РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ МИХАЙЛОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при участието на секретар Ирина Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Костадинова-Младенова въззивно гр. дело № 2706 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора, Дял втори,
Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр.
с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).
С Решение № 20234520 от 26.10.2020г., постановено
по гр. д. № 5680/2020г. по описа на СРС, 149 състав, е оставена без уважение
молбата на П.И.Х., ЕГН **********, действаща лично и като законен представител
на малолетните У.М.М., ЕГН ********** и Е.М.А., ЕГН **********
за издаване на заповед за налагане на мярка за
закрила от домашно насилие по ЗЗДН срещу М.А.М., ЕГН **********. С
посоченото решение съдът е отказал да издаде заповед за съдебна защита, с която
по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН като
неоснователна, осъдил е на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН молителката П.И.Х. да
заплати на ответника сумата от 400 лв. сторени съдебни разноски, както и за
заплати по сметка на СРС държавна такса за производството в размер на 25 лв.
В законоустановения
срок е постъпила въззивна жалба от молителя П.И.Х.,
действаща лично и като законен представител на малолетните си деца У.М.А.М.,
ЕГН ********** и Е.М.А.М., ЕГН ********** на, чрез пълномощника си адв. И.П. от САК, с която се обжалва изцяло посоченото съдебно
решение. В жалбата са изложени твърдения за неправилност, необоснованост и допуснати
съществени процесуални нарушения. Твърди, че неправилно съдът е приел, че не е
доказан твърденият от молителката акт на домашно насилие. Сочи твърдения, че
съдът не е изследвал задълбочено усложнените отношения между страните и не е анализирал правилно данните от
социалния доклад. Излагат се доводи в подкрепа на жалбата. Не се сочат нови доказателства
пред въззивната инстанция. Моли да се отмени
обжалваното решение и да се постанови друго, с което се уважи молбата за защита
по ЗЗДН. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за двете инстанции.
В срока по
чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН въззиваемата страна М.А.М.,
ЕГН **********, представлявана от процесуалния си представител адв. Д.Д. от от
САК е подала отговор на въззивната жалба. В него се изразяват доводи за
неоснователност на същата и се моли обжалваното решение да бъде потвърдено
изцяло като правилно.
В открито
съдебно заседание въззивникът, чрез упълномощения
представител, поддържа въззивната жалба по изложените
в нея съображения и не сочи нови доказателства. В хода на устните състезания
излага доводи, че от доказателствата по делото се установява безспорно, че въззиваемият е извършил акт на домашно насилие по отношение
на въззивника. Пледира за отмяна на решението и за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
В открито
съдебно заседание въззиваемият, чрез процесуалния си
представител адв. П.Р. от САК, оспорва въззивната жалба. Не сочат нови доказателства пред въззивната инстанция. Пледира за оставяне в сила на
решението на районния съд.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
След извършена
служебна справка и запитване до МВР отдел Миграция по делото се установи, че въззваемата страна, който е гражданин на Ирак и има статут
на дългосрочно пребиваващ в Република България чужденец фигурира в регистрите
на МВР със следните имена: М.А.М., ЕГН ********** и М.А.М. А.-М., ЕГН **********.
За целите на въззивното производство настоящият
състав приема, че имената на въззиваемата страна са
тези записани в представения в съдебно заседание документ за самоличност, а именно
М.А. М.А.-М..
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ищеца в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от
обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно
обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл.
17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът
приема, че въззивната жалба е допустима и редовна,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по препращащата
разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и
са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е
произнесъл именно по молбата с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне
в повече от поисканото.
Делото пред
първата съдебна инстанция е образувано по молба на П.И.Х., действаща лично и
като законен представител на малолетните си деца У.М.М., ЕГН ********** и Е.М.А., ЕГН **********
- за защита от домашно насилие, извършено на 26.01.2020г.,
когато въззиваемият М.А. М.А.-М. по телефона отправил
заплахи към детето У. и на 03.02.2020г. пред сградата на СРС отправил заплахи и
обиди към молителката П.Х..
Ответникът е
оспорил твърдението, че е извършил процесното
насилие. Твърди, че от 21.01.2020г. входящите обаждания от него към децата У.и Е.
