РЕШЕНИЕ № 356
11.05.2018 г., гр. Пещера
ПЕЩЕРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД в открито заседание на двадесети март
две хиляди и осемнадесета година в следния състав:
СЪДИЯ: МИРА
МИРЧЕВА
СЕКРЕТАР: Евгения
Млячкова
разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 663 по описа на съда за 2017 г.
Производството е
образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК,
предявен от И.Д.Щ. и С.Д.Щ. против Й.И.С. и Е.Д.С.. В исковата молба се твърди,
че страните са съсобственици на УПИ ІІ-307 в КВАРТАЛ 19 с площ 524 кв. по плана
на с. Розово, община Брацигово, и че ответниците са се снабдили с констативен
нотариален акт за придобиване на право на собственост по обстоятелствена проверка,
според който нотариален акт притежават общо 312/524 идеални части от поземления
имот вместо 2/9, или 116.44/524 идеални части, какъвто е действителният им дял
според ищците. Процесният имот е част от имота с предишен номер І-96 в квартал
28, разделен с регулационния план на селото от 1992 г. на два УПИ с номера
І-307 и ІІ-307. Твърди се, че собствениците още в миналото са били разпределили
начина на ползване на дворното място съобразно сградите, които притежават, но
ищците винаги са знаели, че дяловете в собствеността са по колена по 1/3 от
общата площ от 900 кв.м., посочвана понякога и като 945 кв.м.; че страните
никога не са уреждали регулационни отношения, както и че ищците „ползват и
владеят“ площ от 315 кв.м., от които 225 кв.м. попадат в УПИ І-307 и 90 кв.м. –
в УПИ – ІІ-307, а в съседство с частта от 90 кв.м. в УПИ ІІ-307 има празно
място, което не се обработва от ответниците. Иска се да се установи между
страните, че двамата ответници не са собственици на 195.56/524 идеални части от
поземления имот. Иска се също отмяна на осн. чл. 537, ал. 2 от ГПК на издадения
в полза на двамата ответници констативен нотариален акт № 53, том 2, рег.
2086, нотариално дело № 253/30.06.2016 г. на нотариус Г. В. за разликата над
116.44/524 идеални части от УПИ-ІІ-307 в квартал 19 с площ от 524 кв. м. по
плана на с. Розово.
Ответниците с
отговора оспорват иска по следните съображения: в това производство ищецът е
длъжен да докаже фактите, от които произтича правният му интерес, а в исковата
молба се коментира само обезсиленият план, като се пропуска значението на новия
регулационен план – към момента на одобряването му отреждането на УПИ
задължително се извършва при спазване на принципите за пригодност за
застрояване и икономичност на регулацията чрез осигуряване на най-малко
разместване на собственост. Новият план е с верни имотни граници и вярна
кадастрална основа, изяснен е действителният обем на правата на собственост в
отредените нови УПИ, а и от 1992 г. до момента ищците не са извършили действия,
смущаващи правото на собственост на ответниците върху процесната част, както и
постъпки за изменение на плана поради грешки и непълноти. Владението на
ответниците на източната самостоятелно обособена част от УПИ ІІ-307 не е
прекъсвано, не е имало явно противопоставяне срещу него и придобивната давност
е изтекла при осъществяване на всички нейни елементи.
В съдебно
заседание страните чрез упълномощени адвокати поддържат становищата си.
Представят писмени защити, като в тази на пълномощника на ищеца се излагат
доводи за това, че ищците не оспорват собствеността на ответниците върху
сградите по процесния нотариален акт, но по отношение на дворното място става
дума само за разпределяне на ползването по уговорка, постигната още приживе на
наследодателите (родителите) на страните. Според ищцовата страна действащите
към момента и действалите преди това нормативни актове не допускат придобиване
по давност на реална част на недвижим имот и въпреки че ответниците са владели
или ползват части от имоти, това не е достатъчно да обоснове извод за
придобиване по давност. ЗТСУ, действал от 1973 г. до 2000 г., допуска да се
придобиват реално определени части само ако отговарят на изискванията за
минимални размери за площ и лице към път, но в случая не се претендира да е
придобит по давност цял имот, следователно за този период давност не е текла.
Делба на дворното място също никога не е имало. Излагат се и доводи във връзка
с показанията на свидетелите относно начина на ползване на дворното място, вкл.
