Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............./ …...10.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и втори юли през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА
ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8157 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение от 23.04.2018 г. постановено по
гр.д. № 54626/2017 г. на СРС, 35 състав, е признато за установено по предявения
иск с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с
чл. 79, ал.1 ЗЗД, че Т.С.М. дължи на „Т.С."
ЕАД, сумата от 93.85 лв. за периода м.
05.2014г. до м. 04.2016г. и изравнителна сметка за отоплителен сезон м.
05.2013г. до м.04.2014г., представляваща доставена и незаплатена топлинна
енергия, сумата от 30.11 лв., представляваща главница за услугата дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главниците от 16.05.2017г. до
окончателното изплащане на сумите, както и по предявените искове с правно
основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД, че
дължи сумата от 16.54 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
ТЕ, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 30666/2017г. на
СРС, 35 с-в, като е отхвърлен иска за сумата от 5.51 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, като неоснователен и
недоказан. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като е
осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответника Т.С.М. да заплати на „Т.С."
ЕАД, сумата от 360.85 лв. разноски в исковото производство, и от сумата от
72.17 лв. разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 30666/2017г. на
СРС, 35 с-в разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
Решението е постановено с участието на трето
лице помагач на страната на ищеца - „Т.с." ЕООД.
Това решение е обжалвано в
срок от ответника Т.С.М. в частите, в които исковете срещу него са били уважени.
С въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението като
постановено при нарушение на материалния и на процесуалния закон. Конкретно се
правят оплаквания за недопустимост поради несъбиране на дължимата от ищеца държавна такса по предявените искове за
главница и лихви, също и за неправилност поради липса на доказателства за
дължимост на исковите суми поради недоказване наличието на облигационно
отношение между страните, липсата на убедителни писмени
доказателства, които да обосноват извод
за дължимост на претендираните от ищеца суми,
не се установявало и изправността на уредите, чрез
които е извършвано измерването на топлинна енергия (ТЕ) през процесния период, със суми за връщане са
прихванати стари задължения, извън процесния период, липсата на отчетните
документи и невъзможност за
прилагане служебно начисляване на топлинна енергия /ТЕ/, поради което не следвало да бъде
обсъждана СТЕ която е дала заключение само по документи от ищеца
и третото лице-негов помагач, непредставянето на фактури или други отчетни
документи, подписани от ответника, поарди което не следвало да се съобразяват
приетите по делото СТЕ и ССчЕ, че липсвали документи за метрологична проверка на топломера, за нарушение на чл.62 от ЗЗП за
доставяне на непоискана енергия/услуга, за липсата на методика за определяне на
ТЕ поради отмяна на методиката за дялово разпределение с решение от 13.04.2018
г. по а.д.№ 1372/2016 г. на ВАС, 4 –то отд. Възразява и за несъобразяване от
съда на погасителната давност. Оспорва вземането за услугата дялово
разпределение, след като се претендирала само цена за ТЕ. Претендира за присъждане на разноските по
делото, оспорват правото на
ищеца на юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.”
ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.”
ЕООД не са дали писмен отговор по въззивната жалба.
Определението на първоинстанционният съд почл.248 от ГПК
от 12.12.2018 г., с което искането на ответника за изменение на решението в
частта за разноските е оставено без уважение, няма данни да е обжалвано и
същото не е предмет на настоящата въззивна проверка.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо. Дължимата от ищеца
държавна такса е била събрана надлежно в първоинстанционното производство по
предявените искове, съгласно разпореждането от 14.08.2017 г. според цената на
обективно съединените искове-общо 200лв. в исковото и заповедното производство.,
при което не се констатира такава нередовност, както твърди с жалбата
ответника.
Въззивната жалба на ответника е насочена срещу
първоинстанционно решение в частите, в които исковете срещу него са били
уважени.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба относно
преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, както и относно приетото и кредитирано от СРС заключение на
съдебно-техническа експертиза, и несъгласието на ответника с нея.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответника като собственик на топлоснабден
имот- гараж в сграда –етажна собственост, за наличието на облигационна връзка
между ищеца и ответника по доставка на ТЕ при договор при Общи условия,
обвързващи ответника като собственик на имот в топлоснабдена сграда-етажна
собственост, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището му- а
именно само такава за сградна
инсталация, установен размера от приетата по делото съдебно-техническа
експертиза и писмени доказателства за отчет и изравнителни сметки, представени
от третото лице-помагач.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Досежно правилността на първоинстанционното решение настоящият въззивен състав намира наведените от ответницата с въззивната жалба доводи за неправилност
за неоснователни.
