№ 75
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20211001001201 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 23.08.2021 г. на ответника Р. А. Д. срещу решението от
29.07.2021 г. по гр. дело № 2887/2020 г. на Софийския градски съд, І-11 състав, с което:
на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че жалбоподателят дължи солидарно с
ответника „Джакомада“ ЕООД на ищеца Д. К. А. сумата 90 000 евро, дължима по запис на
заповед от 14.03.2016 г., и
жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца солидарно с ответника „Джакомада“ ЕООД
разноски за исковото производство в размер на 5 420,49 лв. и разноски в заповедното
производство в размер на 6 520,49 лв.
В жалбата се твърди, че неправилно съдът не е разгледал направеното в първото открито
заседание възражение на ответниците във връзка с каузалното отношение, като не е приел и
представените в тази насока писмени доказателства. По този начин било нарушено правото на
защита на ответниците. Сочи се, че това възражение не било правопогасяващо, поради което не се
преклудирало с изтичане на срока за отговор на исковата молба. Не били обсъдени и
доказателствата, че ищецът е съдружник в ответното дружество с 50 % дял от капитала.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли
предявения установителен иск, както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемият Д. К. А. – ищец по иска – в писмения отговор на процесуалния си представител
оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като
правилно и законосъобразно.
1
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е
и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се
добави и следното:
Основното оплакване в жалбата е, че първоинстанционният съд не е разгледал направеното в
първото открито заседание възражение на ответниците за липсата на каузално вземане /по договор
за заем/, в обезпечение на което е издаден процесният запис на заповед, както и че не е приел
представените в това заседание писмени доказателства във връзка с това възражение. Въззивният
съд не споделя този довод. Нито един от двамата ответниците не е подал отговор на исковата
молба. Според чл. 133 ГПК в тази хипотеза ответниците губят възможността да направят
възражения по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
Противно на тезата в жалбата по този ред се преклудират и другите възражения, вкл.
възражението за липсата на каузално вземане, по повод на което е издаден записът на заповед, а не
само правопогасяващите възражения. Жалбоподателят не излага твърдения, че пропускът да
направи възраженията се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Ето защо това
възражение се явява преклудирано и не може да бъде разгледано от въззивния съд.
Що се отнася до довода, че не били обсъдени доказателствата, че ищецът е съдружник в
ответното дружество с 50 % дял от капитала, то и той се явява преклудиран, но и неотносим към
дължимостта на сумата по записа на заповед. Сам по себе си този факт не води до извод за липсата
на менителнично вземане, а евентуално би бил от значение при преценката на редовно каузално
възражение, каквото не е направено в срок.
В жалбата няма оплаквания срещу формалната редовност на процесния запис на заповед, която
е подробно обсъдена от СГС, като изводите в тази насока са правилни. Ето защо искът по чл. 422
ГПК е основателен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
Въпреки този изход на спора на ищеца не следва да се присъждат разноски за въззивното
производство предвид липсата на искане и на доказателства в тази насока.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
2
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.07.2021 г. по гр. дело № 2887/2020 г. на Софийския градски
съд, І-11 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3