№ 1686
гр. Плевен, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Зорница Д. Димитрова Банкова
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско
дело № 20254430102699 по описа за 2025 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от В.
М. В. против *** ЕООД, **************, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че ищцата основава претенцията си на
твърденията, че с ответното дружество сключили договор за потребителски
кредит №***. При сключване на договора за потребителски кредит на ищцата
е предоставена паричната сума в общ размер на 3500лв., като следва да върне
сумата в размер на 10059,49 лв. твърди се, че в периода от 10.10.2023 г. до
датата на предявяване на исковата молба ищцата е заплатила на ответника
общата сума в размер на 3214,72 лв., като към настоящия момент договорът за
потребителски кредит продължава да се изплаща. Въвеждат се доводи за
нищожност на договора за заем, поради неравноправни клаузи. Твърди се, че
договора е предвидено и т.нар. възнаграждение по пакет от допълнителни
услуги, която клауза е нищожна на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП, поради
нарушение на императивни разпоредби на ЗПК . В разпоредбата на чл. 10а ал.
2 от ЗПК изрично е посочено ,че кредитора не може да иска заплащането на
такси и комисионни за действия , които са свързани с усвояване и управление
на кредита. Допълнителните услуги, които са посочени в договора
представляват действия по усвояване и управление на кредита. В текста на чл.
10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът, размера и действието, за което се
събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора. Твърди се, че предоставения пакет от допълнителни услуги е в общ
размер 4410 лв., която сума е в по-голям размер от предоставената заемна
сума. Твърди се, с пакета допълнителни услуги се заобикаля забраната в чл. 19
1
ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакетът от допълнителни услуги
представлява разходи по кредита за потребителя, като с включването му ГПР
ще надхвърли максималния законов размер. Твърди, че клаузата, за заплащане
на възнаграждение на кредитора за пакет от допълнителни услуги по ДПК№
*** от 04.09.2023г. е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП и нищожна
по смисъла на чл,146, ал.1 от ЗЗП.
Иска от съда да уважи предявения от нея иск за недействителност на
сключения договор за потребителски кредит, както и да бъдат присъдени
сторените по делото разноски директно на процесуалния представител.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като
неоснователен.
Твърди се, че в договор за потребителски кредит № *** се съдържа
приложимият лихвен процент по кредита, като приложимият лихвен процент
е в размер 41.00%. Твърди, че в договора е уговорен ГПР и ГЛП в рамките на
закона. В ОУ са посочени взети предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР.Твърди се, че не е налице нищожност на уговорения
лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната
лихва, тъй като не е налице зависимост на договорната възнаградителна лихва
с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение. Твърди,
че закупените допълнителни услуги Фаст и Флекси не следва да бъдат
включвани в ГПР и цитира разпоредбата на §1 от ДР на ЗПК като твърди, че
тези допълнителни услуги не следва да бъдат включвани в ГПР, защото тези
услуги не са задължителни за потребителя. Отделно от това твърди, че
неправилното посочване на размера на ГПР не следва да се приравнява на
липса на ГПР. Твърди, че допълнителните услуги не са не са действия,
свързани с управлението и усвояването на кредита.
В заключение иска от съда да отхвърли предявения иск. Претендират
разноски за юрк. възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Не се спори, че е сключен Договор за потребителски кредит №*** от
04.09.2023г., като по силата на договора е предоставена на ищеца в заем
сумата от 3500 лв., както и че в договора за кредит е предвидено заплащане на
допълнителни услуги със соченото съдържание. Уговорен е срок на кредита
30 месеца, размер на вноската по кредита – 188,32 лв., ГПР – 48,41 %, ГЛП -
41 %. Общото задължение за кредита и по закупена допълнителна услуга е в
общ размер от 4410 лв. и общ размер на вноска – 335,32 лв.
В раздел VI от договора е посочено и съдържанието на уговорените
допълнителни услуги, като съгласно изложеното за закупена допълнителна
услуга "Фаст" се дължи възнаграждение в размер на 1400 лв. и за закупена
допълнителна услуга "Флекси" се дължи възнаграждение в размер на 3010 лв.
или общият размер на възнагражденията е 4400 лв. Уговорено е, че размерът
на вноската по закупената допълнителна услуга е 147лв. и е дължима, заедно с
погасителната вноска по кредита.
2
Приети са като писмено доказателство и общи условия към договора за
кредит, подписани от страните по делото, както и Погасителен план, в който е
отразено разпределението на всяка вноска по главница, лихва и допълнителна
услуга. В чл. 12. 1 от общите условия е предвидено, че при просрочване на
месечната вноска, се начислява лихва за забава в размер на ОЛП +10 %
годишно, изчислена за всеки ден забава върху размера на просроченото
задължение. Ответникът е декларирал, че е запознат и приема приложимите
към настоящия договор общи условия. Декларира, че са му предоставени
информация във формата на стандартен европейски формуляр, разяснения,
даващи възможност за преценка доколко предлагания договор за кредит
съответства на възможностите на ответника и финансовото му състояние,
както разяснения на преддоговорна информация и допълнителен пакет
услуги. На същата дата е сключено и споразумение за допълнителен пакет
услуги с приложими към него общи условия.
Не се оспорва, че ищецът е получил заемната сума по така сключения
договор за потребителски кредит.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Между ответника и ищеца са възникнали правоотношения по договор за
потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите
условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка
страница се подписва от страните по договора. От събраните по делото
доказателства се установява, че по - голяма част от императивно определеното
съдържание на договора е налице.
Договорът за потребителски кредит обаче, е недействителен поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит ***, от 29.10.2021г. само формално
3
отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е посочен годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя, тъй като посоченият
процент на разходите по кредита не съответства на действителните такива,
съобразно поетите от потребителите задължения.
Съгласно изложеното в договора и допълнителната информация
относно закупените допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси", както и общите
условия се установява, че заплащането на уговорените възнаграждения се
дължи при предоставяне от кредитора на една или всички от посочените
услуги, а именно: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски;
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;
възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК (нов - ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.).
Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.
10а, ал. 2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по
своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като
съдът приема, че са обособени самостоятелно, с цел заобикаляне
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния
процент на разходите.
Услугата "Приоритетно разглеждане на потребителския кредит",
представлява по своята същност "такса за усвояване на кредита". Услугите
възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята
същност са дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за
получаване на допълнителни парични средства, реално, не е предоставяна
допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а
отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и
условията по него, става по съгласие на страните. А относно услугата
"Флекси", то същата представлява възнаграждение, касаещо управлението на
кредита.
С оглед изложеното съдът приема, че тази уговорка за предоставяне на
допълнителен пакет услуги, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно чл.
4
21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, поради и
което съдът приема, че клаузата е нищожна на това основание.
Наред с това, доколкото съдът приема, че се касае за възнаграждения по
усвояване и отпускане на кредита, същите следва да са включени в годишния
процент на разходите - чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като уговарянето им като отделно
възнаграждение има за цел заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и обсъжданата
такава.
Следва да се отбележи, че с уговорката за заплащане на възнаграждение
за допълнителни услуги предварително се договаря заплащане на
възнаграждението от потребителя, без значение дали някоя от тези услуги ще
бъде използвана от потребителя, което е в разрез с принципа за
добросъвестност и справедливост - да се заплаща възнаграждение за услуги,
които може и да не се използват.
Наред с това посочените допълнителни услуги, не би следвало да се
предоставят по волята на кредитора, доколкото те са нормативно залегнали -
като правото на страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на
договора или плащане на вноските, свободата да договорят отлагане на една
или повече погасителни вноски. С въвеждането на такова възнаграждение
кредиторът създава задължение за кредитополучателя да плаща за права,
които по закон има.
В този смисъл следва да се посочи, че по отправено преюдициално
запитване, досежно българското законодателство, е постановено Решение от
21.03.2024 г. на СЕС по дело С714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения
5
член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в ГПР по процесния договор
е включена само възнаградителната лихва. С оглед размера възнаграждението
за допълнителните услуги, което надвишава предоставената в заем сума, то
включването му ще доведе до увеличаване на ГПР с повече от 100 %, в
какъвтосмисъл е и заключението на ВЛ. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 48,41%, като същото не отговаря на действителния размер, съобразно
гореизложеното.
На основание гореизложените мотиви, съдът намира, че кредитното
правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите
за този тип сделка правни последици, поради и което предявеният
установителен иск следва да се уважи.
С оглед основателността на главния иск, то не следва да се разглеждат
предявените при условията на евентуалност искове.
На основание чл.78, ал.6 ГПК когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото
лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните
суми се присъждат в полза на съда. На посоченото основание ответника
следва да бъде осъден да плати на РС-Плевен сумата от 389,98лв. ДТ. Искът е
оценяем при цена на иска на основание чл.69, ал.1, т.4 от ГПК- стойността на
договора, който в настоящия случай е 9749,49 лв., съгласно и заключението на
ВЛ и разноски за ВЛ-250лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищеца има право на разноски, но по
делото не са ангажирани доказателства за направени такива, тъй като ищцата
е освободена от заплащане на ДТ и разноски и е получила безплатна правна
6
помощ.
Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца и
адв.Т.М., в който е уговорено защитата по делото да бъде осъществена
безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в
полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното:
съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по
съединени дела C?427/16 и C?428/16 (постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение по дело C? 438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид
така изложеното съдът счита, че в полза на адв. М. следва на основание чл. 38,
7
ал. 2 от ЗА да се определи възнаграждение в размер от 800лв. по предявения и
уважен иск.
По изложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между В. М. В.,
ЕГН********** и „***“ ЕООД, **************, със седалище и адрес на
управление: ***, че Договор за потребителски кредит № *** от 04.09.2023г. е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА "***" ЕООД, ЕИК **********, седалище и адрес на
управление *** да заплати на адв.Т. М. от АК-Плевен,с адрес ***, сумата от
800 лв., адвокатско възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв. безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК "***" ЕООД, ЕИК **********,
седалище и адрес на управление *** да заплати по сметка на РС-Плевен
сумата от 389,98 лв. държавна такса и 250лв. разноски за ВЛ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8