№ 334
гр. Търговище, 22.12.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
Членове:БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от БИСЕРА Б. МАКСИМОВА Въззивно частно
гражданско дело № 20223500500284 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 от ГПК във връзка с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по повод постъпила частна жалба от „СИТИ КЕШ“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 29, ет. 7,
с управител Н. П. П., чрез С. Б. К. – юрисконсулт, против Разпореждане №
315/31.10.2022 г. по ч.гр.д. № 367/2022 г. по описа на PC - Омуртаг, в частта
му, в която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение от
заявителя против Я. А. И. с ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. А., ул. А. №
37 и постоянен адрес: гр. А., ул. А. № 17, за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за сумите от: 105,09 лв. - възнаградителна лихва
за периода от 17.06.2021 г. до 06.01.2022 г.; 170,95 лв. - договорна
компенсаторна неустойка; 64,44 лв. - лихва за забава от 01.08.2021 г. до
01.10.2022 г.; 200 лв. - неустойка за забава, начислена еднократно на
01.07.2022 г.;
Както и за сумата, надхвърляща 382 лева до претендирания размер от 800
лева главница, ведно със законната лихва от 28.10.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и в частта, с която се иска присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50 лв. до пълния
предявен размер от 260 лв., като неоснователно, на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2
ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26 НЗПП.
В частната жалба се излагат следните съображения: Дори да приеме, че
1
клаузата за неустойка е нищожна, то считат, че в случая е налице частична
недействителност. Предвид това твърдят, че логичният правен извод би бил
да се присъдят претендираните вземания за главница, договорна
възнаградителна лихва и законна лихва за забава. Отделно от горното,
изводите на съда относно неустойката също считат за неправилни.
Неустойката не се включва в годишния процент на разходите. Съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит и
нито един компонент от формулата за изчисляване на ГПР в Приложение № 1
на ЗПК не съдържа неустойка за неизпълнение на каквото и да е задължение
но договора. Това, че изначално е упоменат размерът на неустойката, както
че е посочена в размера на вноските съгласно погасителния план е с цел
улеснение на потребителя, за да може да прецени и предвиди какъв би бил
размерът на вноската му, ако не изпълни задължението си за предоставяне на
обезпечение.
Твърди се още, че договорът е съобразен със 3ПК и изискването в чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Размерът на ГПР е 49.87 %. Допустимият размер е пет пъти
размера на законната лихва (основният лихвен процент, определен от БНБ
плюс 10 пункта), т.е. 50 %, следователно договорът е изготвен в изпълнение
на закона. Както е посочено в разпоредбата на чл. 19 ЗПК, годишният
процент на разходите включва лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид. Никъде в закона не е
определена горна граница на възнаградителната лихва, а само на ГПР.
Лихвата влиза в границите на ГПР, поради което считат същата за законна и
съобразена с правните норми и търговската практика.
Въз основа изложеното, частният жалбоподател моли съда да отмени
обжалваното разпореждане в съответната му част като неправилно и
незаконосъобразно, а по същество - да му се присъдят претендираните в
заповедното производство суми, включително възнаградителна лихва и
законна лихва за забава, както и направените в заповедното производство
разноски.
Частната жалба е депозирана в законоустановените срокове от процесуално
легитимирана страна при наличие на правен интерес. Оспорва се подлежащ
2
на обжалване акт, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съдът след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и
поотделно, като съобрази аргументите на страните и с оглед правомощията си
по чл. 278 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството пред РС – Омуртаг е образувано по заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК,
депозирано от „„Сити Кеш“ ООД ЕИК ********* против Я. А. И. с ЕГН
**********, с посочен в заявлението адрес: гр. А., ул. А. № 17, за следните
суми: 800 лв. - главница, ведно със законната лихва от 28.10.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането; 105,09 лв. - възнаградителна лихва за
периода от 17.06.2021 г. до 06.01.2022 г.; 170,95 лв. - договорна
компенсаторна неустойка; 64,44 лв. - лихва за забава от 01.08.2021 г. до
01.10.2022 г.; 200 лв. - неустойка за забава, начислена еднократно на
01.07.2022 г., на осн. чл. 411 ал. 3 и във вр. с чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, както и
направените по делото разноски за сумата от 26,81 лв. - държавна такса и за
сумата от 260 лева - юрисконсултско възнаграждение.