Не се спори по делото, че ответникът
е собственик на гараж № 14 в сградата на ул.*****, вх.б в
гр.София. За този гараж при ищеца се води партида на на името на ответника Т.М. с № 33499. Това сочи, че ответникът се явяват потребители на ТЕ за битови нужди
съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр.54/2012 г., т.е. по силата на
закона, независимо дали е подал искане до ищеца за сключване на нарочен
договор. Така изградената договорна е продължила да съществува и за исковия
период поради липсата на доказателства, че е била прекъсната, т.е не е доказано
ответникът да е загубил равото си на собственост. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката,
облигационната връзка - договор за продажба
на топлинна енергия - се създава
по силата на закона. Страни
по договора са топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят на топлоснабдения имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия се извършва по правилата
на одобрени от съответния орган
общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане
от потребителите. Тези разпоредби са специални по
отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор
при общи условия обвързва приемащия ги само
ако ги е подписал. Видно от приложените по делото ОУ/2008 г., за процесния период
ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна
енергия, като обявяването им е и служебно известно на съда. Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия
могат да възразят по съответния
ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По делото
не се твърди
и не се доказва
ответницата да е подала възражение по посочения ред.
Събраните по делото писмени
доказателства сочат, че през исковия период сградата на етажната собственост ( ЕС) на ул.*****е била топлоснабдена и
"Топлофикация София" е доставчикът на ТЕ. С решение от 17.05.2002 г.
ЕС на сградата, където е процесния гараж, е решила да сключи договор на услугата "топлинно счетоводство"
с третото лице-помагач по делото, и да се монтират индивидуалните измервателни
урежи на отоплителните тела в имотите на етажните собственици (изискване
съгласно ЗЕЕЕ/отм./). Установява се, че за исковия период в гаража не се ползва
нито топла вода нито ТЕ за отопление-уредите са затапени.
Не се установи ответникътда е
възразил срещу ОУ за продажба на ТЕ на абонатите на "Т.С." ЕАД, чието
пуБлискуване поне в 1 ежедневник е служебно известно
на съда, ето защо ответникът е страна в облигационното правоотношение с ищеца,
съдържанието на което облигационно отношение се регулира от закона и Общите
условия, които се считат приети от ответницата, доколко тя не са доказала, че е
възразила срещу тях в срок. Към 2002 г. действа ЗЕЕЕ(отм.), който за първи път регулира договорните отоншение
мужду доставчика на ТЕ, какъвто в случая е ищецът "Т.С." ЕАД, и
потребителите на ТЕ за битови нужди, и в частност тези в сгради Етажна собственост-
раздел V от ЗЕЕЕ отм. За възникване на това облигационно отношение и за правата
и задълженията на страните по него, законът не е поставил като условие
установяване законност на абонатната станция, доколкото съгласно същия закон,
тя е собственост на топлопреносното предприятие-доставчик на ТЕ, и същото
предприятие-ищецът има задължението да поддържа топлопреносната мрежа и нейните
елементи в съотвествие с техническите изисквания и изискванията за безопасност
-чл.102 от ЗЕЕЕ(отм., но в сила към 2002 г.). Общите условия на топлопреносните предприятия, одобрените от
регулационната комисия, задължително се публикуват най-малко в един централен и
един местен всекидневник, което по делото е установено. Те влизат в сила в
едномесечен срок от публикуването им без писмено приемане от потребителите, и в
срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат различни условия. Предложените от потребителите
и приети от топлопреносните предприятия различни условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения. Данни за такива различни условия по делото няма.
За да уважи предавеният иск за главница- цена на ТЕ, и обусловения иск
за мораторна лихва за забава, първоинстанционият съд не се е позовал на
представените от ищеца фактури, а на приетата по делото съдебно-техническа
експертиза, която е дала заключение и въз основа на документите , приети по
делото- документите за отчет.е.
ответника, и изравнение от третото лице-помагач. Ето защо
оплакването по въззивната жалба на ответниците за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд относно липсата на фактури, или тяхното
невръчване на ответниците, се явява неоснователно. Изготвяни от щеца фактури
като изготвени от него документи, нямат обвързваща
доказателствена сила и ищецът не
може да бъде
освободен от процесуалното си задължение да установи
при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които
черпи изгодни за себе си
последици, а
именно доставяне на претендираното количество ТЕ за исковия период за имота
собствен на отвтеницата. Съдът не
е основал решението
си на едностранно
съставените от ищеца фактури, а на други събрани и неоспорени доказателства, въз основа
които може да бъде извършената
преценката за
реално доставената и потребена от ответницата ТЕ за исковия период- в случая съдът
и СТЕ са съобразявали и приетите по
делото съставени от третото лице индивидуални справки за отопление и топла вода
и за дялово разпределение, документи за главен отчет, подписан от ответната
страна. При преценката на тези същи доказателства- отчети, изравнителни сметки
и съдебно-текхническа експертиза, въззивният съд прави същите изводи, като тези
направени от първоинстанционния съд за установеност с тези доказателства на
реално разпределена ТЕ за сградна инсталация според кубатурата на собстевния на
ответника гараж. От експертизата се установява още, че топломерът в АС е
преминавал периодично изискуемата по закон метрологична проверка. Заключенията по
СТЕ и икономическа експертизи, са дадени от компетентни вещи лица с притежавани специални знания в науката топлотехника и счетоводството, мотивирано
е подробно и е обосновано, като вещите лица са дали отговор на
поставените им задачи, предвид на
което и настоящият състав на съда
при извършена преценка във връзка
с чл.202 от ГПК намира,
че следва да ги кредитира. Видно от СТЕ, дължимите суми за ТЕ за сградна
инсталация е без предходни задължения и без да се прави прихващане. След като е установена
доставката на топлоенергия в
сградата, ответникът дължи заплащането на
полагащата се за неговия гараж частот ТЕ за сградна инсталация, независимо от
факта, че не ползва ТЕ за отопление на самия гараж, и топла вода. без значение дали ищцовото дружество е издало фактури за тези доставки
доколкото вземанията на ищеца не
са доказани само чрез счетоводните
му записвания. Без значение е дали ответната страна е получавала издаваните от ищеца
фактури и дали ги е подписала, тъй като задължението
за плащане на топлинната енергия
произтича от доставката й до топлоснабдения имот, а не от фактурирането
й.
Ответникът, като етажен собственик, дължи цената на
реално потгребената ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в тази
сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на общите части, също и за
сградната инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът съобрази т.2 от
ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по
т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на
липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП,
съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната мрежа за битови
нужди, етажните собственици са задължени да плащат цената на реално потребената
ТЕ, вкл. и за общите части на сградата. Приетата СТЕ сочи че за исковия период
ТЕ отдадена от сградната инсталация, е изчислена съгласно приложимата методика
на Наредбата за топлоснабдяването, при измерване на количеството ТЕ в
абонатната станция с годни средства за измерване (СИ). Това възражение по
жалбата е неоснователно.
Неоснователно е и възражението за отмяна на методиката
за разпределение с решение на ВАС от 2018 г., потвърдено от 5 чл. състав на ВАС с решение № 13691 от 8.11.2018г. по адм. дело № 4785 от
2018 г. , тъй като това решение на ВАС няма обратно действие по силата на чл.
195 ал. 1 от АПК, поради което до отмяната му, подзаконовият нормативен акт
поражда правни последици и следва да бъде прилаган. Следователно независимо от
решението на ВАС по отмяна, настоящия състав е длъжен да съобрази и приложи
действащата към процесния период на доставка на топлинна енергия нормативна
уредба и по- конкретно методиката- приложение към чл. 61 ал. 1 от Наредба за
топлоснабдяването № 16- 334 от 06. 04. 2007 год.
Върху вземането на главница-цена на ТЕ за сградна
инсталация, ответникът дължи и лихва за забава, като въззивният
съд, пради липсата на оплаквания с въззивната жалба относно уважения иск за
лихва за забава е ограничен в проверка само до правилното приложение на императивните
материално правни норми /каквото нарушение на са установява/ с оглед забраната
по чл.269, изр.второ от ГПК, но не и относно установените факти, пораждащи
вземането за лихва за забава, ето защо намира, че същата се дължи в посочения в
обжалваното решение размер.
Неоснователно е възражението и относно вземането за цената на
услугата дялово разпределение. Съгласно чл. 61, ал. 1 от
Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването,дяловото
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на
топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано
в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потре-бителите
или от асоциацията
по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване
изискванията на тази наредба и приложението към нея. Съгласно чл.
36 от Общите условия на ищеца
от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово
разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец - ОУ
2014 г./, като стойността се формира от:
цена за обслужване
на партидата на клиент и цена
на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл. 36, ал.
2 от Общите условия 2014 г. е редвидено, че редът и начинът
на заплащане на услугата се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявя-ва по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда
съдържанието на договора за продажба
на топлинна енергия между страните,
който на основание чл. 20а ЗЗД има сила на
закон за последните. Ето защо ищецът се
легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран да получи цената на
извършваната услуга дялово разпределение, и искът респ. решението
в тази част, не са недопустими.
При липсата на оплаквания с жалбата относно размера, въззивният съд приема, че
за исковия период той възлиза
на посочения в обжалваното решение.
Неоснователно е и
оплакването по жалбата, че първоинстанционният съд не
е съобразил, че суми има в погасителна давност. Възражение за погасяване на
вземания, предмет на исковете, не е било направено от ответника нито с
възражението по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение, нито с отговора на
исковата молба в срока по чл.131 от ГПК. Направеното от него след преклузивните
срокове за възражения, една във второто открито съдебно заседание пред СРС на
20.12.2017 г. възражение за погасяване по давост, е направено извън процесуалните
срокове и не следва да се взема предвид от съда съгласно чл.133 от ГПК.
Поради съвпадане изводите
на двете инстанции относно частичната основателност на предявените искове, решението следва да се
потвърди в обжалваните части.
По разноските за въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от
въззивника-ответник разноски остават в негова тежест. Останалите страни по
делото нямат искания за разноски.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение 23.04.2018 г. постановено по гр.д. №
54626/2017 г. на СРС, 35 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които исковете
са били уважени.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.2, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.