски във въззивното производство.    

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1                                2.