са блокирани и той не може да се свърже с тях и да разговаря. По тази причина
не е разговарял с тях в периода 21.01.2020г. до 27.01.2020г. Твърди, че на
03.02.2020г. когато бил с адвоката си в СРС срещнал молителката. Разговаряли по
повод на ограничаване разговорите му с децата. Разговорът бил в присъствието на
адвоката му и по – скоро молителката го заплашвала, отколкото той нея. Казала
му, че ще вземе децата с нея в Германия, където работи и той повече нямало да
ги види.
С обжалваното решение № 20234520 от 26.10.2020г.,
постановено по гр. дело № 5680/2020 г. на СРС, ІІІ ГО, 149 състав, съдът е
оставил без уважение молбата на П.И.Х., действаща лично и като законен
представител на малолетните си деца У.и Е. за издаване заповед за налагане на мярка
за закрила от домашно насилие по ЗЗДН срещу М.А. М.А.-М. и е отказал да издаде заповед за защита, с която
по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като
неоснователна.
Настоящият въззивен
състав, като прецени приетите относими доказателства
по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното
производство, прие следното:
Първоинстанционният съд правилно е приел, че молбата за защита по ЗЗДН
е неоснователна.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, домашно насилие е всеки
акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие,
както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот,
личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в
родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо
съпружеско съжителство.
По
делото е представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, в която са описани
актовете на домашно насилие по отношение на молителката лично и по отношение на
двете малолетни деца. Освен нея по делото няма представени други доказателства,
в които да се съдържат данни, че действително ответникът е извършил твърдените
актове на домашно насилие. От съвкупната им преценка не може да се направи
категоричен извод за обективно извършени актове на домашно насилие от страна на
ответника по отношение на молителката и на малолетните им деца.
Относно
приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, настоящата съдебна
инстанция намира за уместно да посочи следното:
Декларацията
по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е доказателствено
средство, чрез което се доказва конкретният насилнически акт и неговото
авторство, както и евентуалните последици от този акт. Декларацията е частен
свидетелстващ документ, който притежава материална доказателствена
сила за удостоверените от пострадалия изгодни за него факти (за разлика от
исковия процес, където частните свидетелстващи документи имат материална доказателствена сила, ако удостоверяват неизгодни за
издателя факти). За да е годно доказателствено
средство, тази декларация трябва да индивидуализира акта на насилие по начина,
по който в редовната молба за защита актът е описан, както бе посочено по-горе.
Съдът няма право да указва на пострадалия да представи годна (пълна)
декларация, защото би нарушил своето безпристрастие – неговото задължение се
простира само до там да укаже, че не се сочат доказателства за процесния насилнически акт и неговото авторство. Когато
актът на насилие е извършен в отсъствието на очевидци ("на четири
очи"), декларацията е достатъчна, за да се приложат спрямо ответника
мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН), именно предвид
нейната материална доказателствена сила. Ако обаче в
обективния мир има други доказателства за извършеното насилие /напр. очевидци/
и носещата доказателствената тежест страна не е
положила дължимата грижа за събирането им, съдът не следва да уважава молбата
за защита. В случай че са събрани и други доказателства, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да се цени във
връзка с тях, и ако съдът намери доказателствата, кореспондиращи с
декларацията, едва тогава следва да уважи молбата за защита.
В
конкретния случая в декларацията и в молбата за защита не се съдържат твърдения
въззиваемата страна да е извършил актове на домашно насилие по отношение на детето Е..
По изложените съображения първоинстанционният съд правилно е оставил без
уважние искането за защита, депозирано чрез нейната майка и законен
представител П.И.Х..
В
случая, относно първия твърдян акт на домашно насилие – от 26.01.2020г. , когато ответникът по време на видеоразговор с детето У.е отправил заплахи, че ще й
причини болка ако не каже каквото той иска пред социалните, описан в
декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, не са събрани
доказателства. Ответникът твърди, че по това време не е имал възможност да контактува
с децата чрез телефон. Разпитаната по делото свидетелка- Ивелина Николова,
социален работник от ДСП Люлин, твърди, че в началото на месец март 2020г. била
на посещение в дома на молителката, когато детето У.било разстроено, защото
баща му го заплашвал преди срещата със социалните работници. Съдът кредитира
показанията на свидетелката Николова, че срещата с детето е била в началото на
март 2020г. защото те кореспондират с останалите събрани по делото писмени
доказателства.