Параметрите на договора за потребителски кредит № 537089 от 17.06.2021
година са следните: Сума на кредита: 800 лева, ГПР 49.87%, годишен лихвен
процент 40.05%, вид вноска – седмична; общ брой вноски – 29 броя, от които
3 броя по 6.23 лева и 23 броя по 34.11 лева; обща сума за плащане – 905.55
лева.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при непредоставяне на договореното в
чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора,
кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 544,45 лева.
Съгласно ал. 2 на същия текст от договора дължимата неустойка следва да
бъде заплатена разсрочено съобразно погасителния план заедно с
погасителната вноска по кредита. От същия е видно, че първите 3 вноски по
неустойката са в размер на 43,77 лева, а останалите 26 вноски са по 15,89
лева. Задължението за заплащане на договорна компенсаторна неустойка
възниква в тридневен срок от отпускане на кредита и непредоставяне на
обезпечение, но се разсрочва за срока на ДПК на равни вноски и се добавя
3
към седмичните вноски за погасяване на кредита. Общото задължение по
кредита заедно с дължимата неустойка е 1450 лв., а общият размер на
вноската е 50 лв.
По така сключения договор длъжникът е направил погасявания в
размер на 418 лева, видно от признанията на заявителя, отразени в
заявлението.
По съществото на спора настоящия съдебен състав приема следното:
Сключеният договор между длъжника по заявлението и „СИТИ КЕШ“
ООД представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал.
1 от Закона за потребителския кредит, поради което са приложими
разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от
ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4,
се считат за нищожни. В случая кредитополучателят е сключил договор за
потребителски за сумата от 800 със срок за погасяване на задължението -
около 6 месеца /29 СЕДМИЧНИ вноски/, като месечното му задължение,
заедно със стойността на предвидената в договора неустойка е в размер на 1
450 лева. Ясно е, че по този начин ГПР реално не е 49.87%, а надхвърля
значително 50%.
В настоящото производство се поставя въпросът дали заповедният съд
разполага с правомощия да направи преценка за действителността на
договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК и да приложи
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или
заповедният съд няма такова правомощие и следва да уважи заявлението и за
договорната лихва и едва в евентуалното исково производство да е възможно
обсъждане на изискванията за недействителност на договора по възражение
на длъжника.
За да отговори на този съществен въпрос настоящият състав изхожда от
съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 година
4
по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г.,
постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със
страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т. Посоченото решение дава
отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по
повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във
връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани
неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както
е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи
в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният
съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва
в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да
остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски
кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или
доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза
съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният
договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения,
допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.
Тезата на частния жалбоподател в настоящото производство е следната:
договорът е действителен. Ако се приеме, че клаузата за неустойка е
нищожна, това не влияе на действителността на целия договор.
Настоящият съдебен състав не възприема тази теза поради следното: В
случая т. нар. неустойка всъщност представлява едно планирано увеличение
на задълженията на кредитополучателя, което той следва да погасява
ежеседмично, наред с погасителната вноска по самия кредит. Това плащане
не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под
условие, което се дължи още от първата погасителна вноска. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. При това положение за въззивния съд е безспорно, че ГПР на
обсъждания потребителски кредит надхвърля законоустановения минимум от
5
50% и следва да се приеме, че договорът на това основание се явява
недействителен по смисъла на ЗПК.
По повод на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение
във връзка с търсени суми по договор за потребителски кредит, заповедният
съд разполага с данни за всички параметри на отпуснатия потребителски
кредит като и без да събира допълнително доказателства е във възможност да
извърши обоснована преценка за това дали ГПР е съобразен с изискванията на
закона. В случая е видно, че ГПР е значително по-висок от законовия
минимум по ЗПК. Принципът на ефективност, приложим в областта на
правото на ЕС и регулярно обсъждан в практиката на Съда на ЕС, изисква да
се ограничи възможността за образуване на нови и допълнителни съдебни
производства по повод на даден правен спор, какъвто е настоящият.
Потребителят е по-слабата страна в настоящия спор, не само финансово, но и
от гледна точка на възможност да съобразява начините, по които следва да
действа, за да защити правата си. В случая в основата на спора е поведението
на самия заявител, което несъмнено и очевидно не е съобразно със закона -
същият не дава вярна информация за размера на приложимия спрямо
конкретния договор за потребителски кредит ГПР. Ако заповедният съд
игнорира своята преценка за размера на ГПР на етапа на заповедното
производство, това означава да се толерира практиката на небанковите
институции, отпускащи кредити, които чрез невярна информация
заблуждават потребителя относно този съществен параметър на договора за
потребителски кредит - ГПР, разчитайки в същото време на бездействието на
длъжника - липса на възражение срещу заповедта или на други ответни
действия в защита на правата им. Настоящият съдебен състав приема, че
реализирането на конкретните правни последици от констатацията за
недействителност на договора за потребителски кредит съгласно
разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК следва да се извърши още на етапа на
заповедното производство. При това заявителят нe губи правото си да защити
претендираните от него права, предявявайки съответния иск по негова
преценка.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
6
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
В случая е налице хипотеза, при която търговецът, с цел да извлече за себе
си по-голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата
за закупуване на пакет от допълнителни услуги. Клаузата несъмнено е
неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия
договор, тъй като чрез въвеждането ѝ и с оглед конкретните параметри на
договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов
максимум от 50%. Следва да се приеме, че е налице сключване на договор за
потребителски кредит в противоречие на закона, което води до предвидената
в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят
има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на
съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на т. нар.
неустойка.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
други разходи. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
клаузите на обсъждания в настоящото производство договор, реалният ГПР е
значително по-висок и е над прага, посочен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
7
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
На следващо място се поставя въпросът дали заповедният съд разполага с
правомощия да прави самостоятелни изчисления относно дължимата
главница в случай на приет от него договор за потребителски кредит за
недействителен или такива правомощия има само исковият съд при предявен
иск по чл. 422 от ГПК. С оглед изложените по-горе съображения, при наличие
на точни данни относно размера на отпуснатия кредит и извършените от
длъжника погашения, въззивният съд приема, че заповедният съд разполага с
такива правомощия, както е процедирал съдът и в настоящото производство.
Не са необходими специални знания да бъде установено, че при отпуснат
кредит в размер на 800 лева и направени от длъжника погашения в размер на
418 лева, заявителят има право да му бъде присъдена сумата от 382 лева.
С оглед изложеното, съдът приема, че подадената частна жалба е
неоснователна. Разпореждането на Омуртагския районен съд в обжалваната
му част е законосъобразно, тъй като са налице предпоставките да се откаже
издаване на заповед за изпълнение за претенциите на заявителя извън
претенцията за връщане на незаплатената от длъжника главница по договора
за потребителски кредит, след приспадане на направените от длъжника
погасителни вноски в посочения по-горе размер.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. С. № 29, ет. 7, с
управител Н.П. П., чрез С. Б. К. – юрисконсулт, против Разпореждане №
315/31.10.2022 г. по ч.гр.д. № 367/2022 г. по описа на PC - Омуртаг, в частта
8
му, в която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение от
заявителя против Я. А. И. с ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. А., ул. А. №
37 и постоянен адрес: гр. А., ул. А. № 17, за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за сумите от: 105,09 лв. - възнаградителна лихва
за периода от 17.06.2021 г. до 06.01.2022 г.; 170,95 лв. - договорна
компенсаторна неустойка; 64,44 лв. - лихва за забава от 01.08.2021 г. до
01.10.2022 г.; 200 лв. - неустойка за забава, начислена еднократно на
01.07.2022 г.; както и за сумата, надхвърляща 382 лева до претендирания
размер от 800 лева главница, ведно със законната лихва от 28.10.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и в частта, с която се иска
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50
лв. до пълния предявен размер от 260 лв., като неоснователно, на осн. чл. 411,
ал. 2, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26 НЗПП,
като НЕОСНОВАТЕЛНА.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9