Решение по дело №16120/2021 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 3114
Дата: 24 септември 2022 г.
Съдия: Живко Стоянов Желев
Дело: 20215330116120
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 14 октомври 2021 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 3114
гр. Пловдив, 24.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Живко Ст. Желев
при участието на секретаря Стела Гр. Грозева
като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело №
20215330116120 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правно осн. чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищцата Т. Н. А. твърди, че е сключила с ответното дружество договор за
потребителски кредит. Поддържа, че той е недействиетелн поради неспазване на
изискванията на чл. 22, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в него не били посочени условията за
прилагане на лихвения процент. Освен това в договора не бил коректно посочен
годишният процент на разходите - нарушение на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Била уговорена
неустойка, която също била недействителна, тъй като с нея се създавало задължения
невключени в годишния процент на разходите, като по този начин се стигало до
нарушаване на чл.19, ал.4 ЗПК. Тъй като ищцата била заплатила дължимите по
договора суми, те се явявали дадени без основание. Поради това претендира да бъде
осъден ответника да заплати сумите 50 лв. представляващи заплатена договорна лихва
и 100 лв. заплатена неустойка. В хода на производството ищецът е увеличил размера
на тези искове до 136,49 лв. относно договорната лихва и 1041,60 лв. относно
неустойката.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не отрича наличието на
правоотношения по договора за заем. Излага подробни доводи за това, че уговорените
възнаградителна лихва и неустойка съответстват на разпоредбата на ЗПК.
Съдът намери за установено следното:
На ***** между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищцата А. бил сключен договор за
1
потребителски кредит, по силата на който дружеството предоставило 2000 лева при
уговорена фиксирана възнаградителна лихва от 40% годишно и 48,32 % годишен
процент на разходите. Кредитът следвало да бъде върнат на 21 седмични погасителни
вноски, като общата сума за връщане възлизала на 2173,50 лв. Според чл.4 от договора
заемателят поемал задължение в тридневен срок от подписването да предостави на
заемодателя две алтернативни форми на обезпечение. Първата била чрез
поръчителство от две физически лица, които да отговарят на следните изисквания:
удостоверен със служебна бележка от работодател нетен осигурителен доход над 1000
лв.; работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг
договор за заем с „Изи Асет Менижмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови или финансови
институции; или ако има – кредитнате му история в Централния кредитен регистър
при БНБ за една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“. Втората
форма на обезпечение била банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния
заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна тридесет дни, след крайния
срок за заплащане на задълженията по договора. При неизпълнение на задължението за
обезпечаване чл.4, ал.2 предвиждал, че кредиторът има право да начисли неустойка за
неизпълнение в размер на 1041,60 лв., която се разсрочвала на равни части, които се
прибавяли към месечната вноска /лист 32/.
По делото не се спори и се установява от представената справка / лист 36/, че
ищцата е заплатила дължимите по договора суми общо възлизащи на 3178,09 лв.,
включително и начислената неустойка от 1041,60 лв.
При така установените факти се налагат следните правни изводи:
Съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Съдът намира за безспорно, че между дружеството кредитор и ищцата е бил
сключен договор за потребителски кредит. Не е спорно, че сумата по него е била
усвоена, както и че ищцата е извършила погасителни плащания.
За да обоснове твърденията си относно недължими плащания направени по
договора ищцата поддържа, че клаузите уговарящи възнаградителната лихва и
неустойката са нищожни.
Размерът на възнаградителната лихва в настоящия случай е фиксиран, като е
описан в чл. 2.6 на договора. Посочен е дневния лихвен процент, както и общият
размер на сумите които следва да бъдат върнати от заемополучателя. Поради това той
е разполагал с пълната информация за сумите, които следва да възстанови, още към
момента на сключване на договора, а именно с тази цел са въведени изискванията на
чл.11 ЗПК. Предвид това съдът намира, че са неоснователни доводите, че договорът е
сключен в нарушение на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК и е налице недействителност на
2
клаузата за възнаградителна лихва. Не е основателен и доводът относно това, че
клаузата с която е уговорена възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща
на добрите нрави, тъй като превишава три пъти размера на законната лихва. В тази
връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 19, ал.4 ЗПК / обн. ДВ, бр. 35 от 2014
г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Тъй като
възнаградителната лихва се включва като елемент в годишния процент на разходите,
тя сама по себе си може и да надхвърля трикратния размер на законната лихва, стига
заедно с другите редовни плащания да не се превишава ограничението относно общите
разходи по кредита, прието с чл.19, ал.4 ЗПК. В случая годишният процент на
разходите по кредита е в рамките на приетото от законодателя ограничение – по-малък
от петкратния размер на законната лихва.
Предвид това съдът счита, че е налице основание за заплащане на
възнаградителна лихва, тъй като тя е платена по действително правоотношение.
Основателни са доводите на ищеца относно недължимост на неустойката,
уговорена предвидена в чл. чл.4, ал.2 от договора.
Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.
Уговорената в чл.4, ал.2 неустойка е дължима не при забава в изпълнението на
основното задължение, а при неизпълнение на акцесорното задължение да се
предостави обезпечение на кредитодателя по реда на чл.4 ал.1 от договора. От начина
по който е уредено това задължение може да се обоснове извод, че изпълнението му
ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, то
не определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в
какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
кратък срок информация. Такива са например изискванията свързани с предоставяне на
бележка от работодател и кредитната история на поръчителя и данните за това има ли
сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-
трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има
необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е
предвидена по начин, който да възпрепятстува длъжника да я изпълни. Така се цели да
се създаде предпоставка за начисляване на неустойката предвидена в чл.4, ал.2 от
договора. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка
3
е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви
нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД / в този
смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/. Следва да се посочи още, че клаузата
уреждаща неустойката е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като е във
вреда на ответника потребител, като не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
С оглед изложеното съдът намира, че сумата 1041,60 лв. начислената като
неустойка е била недължимо платена. За този размер предявеният иск е основателен и
следва да се уважи.
Що се отнася до сума 136,49лв. възнаградителна лихва искът е неоснователен и
следва да се отхвърли.
По разноските:
Съобразно чл.78, ал.1 ЗЗД ответникът следва да заплати на ищеца деловодни
разноски в размер на 88 лв.
Процесуалният представител на ответника е предоставил безплатна правна
помощ съобразно чл.38 от ЗАдв. Предвид изхода от делото и съобразно чл.38, ал.2
ЗАдв следва да бъде осъден ответника да заплати на процесуалния представител на
ищеца сумата 312,47 лв. представляваща адв. хонорар съобразно уважената част от
исковете.
Съразмерно отхвърлената част от исковете, ищецът следва да заплати на
ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 18 лв.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 13157634 със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. Джавахарлал Неру №28 „Силвър център“, ет.2, офис 40-46
да заплати, на осн. на чл.55, ал.1 ЗЗД, на Т. Н. А. ЕГН ********** с адрес гр. ******,
ул. ****** №***, ет.**, ап.***, сумата 1041,60лв./хиляда четиридесет и един лева и
60ст./ платена без основание от ищеца по нищожна клауза за неустойка по чл. 4, ал.2 от
договор за кредит № ********/*******, ведно със законната лихва върху сумата
считано от ******* до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата
част относно сумата 136,49лв. недължимо платена договорна лихва.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на Т. Н. А., на осн. чл.78,
ал.1 ГПК, сумата 88 лв./осемдесет и осем лева/ деловодни разноски.
4

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на Адвокатско дружество
"******." БУЛСТАТ ******* с адрес: гр.*****, ул. ********* №**, на осн. чл.38, ал.2
ЗАдв и чл.78, ал.1 ГПК, сумата 312,47 лв. /триста и дванадесет лева и 47 ст./
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

ОСЪЖДА Т. Н. А. да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД, на осн. чл.78,
ал.3 ГПК, сумата 18 лв. /осемнадесет лева/ представляваща деловодни разноски.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването пред
Пловдивския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
5