за това, че според ищците почти всички свидетели установяват, че ответниците не
са ползвали и владели определена част от дворното място, оцветена на схемата на
вещото лице в синьо – тази част е с голям наклон и не е била обработвана, а е
обрасла с трева. Сочи се, че според свидетелите наследниците и досега си живеят
неподелени (В. Х.) и са ползвали имота винаги така, както техните родители са
се разбрали (Д. К.), а до инцидента с камиона през 2016 г. не е имало никакви
действия на ответниците, демонстриращи, че те искат да бъдат собственици на
реално определената част от УПИ от 312 кв.м., която ползват – липсва
преобръщане на владението (преминаване от държане във владение) от страна на
ответниците като съсобственици, не се установяват явни действия от тяхна
страна, които да са явни и доведени до знанието на съсобствениците;
снабдяването с нотариален акт не е елемент от фактическия състав на
придобиването по давност. В писмената защита на ответната страна се сочи отново
съществуването на влязъл в сила регулационен план от 1992 г., съобразен с
правата на собственост на страните, сочи се, че правен интерес от отрицателен
установителен иск има при наличие на оспорени самостоятелни права или
възможности на ищеца, сочат се отново принципите за изготвяне на нов
регулационен план и решаването на спорове за грешка или непълнота на действащ план, както и останалите доводи,
изложени вече в отговора.
И двете страни
претендират разноски.
От фактическа
страна по делото се установява следното:
Процесният имот
ІІ-307 в кв. представлява част от по-стария
имот І-96 в кв. 28 с площ 945 кв.м., разделен с утвърдения през 1992 г.
регулационен план на имоти с номера І-307 с площ 405 кв.м. и ІІ-307 с площ 524
кв.м. (общо 929 кв.м.). Установява се от издаденото от кметството на с. Розово
удостоверение, че старият имот е идентичен с двата новообразувани през 1992 г.
Няма данни за причината за разликата от 16 кв.м. в посочената обща площ.
Според друго
удостоверение, издадено от кметството на с. Розово, собствеността върху имотите
е, както следва: за УПИ І-307 „Северозападната реална част е с площ от 180
кв.м. и се ползва от н-ци на Г. Щ.С. – нямат документ за собственост.
Югозападната реална част е с площ от 225 кв.м. и е собственост на С. и И. Д.ови
Щ.“, а за УПИ ІІ-307 съответно „Източна реална част е собственост на Й. Д. С. и
Е.Д.С. и е 312 кв.м. Западна реална част е 212 кв.м., като 100 кв.м. са
собственост на Г. С. С.“. В тази част ищците са заявили, че оспорват
съдържанието на удостоверението и искат откриване на производство по
оспорването му по реда на чл. 193 от ГПК. Искането е оставено от съда без
уважение, доколкото не става дума за факт, удостоверен от длъжностното лице в
кръга на компетентността му и обвързващ съда, а за правен извод на това
длъжностно лице, като същият правен въпрос е и предмет на делото.
Имот І-96 по
обезсиления регулационен план от 1948 г. е бил собственост на братята Г., Д. и И.
Щ. С. в равни дялове. Тяхната собственост не е удостоверена с документи по
делото (дори в самата разписна книга към плана е било отбелязано, че няма данни
за документ), но не е спорна между страните.
Ищците И. и С. Щ.
са синове на Д. Щ.С., починал през 1974 г., който освен тях е оставил за
наследници и две дъщери.
Ответникът Й.И.С.
е син на И.Щ.С., който е имал още един син – С. И.С.. Наследници на И.С. са
двамата му синове и съпругата му Ц.Ст. Щ.. Е.С. е съпруга на Й.С..
Няма точни данни
за начина, по който делът на Д. С. след неговата смърт е разпределен между
четиримата му наследници, но по делото не е спорно, че собственици на неговия
дял са останали само двамата ищци – вероятно след доброволна делба. Този извод
се подкрепя и от факта, че с констативен нотариален акт от 1975 г. двамата са
признати за собственици на 1/3 идеална част от имот І-96 с площ 945 кв.м. на
основание наследство, доброволна делба и давност.
