№ 11263
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА
при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело №
20231110163321 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по подадена искова молба от П. С. П., ЕГН
**********, чрез адв. Д. М. против "С К" ООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С, представлявано от Н ПП, с искане за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.11, ал.2 от Договор за потребителски кредит № 844104/11.04.2023г.,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, като
противоречаща на добрите нрави, заобикаляща императивните разпоредби на чл.19
ал.4 от ЗПК, както и на чл.11, т.9 и 10 ЗПК, както и условията на евентуалност искова
претенция с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, за сумата от 50 лв., предявена
като частична от сума в общ размер на 151,43 лв., която сума се твърди, че е заплатена
на основание чл.11, ал.2 от договора за потребителски кредит, при изначална липса на
основание.
Ищецът твърди, че на 11.04.2023г., сключил с „С К“ ООД договор за потребителски
кредит № 844104, за сума в размер на 500 лева, при лихвен процент от 44,50 % и
годишен процент на разходите от 56,80 %. Поддържа, че на основание чл.5.1 от
процесния договор за кредит, в тридневен срок ищецът е следвало да предостави
обезпечение чрез банкова гаранция или поръчител, като в случай на неизпълнение на
това задължение, ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 151,43 лв., която
неустойка се начислявала ежемесечно към всяка една от погасителните вноски,
съгласно погасителния план. Сочи, че предвидената клауза за заплащане на неустойка
при непредставяне на обезпечение, в посочения размер е нищожна поради неспазване
на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и на чл.11, т.9 и 10 ЗПК , тъй като било предвидено
същата да се начислява към погасителните вноски, което по скрит начин оскъпявало
кредита. Ищецът счита, че посочената неустоечна клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като размерът й почти двукратно надвишавал
сумата по кредита, като по този начин неустойката загубила присъщите си
обезпечителна и обезщетителна функция. Ищецът твърди, че сключеният договор за
1
потребителски кредит се явява изцяло недействителен, в т.ч. и включената в него,
неустоечна клауза, като отправя искане съдът да се произнесе в тази насока с мотивите
си по крайния съдебен акт. Ищецът счита, че заплатената сума в размер на 151,43 лв., е
била изначално недължима, поради което моли, съдът да осъди ответника да му
възстанови посочената сума като недължимо платена. Отправя се и искане за
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът "С К" ООД е подал отговор на исковата молба,
като в същия се сочи, че не става ясно на основание на кой договор за потребителски
кредит ищецът основава своята претенция, като по представения с исковата молба,
договор за потребителски кредит било образувано друго висящо производство.
С протоколно определение от 05.03.2025г., на основание чл.214, ал.1 ГПК, е
допуснато увеличение в размера на предявения като частичен осъдителен иск, като
същият следва да се счита предявен за пълния размер от 151,43 лв.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
На първо място, следва да се отбележи, че предявеният иск е допустим, а
възражението на ответника в обратната насока е неоснователно. Правната теория и
съдебната практика еднозначно приемат, че договорът за прехвърляне на вземане
(цесия) се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени
титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в
договорното правоотношение и носител на задълженията. Не се спори и се установява
от представените писмени доказателства, че, в хода на делото, с договор за цесия от
12.11.2024 г. ищецът е прехвърлил на цесионера Р К вземането си срещу „С К“ в
размер на 151,43 лв., представляваща платена без основание сума по Договор за
потребителски кредит № 844104/11.04.2023г. Съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК, ако в
течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото
следва своя ход между първоначалните страни. Ето защо съдът намира настоящото
производство за допустимо, като въпреки извършеното прехвърляне на вземането,
същото продължава при участието на първоначалните страни.
От представения по делото Договор за потребителски кредит № 844104/11.04.2023г.
се установява, че между страните е налице облигационно правоотношение по договор
за заем, по силата на което ответникът е отпуснал на ищеца сумата от 500лв.,
подлежаща на връщане на 11 бр. погасителни вноски. В договора е посочено, че ГЛП е
фиксиран и възлиза на 44,50%, ГПР възлиза на 56,8%, а общо дължимата сума по
договора възлиза на 530,57 лв. В Приложение № 1 към договора е инкорпориран
погасителен план, в който са описани размер на вноската, какво включва и нейния
падеж.
Съгласно чл. 5 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
сключване на договора, да предостави обезпечение по начина и реда, и отговарящи на
посочените в чл. 5.1 условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от
изброените). В чл. 11.1 е предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл. 5,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 151,43 лв., която съгласно чл.
11.2 ще бъде заплащана разсрочено – съобразно погасителния план по договора.
Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките
на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в
отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като
2
ищецът има качеството на потребител.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 56,8%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не
отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
начислената неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е
била изначално известна на кредитора. В самия договор ясно е посочено –
„неустойката ще бъде заплащана разсрочено – съобразно погасителния план по
договора“. Тази неустойка попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
в която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват
всички такси и разходи, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността на тази
неустойка, която е изначално начислена още при подписване на договора, трябва да
бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за
кредит, тъй като е част от него. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен
само размерът на възнаградителната лихва. При включването на тази неустойка в ГПР,
което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, видно от
заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза, реалният
размер на ГПР, по сключения между страните договор, възлиза на 1585,87%,
следователно се установява, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по
закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следва да се посочи, че съдът намира оспорената клауза, уреждаща дължимостта на
неустойка при неосигурено обезпечение, за нищожна и доколкото изпълва
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност
и води до значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата
3
попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение да заплати необосновано висока неустойка. Уговореното задължение на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху
стойността на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне изискванията на
(ЗПК) и води до нейната нищожност съгласно чл. 21, ал. 1. Кредиторът е длъжен
преди сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя,
като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е
достатъчно платежоспособен, разполага с възможността да откаже предоставянето на
заемните средства. На практика тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.
Наред с това, неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното
задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин,
неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителна и обезщетителна
функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване за
кредитора, поради което същата се явява нищожна и поради противоречието й с
добрите нрави. С оглед на това, същата накърнява принципа на справедливост и
добросъвестност и влиза в колизия и с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
На следващо място, доколкото се установи, че посоченият в договора ГПР не
отговаря на действителния такъв, прилаган между страните, то се налага изводът и че
договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в
него липсва действителният процент на ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване на годишния процент на разходите по
кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената
методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен ГПР, макар и неправилно
определен и без подробно описание на компонентите по него. Нормативното
изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин
на формиране на ГПР с всички негови компоненти, така и действителният му размер,
за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването
на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира предявения установителен иск за нищожност на
клаузата на чл. 11 от договора за основателен.
С оглед основателността на иска за нищожност на атакуваната клауза и при липса на
други основания за имущественото разместване, предявеният осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД също е основателен. От приетата по делото и
неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира на
4
основание чл. 202 ГПК като компетентно и обективно изготвена, се установява, че
ищцата е заплатила в полза на ответника сумата от 151,43 лв. за погасяване на
процесната неустойка, поради което предявеният иск за връщане на така посочената
сума като платена при начална липса на основание следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е
сторил разноски за държавна такса в размер на 100 лева, които следва да му се
присъдят.
В производството ищецът е бил представляван безплатно от Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“ съгласно Договор за правна защита и съдействие, намиращ се на л.
82 от делото. Поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева, към което следва да се прибави ДДС в размер 80 лева, доколкото
по делото са представени доказателства за регистрация по ДДС.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС
сумата в размер на 300 лв. за депозит за вещо лице.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, поради противоречие
със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, и като
неравноправна, клаузата на чл.11 от сключения между П. С. П., ЕГН ********** и „С
К“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С, договор за паричен
заем № 844104/11.04.2023г., която клауза предвижда заплащане на неустойка в случай
на неизпълнение на задължение на кредитополучателя да представи обезпечение по
договора за кредит.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД „С К“ ООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. С, да заплати на П. С. П., ЕГН **********,
сумата от 151,43 лв., представляваща платена при начална липса на основание
неустойка по чл. 11 от договор за потребителски кредит № 844104/11.04.2023г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.11.2023 г.,
до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски по
делото в размер на 100 лева.
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С, да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *****, с адрес: гр.
С*****, на основание чл. 38 ЗАдв. сумата от 480 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение с включено ДДС за осъществено безплатно процесуално
представителство по делото на П. С. П..
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С, да
заплати по сметка на СРС сумата в размер на 300 лв., представляваща държавна такса
по производството.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6