Първият
твърдян акт на домашно насилие не се установява и от показанията на свидетелите
П.М.М.и свидетелката М.С.Х., майка на молителката. По
отношение на показанията на последната съдът ги цени в условията на чл. 172 ГПК, като взе предвид личната й заинтересованост от изхода на делото
По
отношение на втория акт - заплашване със саморазправа, извършено пред
сградата на СРС, по делото не са събрани категорични доказателства за
извършването им, но няма данни този акт да е извършен на "четири очи"
между молителката и ответника. Нещо повече на срещата между страните е
присъствал свидетеля Георги Сашков Младенов. Той е
разпитан в първоинстанционното производство и е
заявил, че действително е имало такава среща. На нея страните са разговаряли по
повод желанието на молителката да изведе общите им деца извън в страната и да
се установи в Германия. На срещата ответникът е питал молителката защо е
блокирала телефоните на децата и кога ще ги разблокира,
за да може да се чуе с тях. Според свидетеля М.не е имало заплахи и обиди между
страните по време на тази среща.
Събраните в първата инстанция гласни доказателствени средства не установяват по безспорен начин
извършен акт на домашно насилие от въззиваемия М.А. М.А.-М. по отношение на молителката П.И.Х. и малолетните
им деца – У.и Е.. Настоящият
състав не кредитира показанията на свидетеля М.С.Х., майка на молителката,
доколкото те възпроизвеждат нейни възприятия от разказ на молителя и на децата.
Същата не е присъствала и не е възприела лично описаните в декларацията актове
на насилие. При разпита й пред съда става ясно, че нейните впечатления
не са лични, а са формирани от наблюдения върху състоянието на детето У.и
разкази на служители на отзел Закрила на детето „Люлин“. Поради което настоящия
състав намира, че нейния разказ не пресъздава непосредствените й впечатления,
от които да се направи категоричен извод за осъществен от ответника акт на
домашно насилие по отношение на малолетното дете - У..
С оглед на изложеното настоящия състав намира,
че представената от молителката декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН не
представлява годно доказателствено средство за
установяване на твърдения от молителя насилнически акт, тъй като макар и да
съдържа данни за извършителя на насилието, както и за мястото, времето и начина
на извършване на последното, тъй като същността на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е, че тя представлява доказателствено средство, което е изрично предвидено със
закон и може да служи за установяване на факти свързани с осъщественото домашно
насилие, само в хипотезата, ако не са
налице други доказателства. Пред първата инстанция, са събрани други
писмени и гласни доказателства, които следва да бъдат преценени в тяхната
съвкупност. Т.е. неприложима е нормата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН и съдът не
следва да издава заповед за защита въз основа на декларацията, тъй като са
събрани и други доказателства от които не се установи извършване от страна на
ответника на актове на домашно насилие. Като допълнение към изложените мотиви следва да се посочи, че
в доказателствена тежест на молителката, по арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК, е да установи твърдените актове
на насилие, а от съвкупната преценка на доказателства по делото не може да се
обоснове извод за извършването им така както са описани в молбата за защита и в
приложената към нея декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. , че на 07.06.2020г. сутринта в апартамент № 37, в гр. София, ж.к. *******А.И.А.е осъществил акт на домашно насилие спрямо М.С.А.Недоказаните
факти са неосъществени за съда факти, поради което и страната, която твърди
фактите следва да понесе неблагоприятните последици – оставяне без уважение на
молбата за защита по ЗЗДН.
Други относими
доказателства за твърденията на страните не са ангажирани пред въззивна инстанция.
По изложените съображения настоящият въззивен състав приема, че въззивната
жалба на молителя П.И.Х., действаща лично и като законен представител на
малолетните си деца У.М.А.М., ЕГН ********** и Е.М.А.М., ЕГН ********** е неоснователна
и следва да бъде оставена без уважение.
Поради пълно съвпадане на правните изводи на двете инстанции, въззивният съд потвърждава обжалваното решение като правилно.
Съгласно нормата
на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
По разноските:
Разноски във въззивното производство са претендирани
своевременно от страните, поради което съдът дължи произнасяне.
С оглед на
изложеното на основание чл. 11, ал. 3, предл. 1 от
ЗЗДН право на разноски за настояща инстанция
има въззивникът. Поради обстоятелството, че такива претендирани, но не са представени доказателства за тяхното
извършване, искането на М.А. М.А.-М. следва да
оставено без уважение.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен
брачен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20234520 от
26.10.2020г., постановено по гр. д. № 5680/2020г. по описа на СРС, 149 състав.
Оставя без уважение искането на М.А. М.А.-М., ЕГН **********, с адрес *** за присъждане на
разноски за въззивна инстанция без уважение.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.