През 1985 г.,
след смъртта на И.Щ.С., неговата преживяла съпруга е прехвърлила притежаваната
от нея 1/9 идеална част от имота (с посочена площ 900 кв.м.) на сина си,
ответника Й.И.С., по време на брака му с Е.С. срещу задължение за издръжка и
гледане – видно от представения като доказателство по делото нотариален акт.
Стоян И.С. е
прехвърлил собствеността на своя дял от 1/9 ид. част на сина си Г. С. С. през
1997 г., което също се установява от нотариалния акт, представен по делото.
Делът на Г. Щ.С.
след смъртта му е наследен от неговите четири деца, едно от които е
свидетелката Дафинка Кушлева.
Страните не
спорят, че сградите, построени върху дворното място, са били индивидуална
собственост на тримата братя наследодатели, докато те са били живи. Още приживе
на братята всеки от тях е ползвал и обработвал по уговорка между тях определена
реална част от дворното място, прилежаща към притежаваната от него сграда.
Данни за това се съдържат в показанията на всички свидетели – Дафинка и И.
Кушлеви, Стоян С., Веселин Христев, Г. Канчев, които заявяват, че имотът се
ползва и досега така, както се е ползвал от много години от наследодателите,
макар че по-голямата част от свидетелите, включително наследницата на дял от
имота Дафинка Кушлева, не знаят дали тримата братя са делили имота „официално“,
единствено Стоян С. заявява, че имотът „не е делен между роднините“, а се
ползва, „както бащите са се разбрали навремето“.
Начинът, по
който имотите се ползват от страните и част от останалите съсобственици, е
описан в заключението на изслушаното вещо лице, придружено със скица: частта,
ползвана от ответниците, е с площ 312 кв.м. и попада изцяло в имот II-307 (източната му част) - част от тази част е
обрасла с трева и за нея някои от свидетелите твърдят, че не може да се
обработва; частта, която се ползва от ищците, е с площ 300 м. и попада частично
и в двата имота (конкретно в югозападната част на процесния имот); частта,
която се ползва от Дафинка Кушлева и останалите наследници на Г. Щ.С., е с площ
180 кв. м. и се намира изцяло в имот I-307, а тази,
която се ползва от Стоян и Г. С. (като дял в имота притежава вторият от тях), е
с площ 137 кв.м. и се намира в северозападната част на УПИ II-307.
Няма никакви
данни по делото, а няма и твърдения на никоя от страните, да е извършвана
доброволна или съдебна делба на собствеността на поземления имот, по силата на
която от него да се образуват няколко по-малки имота. Не е изяснена причината,
поради която в регулационния план от 1992 г. съсобственият имот е разделен на
два самостоятелни имота - няма данни да е било налице което и да било от
основанията на чл. 32, ал. 1 и 2 от ЗТСУ (отм.).
В представеното
от ищците удостоверение за данъчна оценка от 2017 г. е записано, че И.Д.Щ.
притежава в имот І-307 гараж, както и 1/2 идеална част от жилище и от 345 кв.м.
земя.
През м. април
2016 г. в имот II-307, в частта,
ползвана от ответниците, от пътя, който минава покрай имота на по-голяма
височина, паднал товарен автомобил при ПТП. Данни за това се съдържат в
показанията на свидетелите Х. К. и С., а и фактът не е спорен между страните.
По повод искането да им се изплати обезщетение за нанесените при падането вреди
от застрахователя на гражданската отговорност на водача, ответниците се
снабдили с атакувания по делото нотариален акт за придобиване на право на
собственост по обстоятелствена проверка от 30.06.2016 г., с който нотариусът
признал ответниците за собственици „по силата на давностно владение и
нотариален акт“ на 312/524 идеални части от УПИ II-307
заедно с три сгради, построени върху имота - жилищна сграда, гараж и лятна
кухня.
Всички описани
по-горе факти, за които не е изрично посочено дотук въз основа на кои
доказателства са установени, се установяват от писмените доказателства по
делото.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Правният интерес
на ищците да предявят иска се извежда единствено от твърденията им в исковата
молба и в случая е свързан с твърдението им, че притежават по наследство 1/3
(3/9) идеална част от спорния имот, а ответниците притежават само 2/9 от него,
и по този начин претенциите на ответниците за по-голям дял в съсобствеността,
придобит по давност, са от характер да засегнат правата, които ищците смятат,
че имат, тъй като една придобивна давност в полза на ответниците би текла
„срещу“ всички останали съсобственици.
Основният спор
между страните се свежда до въпроса дали собствеността в идеални части при
равни дялове на наследниците на тримата братя Щ. се е запазила непроменена (с
изключение на промените, произтичащи от сключените сделки) върху двата
новообразувани през 1992 г. поземлени имота и до днес, или е било налице
самостоятелно владение на определени съсобственици върху определени части от
имота, а след 1992 г. - от имотите, което да е довело до разместване на
собственост поради придобивна давност.
Очевидно е, че
поне до влизането в сила на регулационния план от 1992 г. целият имот с
предишен номер I-96 е бил съсобствен между всички наследници в
идеални части (отделен въпрос са дяловете, които евентуално някои от тях биха
претендирали като придобити по давност). Това е така, защото става дума за един
единствен имот, който може да се притежава от повече собственици само в идеални
части. Дори да би могло да се говори за самостоятелно владение на
съсобствениците върху ползваните от тях реални части, не всички от тези реални
части могат да се обособят като отделни имоти, и по-важно - съдебната практика
приема (например в решение №102/30.05.2016 по дело №5728/2015 на ВКС, ГК, I
г.о.), че за придобиване по давност на собствеността върху реална част от
урегулиран имот е необходимо не само владение за определен срок, но и
одобряване на съответна промяна в подробния устройствен план.
Следва да се
отговори дали към момента на разделянето на поземлен имот I-96 на два отделни имота през 1992 г. е било налице
такова владение и съответно - изтекла давност, което да обоснове извод, че е
настъпило разместване на собственост.
Според
пълномощника на ищцовата страна е неприложима възможността, която дава законът,
за придобиване по давност на реално обособени части от имоти, тъй като тук
изобщо не се претендира придобиване на такава част, а на по-голям дял идеални
части. Това наистина е така - ответниците не твърдят да са единствени
собственици на ползваната от тях част от дворното място, те твърдят, че са
собственици на съответните по площ идеални части от процесния имот. Би могъл
обаче да се постави въпросът дали, ако е налице владение на две или повече лица
поотделно върху отделни реални части от определен имот, обособяването на тези
части в отделен, но общ помежду им нов имот (например обособяването в нов имот
на частите, ползвани индидивуално от Й.С. и от Г. С.), не води също до
придобиване по давност, вече в съответните идеални части между тези лица.
Според този състав на съда не би следвало да има причина да се отрече принципно
възможността за такова придобиване.
Преди обаче да
се обсъжда възможността за подобно придобиване по давност, следва да е налице
самостоятелно владение от страна на всеки ползващ съсобственик върху
съответната реално обособена част.
Установява се по
делото, че още приживе на тримата братя Щ., които са първоначалните собственици
в равни дялове на общия имот по плана от 1948 г., те и техните семейства са
постигнали съгласие за реалното ползване на дворното място по определен начин -
всеки от тях ползва и обработва площта, прилежаща към жилищната сграда, която
обитава. Подобно разпределяне на реалното ползване е възможно и изрично
предвидено в чл. 32 от Закона за собствеността, и ползването на вещта в
съответствие с уговорения начин не само не представлява владение само по себе
си, а обратно, знак е за липса на намерение за владение на ползваните части.
Разбира се, на теория не е невъзможно така установеното държане на част от
дворното място да се превърне във владение, но за да стане това, биха били
необходими действия, недвусмислено демонстриращи намерението на ползващия
съсобственик за владение, т.е. излизащи извън обхвата на уговореното ползване.
Това би следвало да се отнася както за наследниците на първоначалните
собственици, които встъпват в тяхното правно положение, така и за лицата,
придобили дялове в имота чрез сделки, които отново са от кръга на семейството и
са добре запознати с уговорките за ползването на имота - за тях по същия начин
би следвало да се счита за опровергано предположението на чл. 69 от ЗС, че
държат съответните реални части само за себе си.
Не са изяснени
по делото съображенията на общината да извърши с новия регулационен план
разделяне на стария имот І-96 на два нови УПИ, но не се доказва преди 2016 г.
да са извършени действия от страна на ответниците, още по-малко - да са
стигнали до знанието на ищците и на останалите съсобственици, които действия да
позволяват обективно да се заключи, че те смятат себе си за еднолични
собственици на ползваната от тях реална част или за съсобственици само в имот
ІІ-307 с претендираните идеални части, по-големи от 2/9. Удостовереното от
кметството на с. Розово в представеното по делото удостоверение за това, кой
според общината и кметството е собственик на съответните западни или източни
реални части от двата имота, освен че не обвързва съда и страните, не
представлява и доказателство за действия на владение, извършвани когато и да
било от ответниците. Същото се отнася за представеното от единия ищец
удостоверение за данъчна оценка - дори той самият да е подал декларация за
облагане с данък върху недвижимите имоти, според която е собственик на земя
само в имот І-307, възможно е да му е било обяснено, че декларацията следва да
се оформи именно по този начин, или декларираното от него да е било въведено по
този начин от самата община, а и самото съдържание на удостоверението не отговаря
нито на действителното правно положение, нито на претендираното от ответниците
- ищецът така или иначе очевидно не е собственик на 1/2 идеална част от
поземлен имот с площ 345 кв.м., какъвто имот не съществува, нито пък ползваната
от него земя попада единствено в имот І-307, видно от скицата към заключението
на вещото лице.
Крайният извод
е, че явно и несъмнено владение не е имало и давност не е текла както преди,
така и след 1992 г. Затова след разделянето на два отделни УПИ собствеността
върху тях се запазва непроменена в такива идеални части, в каквито е била до
момента, еднакви за двата имота - законодателството не съдържа норма, от която
да следва нещо друго, самото образуване с регулационния план на два УПИ от един
предишен извън случаите на доброволна или съдебна делба, каквато тук не е
извършвана, не може да има за последица промяна на собствеността. Възраженията
на ответната страна за извършване на регулацията при спазване на принципа за
най-малко разместване на собственост, за липса на постъпки от страна на ищците
за поправяне на грешки и непълноти в плана и т.н. не променят този извод - в
случая няма нито грешки и непълноти, нито разместване на собственост
(т.е.размяна с плана на реални части между имоти на различни собственици), а
само за образуване на два имота от един предишен чрез разделяне при непроменена
собственост. Дори обаче да имаше грешки или непълноти, чието поправяне ищците
да са пропуснали да поискат, или да не беше спазен принципът на най-малкото
разместване на собственост, пригодност на застрояване и т.н., това би
означавало единствено, че планът е изготвен при нарушение на правилата за
изготвянето му, но само по себе си не би довело до каквито и да било
категорични изводи за правото на собственост на страните.
По изложените
съображения съдът
РЕШИ:
Признава за установено по
отношение на ищците И.Д.Щ., ЕГН **********,***, и С.Д.Щ., ЕГН **********,***, че
ответниците Й.И.С., ЕГН **********, и Е.Д.С., ЕГН **********,***,
не са собственици по силата на придобивна давност на разликата над 116,44/524
(или 2/9) идеални части до 312/524 идеални части от урегулиран поземлен имот
ІІ-307 (две римско-триста и седем) в квартал 19 (деветнадесет) по плана на с.
Розово, общ. Брацигово, с площ 524 кв.м., при съседи: УПИ ІІІ-308, УПИ ХІV-319,
УПИ І-307 и улица, за които ответниците са се снабдили с констативен нотариален
акт за придобиване на право на собственост по обстоятелствена проверка № 53,
том 2, рег. номер 2086, нот. дело № 253 от 30.06.2016 г. на нотариус Г. В.
с рег. номер 545.
Отменя на осн.
чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт за придобиване на право на собственост по
обстоятелствена проверка № 53, том 2, рег. номер 2086, нот. дело
№ 253 от 30.06.2016 г. на нотариус Г. В. с рег. номер 545 за разликата над
116,44/524 (или 2/9) идеални части до 312/524 идеални части от признатото с
него право на собственост върху урегулиран поземлен имот ІІ-307 в квартал 19 по
плана на с. Розово, общ. Брацигово, с площ 524 кв.м.
Осъжда Й.И.С. и Е.Д.С. да заплатят
на И.Д.Щ. и С.Д.Щ. поравно сумата 1510 лв., представляваща разноски по
настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му.
СЪДИЯ: