Р Е Ш Е Н И Е № 182
гр.Кюстендил,
Кюстендилският окръжен съд в открито съдебно
заседание
на осми май
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Галина Мухтийска
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Богоева
Евгения Стамова
при участие на
секретаря Мая Стойнева,
като разгледа
докладваното от съдия Ваня Богоева в.гр. д. № 177
по описа на КнОС за
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ ****, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, бул. "***" № **, със съдебен адрес:***, чрез
процесуалния си представител главен юрисконсулт Д.М. обжалва Решение № 765/
Във въззивната жалба се твърди, че решението на
районен съд в обжалваната част е неправилно, като необосновано и
незаконосъобразно. Конкретните твърдения са следните:
КнРС неправилно се е позовал в своето решение на
чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
В решението не са обсъдени доводите изложени, в
т.З от представената писмена защита, а именно, че от показанията на свидетелите
се установявало, че времето за път било различно - между б и
Иска се отмяна на първоиистанционното решение в
обжалваните части и постановяване на ново от настоящата инстанция, с което
предявените от ищеца искове да бъдат отхвърлени. Алтернативно, в случай че се
приеме, че позоваването на КнРС на Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., е правилно се иска отхвърляне на
предявения иск за сумата в размер на *** лева, представляваща възнаграждение за
времето на пътуване в командировка до ГПУ Елхово през м. юни 2016 г., в която
ищецът не е участвал и не е предявявал такава искова претенция, както и в
частта, в която е уважен искът за акцесорното вземане като присъдената сума
бъде намалена със сумата от *** лева - обезщетение за забава върху сумата, с
която се иска да бъде намалена присъдената сума като главница.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемия М.И.М. с адрес ***, в който жалбата се
оспорва изцяло като неоснователна. Твърди се, че постановеното
първоинстанционно решение е правилно, обосновано и постановено при спазване на
материалния и процесуалния закон, че КнРС правилно е възприел установената по
делото фактическа обстановка и въз основан на нея, след задълбочен анализ на
всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, е достигнал до извод
за основателност и доказаност на предявените претенции. Искането е за
потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт в обжалваната му
част.
Във въззивна жалба е направено искане по чл. 248
от ГПК, а именно решението в частта за разноските да бъде изменено като на
основание 78, ал. 4 от ГПК на ответната дирекция се присъдят разноски по водене
на делото, с оглед допуснатото изменение на исковете, чийто размери са
намалени, което е обусловило частично прекратяване в хипотезата на чл. 232,
респективно чл. 233 от ГПК.
С Определение № 265/19.02.2019 г., постановено по
гр. дело № 36/2018 г., Кюстендилският районен съд се е произнесъл по така
направеното искане с правно основание чл. 248 от ГПК, инкорпорирано във
въззивната жалба, като е допълнил решението на районен съд, в частта за
разноските, отхвърляйки искането на „ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ ***" при **** за
присъждане на разноски съобразно частта от намаления размер на исковете, за
които производството по делото е прекратено.
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***. бул. "***" № 46, със съдебен адрес:***, чрез
процесуалния си представител главен юрисконсулт Д. М. е обжалвала с частна жалба така
постановеното определение. Според жалбоподателя определението е
незаконосъобразно като постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 78, ал.
4 от ГПК. Изложени са доводи за това, че същото е постановено в разрез с
константната съдебна практика на ВКС при решаване на въпроса за дължимост на
разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК Счита се, че в случая и двете
предпоставки за това са налице. Акцентирано е върху това, че до прекратяване на
производството по делото се е стигнало по причини стоящи извън поведението на
- 2 -
ответника. Иска се отмяна на определението и
уважаване на искането за присъждане на разноски като по реда на чл. 248 от ГПК
решението на КнРС бъде изменено.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е подаден отговор
от насрещната страна М.И.М. с адрес ***, в който е изразено становище за
неоснователност на частната жалба и се иска обжалваното определение да бъде
потвърдено. Според разбирането на ищеца същият правомерно упражнил правото си
на изменение на исковете, като съобразил размерите на претенциите си с
действителното правно положение между страните, като по този начин отстранил
грешката си при изчисленията. Ответната страна с поведението си дала повод за
завеждане на делото, тъй като само тя имала достъп до документите съдържащи
данни от значение за правния спор между страните.
При
съобразяване на данните по делото, настоящият състав намира, че въззивната и частната въззивна жалби са подадени в
законния срок и срещу подлежащи на въззивно обжалване съдебни актове, от
страна, имаща правен интерес да обжалва същите.
Кюстендилския
окръжен съд счита, че атакуваното
съдебно решение на РС - Кюстендил
е валидно и допустимо.
След преценка на събраните по делото доказателства
и доводите на страните, въззивният съд счита, че решението на КнРС в
обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Настоящият
съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, поради което и тъй като пред
настоящата съдебна инстанция не са събирани гласни и писмени доказателства, на
основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Окръжният съд споделя и
правните изводи на първоинстанционния
съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми,
приложими към настоящия спор.
По
наведените доводи във въззивната жалба за неправилност на обжалвания съдебен акт,
настоящият състав намира следното:
Предмет на въззивна проверка е решението
на КнРС в частта, с която въззивната дирекция е осъдена да заплати на М.И.М. с
адрес *** сумата от ** лева, представляваща сбора на неплатеното възнаграждение
за неотчетено като отработено времето за пътуване /отиване и връщане/ със
служебен транспорт при командироване за участие в специализирани операции за
периода 01.01.2015 г. - 31.12.2016 г , от която за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2015
г. сумата от *** лева и за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. сумата от ***
лева, както и в частта, в която е осъдена да заплати сумата от ** лева, представляваща
сбор от обезщетенията за забава в размер на законната лихва върху дължащите се
гореописани възнаграждения, от която за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2015
г. - сумата от ** лева и за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г.-сумата от
*** лева.
Спорът
между страните се съсредоточава върху обстоятелството дали намира приложение в
настоящия случай разпоредбата на чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., и съответно дали времето за пътуване
със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани операции
представлява работно време, т. е. дали и за този период от време, в който
ищецът не е престирал ефективно работна сила, се дължи заплащане на трудово
възнаграждение.
КнОС
споделя изцяло изводите на КнРС за основателност на предявения иск с правно
основание чл. 179, ал. 1 от ЗМВР и приема, че времето, през което служителите
са на разположение на прекия си ръководител, пътувайки до място на
командироване, без да престират ефективно и в пълен обем работна сила, не е
почивка, а част от работното време, през което ищецът, макар и не в пълен обем,
е изпълнявал служебните си задължения. Съгласно цитираната разпоредба: "На
държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за научна степен,
за полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., за полагане на труд на
официални празници и за времето на разположение".
По делото не се спори че страните са обвързани от
служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „старши
полицай“ В „***“ при ГПУ Гюешево в Регионална дирекция „***“ гр. Кюстендил /***/
при Главна дирекция „***“ към *** ***/ и съгласно ЗМВР е със статут „държавен
служител“.
От
събрания доказателствен материал е безспорно установено, че ищецът е бил
командирован многократно за участие в специализирани полицейски операции, извън мястото на обичайната му работа, в
други населени места, които се намират извън териториалния обхват на
структурата, в която работи. Доказан по безспорен начин е и фактът, че ищецът е
извършвал тази дейност по заповеди на Директора на *** /приети по делото/. За
да изпълни заповедите, ищецът е пътувал със служебен автомобил до мястото на
командироване, в дни, когато съгласно изготвените графици е бил на работа, като
е безспорно, че по време на пътуванията в двете посоки не е изпълнявал
ефективно служебните си задължения, както и че времето за пътуване не е
зачетено като част от работното време и съответно не му е заплатено.
КнОС
приема, че дори и служителят непосредствено да не изпълнява своите служебни
задължения в тази хипотеза, той престира своята трудова сила /предоставя я на
разположение на ответната дирекция/, като при необходимост той не може
законосъобразно да откаже да изпълни нареждане от своя ръководител да изпълни
своите служебни задължения по време на определения период за пътуване. Именно
поради това обстоятелство същото време на пътуване представлява т. нар.
несъщинско работно време по смисъла на определителната правна норма, уредена в
чл. 2, т. 1 от Директива на ЕП и на Съвета 2003/88/ЕО относно някои аспекти на
организацията на работното време, поради което и служителите, които са на
разположение на работодателите или органите по назначение - на територията на
предприятието, имат право на възнаграждение за предоставената на разположение
трудова сила. В този смисъл е и националната правна уредба - арг. чл. 10 НСОРЗ, който предписва, че за времето, през което
работникът или служителят е на разположение на работодателя и се намира извън
територията на предприятието в място, уговорено между тях, се заплаща
допълнително трудово възнаграждение за всеки час или за част от него в
посочените в наредбата размери. Следователно, per argumentum a contrario ,
когато служителят е на разположение през цялото време, през което е на смяна,
то се счита за работно време, т. е. - период, през който е престирал /поставил
на разположение/ своята трудова сила. В този смисъл за това време възниква
право на уговореното възнаграждение като насрещна престация за предоставената
трудова сила.
Дори при липса на уредба в
действащото законодателство на Р
България, която изрично да разпорежда правата и задълженията на страните
досежно времето за пътуване в хипотези, при които се осъществяват дежурства в
период на командироване в отдалечени обекти, въпросът дали при дежурства или
други случаи, когато работникът или
- 3 -
служителят
е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото
време, трябва да се считат изцяло за работно време, тъй като е решен със задължителната за националните
юрисдикции практика на СЕС, с решения, постановени по преюдициални запитвания -
напр. Решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 Sindicato de Mеdicos de
Asistencia Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de la
Generalidad Valenciana; Решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02
Landeshauptstadt Kiel срещу Norbert Jaeger; решение от 25.11.2010 г. по дело
С-429/09 Gunter Fu? срещу Stadt Halle, решение от 11.01.2007 г. по дело
С-437/05 Jan Vorel срещу Nemocnice Cesky Krumlov, решение от 10.09.2015г. по
C-266/14/Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones
obreras срещу Tyco Integrated Security SL.
Въззивният съд споделя доводите на КнРС, изложени в мотивите на обжалваното решение, че периодът на придвижване също е част от
работното време, макар и фактически действия по служба да не са извършвани. По
тази причина той следва да бъде включен при сумираното изчисляване на работното
време и да се взема предвид при отчитането на положен извънреден труд, който
следва да бъде заплатен.
Следователно, съобразно задължителните указания на СЕС по тълкуването и
прилагането на общностното законодателство, когато по време на дежурството /смяната
работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено
от работодателя, т. е. когато работникът или служителят е длъжен да присъства
физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство /смяна/ се
счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване,
работното време е само времето, през което действително е положен труд - дело
Simap. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна и пр./
също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства
физически на място, определено от работодателя - дело Jaeger.
Както
бе изяснено, преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за всички
национални юрисдикции, дори и те да не са отправили преюдициалното запитване,
тъй като те обвързват по еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС и
намират приложение и към настоящия казус.
Директивата е приложима и за процесното
правоотношение, като извън нормативната воля, изразена в нея, е изложеното
разбиране на процесуалния представител на въззивника, че тя не се прилага при
организация на работното време на служителите при сменен режим. Съгласно чл. 1,
т. 2 от Директивата, същата се прилага за някои аспекти на нощния труд,
работата на смени и режима на работа. С оглед гореизложеното, КнОС намира за
изцяло неоснователно възражението на въззивамаета страна за неприложимост на
общностния нормативен акт.
За
неоснователно се възприема от настоящата инстанция и алтернативното искане на
въззиваемата страна за частично отхвърляне на предявения иск, като присъдената
сума в размер на *** лева, бъде намалена със сумата от *** лева, представляваща
възнаграждение за времето на пътуване в командировка до ГПУ Елхово през м. юни
2016 г., в която се твърди, че ищецът не
е участвал и не е предявявал такава искова претенция, както и в частта, в която
е уважен искът за акцесорното вземане като присъдената сума бъде намалена със
сумата от *** лева - обезщетение за забава върху сумата, с която се иска да
бъде намалена присъдената сума като главница. В приетото по делото експертно
заключение, изготвено от вещото лице С.Т., е констатирано, че за м.06.2016 г.
ищецът има 16 часа в път при командировка. Отбелязано е от вещото лице, че
експертизата е изготвена на основание всички приложени по делото документи,
както и документи, изискани от Счетоводството на Работодателя, а именно:
графици за работно време, платежни бележки по месеци, копие на пътни книжа и
заповеди за командироване. Заключението е прието от ответната страна без
оспорване относно констатираните в него обстоятелства. В действителност в
кориците на делото не се намират доказателства за командироване на ищеца М. за
м. юни 2016 г., но такива данни вещото лице е взело от предоставените му от ГД ***
документи и по-конкретно – заповеди за командироване. Доколкото заключението на
вещото лице Т. не е оспорено в тази му час от процесуалния представител на
ответника и съда се е позовал на същото в постановеното от него решение, то същото
е правилно в обжалваната част и ще бъде потвърдено.
По
частната жалба :
Частната
жалба е основателна, а Определение № 265/ 19.02.2019 г., постановено по гр.
дело № 36/2018 г. по описа на КнРС е незаконосъобразно и следва да бъде
отменено. Съображенията за това са следните:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба, с която са предявени от ищеца М.
кумулативно съединенени искове. Ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, изготвен от надлежно упълномощен юрисконсулт. С молба по чл. 214, ал. 1
от ГПК, находяща се на л.347 от първоинстанционното дело, е направено частично
оттегляне на исковите претенции и отказ за разликата до първоначално
предявените размери, в каквато насока КнРС е постановил определение в с.з. на 17.10.2018
г. С постановеното решение КнРС не е присъдил разноски на ответника, съобразно
извършеното оттегляне, поради което съшият е подал молба за изменение на основание
чл. 248 от ГПК, която е оставена без уважение от първоинстанционния съд с
цитираното определение, предмет на обжалване пред настоящата инстанция. С
обжалваното определение КнРС е приел, че е сезиран с искане по чл. 250 от ГПК.
Приел е, че възнаграждение не е дължимо,
тъй като исковата претенция е изменена чрез намаляването на размера й, в който
случай дори не било нужно прекратяване на производството.
КнОС
намира изводите на КнРС за неправилни и незаконосъобразни, а доводите на
частния жалбоподател за основателни. Съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има
право на разноски при прекратяване на делото. Подлежат на присъждане всички
разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установяване
той е представил надлежни доказателства. Според чл. 81 ГПК във всеки акт, с
който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по
искането за разноски. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън
поведението на ответника /оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба,
връщане на жалба/, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено
от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за
прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК за изменение на
решението /в случая на определението/ в частта за разноските. С оглед
възприетото по-горе и предвид осъщественото основание за прекратяване на
производството – частично оттегляне на иска, частния жалбоподател има право да
получи направените разноски по производството до момента на прекратяването. При
това положение ищецът следва да бъде осъден да заплати, на основание чл.78,
ал.8 ГПК, изм. ДВ бр.8/ 2017 г., във вр. с чл.37, ал.1 ЗПрП, във вр. с чл.25,
ал.1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, юрисконсултско възнаграждение в полза
на ответната страна в размер на ** лева. Поради изложеното обжалваното
определение следва да бъде отменено и вместо това да се постанови друго за
уважаване на искането за присъждане на разноски.
Воден
от горното, КнОС
- 4 -
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 765/15.11.2018 г., постановено по гр. дело № 36/2018 г. по описа на
Кюстендилския районен съд, в частта, в
която ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, бул.
"***" № ** е осъдена да заплати на М.И.М. с адрес *** сумата от ***
лева, представляваща сбора на неплатеното възнаграждение за неотчетено като
отработено времето за пътуване /отиване и връщане/ със служебен транспорт при
командироване за участие в специализирани операции за периода 01.01.2015 г. - 31.12.2016
г , от която за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г. сумата от *** лева и
за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. сумата от *** лева, както и в
частта, в която е осъдена да заплати сумата от *** лева, представляваща сбор от
обезщетенията за забава в размер на законната лихва върху дължащите се
гореописани възнаграждения, от която за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2015
г. - сумата от 37, 66 лева и за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. - сумата
от *** лева.
В
останалата част решението по гр.дело № 36/2018 г.на КнРС е влязло в сила като необжалвано.
ОТМЕНЯ
Определение № 265/ 19.02.2019 г., постановено по гр. дело № 36/2018 г. по описа
на КнРС, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА
М.И.М. с адрес ***, да заплати на основание чл. 78, ал.4 ГПК на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
"****" при **, седалище и адрес на управление гр. ***, бул. "***"
№ *** сумата от *** лева /***/ разноски
по делото.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: