РЕШЕНИЕ
№ 3466
гр. Варна, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на пети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Татяна Лефтерова
при участието на секретаря Росица В. Трендафилова
като разгледа докладваното от Татяна Лефтерова Гражданско дело №
20253110100961 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на И. Н. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „**-ми ю.“ № **, с която против
„К.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„В.“ ** (сграда **), ет. **, Б. ц. „Б.“ и „А. Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., гр. С., бул. „В.“ ** (сграда **), ет. **,
Б. ц. „Б.“, са предявени следните обективно съединени искове, а именно:
- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
***** от 23.01.2020 г., сключен между „К.“ ЕАД и И. Н. Р., поради
противоречието му на закона, на основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр.
чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК;
- в условията на евентуалност, за прогласяване за нищожна клаузата на
чл.4, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ****** от 23.01.2020 г.,
сключен между „К.“ ЕАД и И. Н. Р., поради накърняване на добрите нрави, на
основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД;
- за прогласяване за нищожен договор за предоставяне на поръчителство
от 23.01.2020 г. сключен между „А. Т.“ ЕООД и И. Н. Р., на основание чл. 26,
ал.1, пр.1, евентуално пр. 3 ЗЗД, както и са предявени следните евентуално
1
съединени осъдителни искове, а именно:
- за осъждане на „К.“ ЕАД да заплати на И. Н. Р., сумата от 2082,87 лева,
представляваща платена без основание главница по нищожен договор за
потребителски кредит № ******от 23.01.2020 г., сключен между „К.“ ЕАД и
И. Н. Р., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 27.01.2025 г. до окончателното заплащане на дължимата сума,
на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД;
- в условията на евентуалност, за осъждане на „К.“ ЕАД, да заплати на
И. Н. Р., сумата от 1 623,59 лева /след допуснато изменение, на основание
чл.214, ал.1 ГПК/, представляваща платено без основание възнаграждение по
нищожен договор за потребителски кредит № ********* от 23.01.2020 г.,
сключен между „К.“ ЕАД и И. Н. Р., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда - 27.01.2025 г. до окончателното
заплащане на дължимата сума, на основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Претендират се сторените по делото разноски.
Обстоятелства, на които се основават претендираните от ищеца
права.
Ищецът сочи, че на 23.01.2020 г. е сключил с „К.“ ЕАД договор за
потребителски кредит № *******, по силата, на който ответникът му е
предоставил сума в размер на 1421,41 лева. С цел обезпечаване на
изпълнението, съгласно чл. 4.1 от договора, заемателят е следвало да сключи
договор за поръчителство с „А. Т.“ ЕООД. Такъв договор бил сключен още
същия ден, като в раздел II от приложение № 1 на договора било уговорено и
възнаграждение за поръчителя. Твърди се, че по договора за потребителски
кредит № *****, ищецът е заплатил в полза на „К.“ ЕАД, на 8 погасителни
вноски сума в размер на 3504,28 лева. Счита, че сключеният договор за кредит
е нищожен, поради противоречието му на закона. В тази насока излага, че не
са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, уговореното
възнаграждение за поръчителство не е включено към годишния процент на
разходите по кредита и представлява скрито оскъпяване на същия. Твърди се,
че определеният с договора за кредит ГПР е посочен като абсолютна
стойност, като за потребителя е неясно по какъв начин е формиран същият.
Намира, че в ГПР следва да са включени всички разходи, които
кредитополучателят ще извърши по сключения договор. Сочи, че алгоритмът
2
за формиране и изчисляване на ГПР е заложен в ЗПК, поради което е
недопустимо използване на методика, която не е предвидена със закона.
Излага, че със сключения договор за поръчителство се заобикаля разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като дължимата сума не се включва в ГПР по
договора за кредит. Въз основа на изложеното твърди, че договорът за кредит
е нищожен, а даденото по него над отпуснатата главница в размер на 2082,87
лева, подлежи на връщане като платено без основание.
В условията на евентуалност, излага, че клаузата на чл. 4, ал.1 от
договор за потребителски кредит № *****/23.01.2020 г. е нищожна, поради
накърняването на добрите нрави. В тази насока изтъква, че същата е
поставена като условие за отпускането на кредит, което води до
нееквивалентност на насрещните престации. Поддържа още, че същата е
нищожна и защото предвиденото възнаграждение е в размер на сума почти
като тази на отпуснатия кредит. Наред с това сочи, че клаузата е нищожна
като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Твърди, че е във вреда на
потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност, и води до
неравновесие в правата на страните и е в ущърб на ищеца в качеството му на
потребител. Изтъква, че посочените клаузи не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, и разглеждани сами или в съвкупност с договора за
поръчителство не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора - чл. 143, ал.2, т. 19 ЗЗП. На следващо
място намира, че клаузата на чл. 4, ал.1 от договора е нищожна, тъй като не е
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, а е част от
стандартни, бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, върху които
кредитополучателят няма възможност да влияе.
Изразява становище за нищожност и на сключения на 23.01.2020 г.
договор за поръчителство, поради противоречието му на закона, а в условията
на евентуалност - поради накърняване на добрите нрави. Сочи, че същият е
сключен в нарушение на императивните норми на ЗПК и ЗЗП – чл. 143, ал.1
ЗЗП и е недействителен на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП по отношение на длъжника,
поради което последният не дължи плащане по него. Изтъква, че за да получи
кредита, е бил принуден да сключи договора за поръчителство с избраното от
заемателя дружество и по този начин е бил лишен от право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, което от своя страна е в негова вреда
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
3
търговеца, и икономически по-слабата страна в правоотношението и се явява
в разрез с разпоредбата на чл. 16 ЗПК.
Отправя искане и за осъждане на „К.“ ЕАД да му заплати сумата от
2082,87 лева, представляваща платена без основание главница по нищожен
Договор за потребителски кредит № ***** от 23.01.2020 г., сключен между
„К.“ ЕАД и И. Н. Р., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда - 27.01.2025 г. до окончателното заплащане на
дължимата сума, а в условията на евентуалност за осъждане на „К.“ ЕАД, да
заплати на И. Н. Р., сумата от 500 лева, представляваща платено без основание
възнаграждение по нищожен Договор за потребителски кредит № ***** от
23.01.2020 г., сключен между „К.“ ЕАД и И. Н. Р., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.01.2025 г. до
окончателното заплащане на дължимата сума.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „К.“ ЕАД представя отговор на
исковата молба, с който оспорва основателността на предявените искове. Не
оспорва, че на 23.01.2020 г., между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит № *****, по силата на който, на ищеца е отпусната
сума в размер на 2000 лева, изцяло усвоена от същия, дължима за срок от 12
месеца при последователни месечни вноски, описани в погасителен план.
Посочва, че договорът е сключен при лихвен процент в размер на 40,00% и
годишен процент на разходите в размер на 48,21 %. Излага, че общият процент
на всички плащания е 2459,28 лева. Не оспорва, че към датата на депозиране
на исковата молба в съда, кредитополучателят е изплатил изцяло и
доброволно задължението си процесния договор, както и че по сметка на
ответника е постъпила сумата от 2082,87 лева, с която са били погасени
задължения различни от главницата.
Оспорва твърдението, че процесният договор е сключен в нарушение на
разпоредбите на ЗПК. Сочи, че на осн. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, в договора за
кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общият размер на дължимата от
потребителя, сума. Твърди, че ГПР е изчислен законосъобразно, при спазване
на формулата, посочена в Приложение № 1 към ЗПК. Не оспорва, че при
изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство,
дължимо и платимо на „А. Т.“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на
чл. 19 ЗПК, а единственият включен разход е договорната възнаградителна
4
лихва. Изтъква, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство
и заплащането на възнаграждение по него не са задължително условие за
получаване на кредита и предоставянето му не е в резултат на търговски
клаузи, и условия между него и „А. Т.“ ЕООД. Оспорва твърдението на ищеца,
че сключването на договора за предоставяне на поръчителство е изискване за
сключване на договора за кредит, като излага, че съгласно раздел III, чл. 12 от
общите условия на договора, кредитополучателят има право, но не и
задължение да представи обезпечение по кредита, както и, че същият има
възможност да избере из между два варианта на обезпечение.
Отделно от това заявява, че потребителят може да сключи договора
както с обезпечение, така и без обезпечение, доколкото сключването на
договор за поръчителство не е условие за сключване на договора за кредит.
Твърди, че ищецът не е въведен в заблуждение относно параметрите на
договора, като клаузите на същия са ясно формулирани и представени на
ищеца преди сключването му. Твърди, че дори и кредитоискателят да е заявил
кредит с обезпечение „поръчите“, то той има правото, закрепено в раздел III ,
чл. 13 от приложимите към договора за кредит Общи условия, съгласно което
преди подписване на договора за кредит първоначално заявените условия на
кредита могат да бъдат едностранно промени от кредитоискателя в телефонен
разговор, като в този случай първоначалното заявление за кредит се анулира и
клиентът заявява желаните условия. Признава, че ответните дружества са
свързани лица, но заявява, че те са две самостоятелни юридически лица.
Договорът за поръчителство поражда единствено права за ищеца и го
поставял в по-благоприятно положение да му бъде отпуснат кредит, като
повишавал кредитоспособността му, който иначе нямало да му бъде отпуснат.
Заявява, че сключеният с „А. Т.“ ЕООД, договор за поръчителство е отделен
договор, с отделни параметри, и „К.“ ЕАД нямало как да узнае какво
възнаграждение ще се уговори, тъй като не е страна по него и респективно не
попада в хипотезата на 1, т.1 от ДР на ЗПК, за да е общ разход по кредита за
потребителя при изчислението на ГПР по чл. 19 ЗПК. Твърди, че сключеният
между страните договор е във формата на електронен документ и с него
срещу парична престация дружеството „А. Т.“ ЕООД се съгласява да сключи
договор с „К.“ ЕАД и да стане солидарен длъжник заедно с ищеца за
изпълнението на всички негови задължения спрямо „К.“ ЕАД, както и за
всички последици от евентуалното негово неизпълнение. Заявава, че
5
вземанията по договора за поръчителство възникват в полза на „А. Т.“ ЕООД.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „А. Т.“ ЕООД представя отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и по
размер. Не оспорва, че между ищеца и „К.“ ЕАД на 23.01.2020 г. е сключен
Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който на ищеца е
отпусната сума в размер на 2000 лева, изцяло усвоена от същия, за срок от 12
месеца при последователни месечни вноски, описани в погасителен план, при
лихвен процент в размер на 40.00% и годишен процент на разходите в размер
на 48.21 % и общ процент на всички плащания 2459.28 лева. Не оспорва и
обстоятелството, че във връзка с обезпечаването на договора за кредит, на
същата дата между ищеца и „А. Т.“ ЕООД е сключен договор за предоставяне
на поръчителство. Сочи, че „А. Т.“ ЕООД сключва с „К." ЕАД договор за
поръчителство, по силата на който се задължава да гарантира като поръчител
описаното в предходния абзац задължение на ищеца. За така описаната услуга
дължимото възнаграждение е в размер на 2022,07 лв., дължимо разсрочено на
18 месечни погасителни вноски, посочени в договора. Възнаграждението е
дължимо само за периода, за който е гарантирано задължението по кредита,
т.е. при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя,
същият не дължи възнаграждение на за периода след пълно изплащане на
кредита. Излага, че сключването на договора за предоставяне на
поръчителство ставало след сключването на договора за кредит, към момент, в
който основните параметри на кредита вече са договорени между страните.
Сключването на договора става в рамките на независимата електронна среда
на „А. Т.“ ЕООД, до която „К.“ ЕАД няма достъп. Впоследствие ответникът
предоставя на „К.“ ЕАД данни относно размера на дължимото
възнаграждение за поръчител и начина, по който е разсрочено плащането му,
което е единствено с целите на улесняване на плащането от страна на
потребителя. „К.“ ЕАД предоставя потребителски кредити при условия, които
индивидуално се уговарят с кредитополучателя, част от тези условия е
обезпечаването на договора. В раздел II „Одобряване и усвояване на кредита“,
чл. 4, ал. 3 от договора за кредит изрично е вписано, че кредитополучателят
има право да заяви кредит без обезпечение. Кредитополучателят има право да
избере дали да кандидатства за обезпечен или необезпечен кредит, като и в
двата случая искането му ще бъде прието за разглеждане и ще премине през
6
процес на оценка и одобрение съгласно вътрешните правила на кредитодателя
„К.“ ЕАД. Предвид изложеното възнаграждението за поръчител не следва да
бъде включено в ГПР, тъй като същото не отговаря на дефиницията на § 1 т. 1
ДР на ЗПК. Твърди, че „К.“ ЕАД не е уведомено за размера на
възнаграждението по бъдещия договор между кредитоискателя и поръчителя
„А. Т.“, по който бъдещ договор „К.“ ЕАД не е страна. Възнаграждението на
поръчителя „А. Т." ЕООД по бъдещия договор не е известно на кредитодателя
към момента на сключването на договора за кредит от кредитоискателя,
респективно не попада в хипотезата на § 1, т. 1ДР на ЗПК, за да бъде общ
разход по кредита за потребителя при изчисляването на ГПР по чл. 19 ЗПК.
С писмена молба по делото ищецът заявява, че му е изплатена сумата от
1421,41 лв., а не 2000 лв., както е прието с доклада по делото. От своя страна
ответникът „К.“ ЕАД твърди, че ищецът му е заплатил за задължения извън
главницата, сумата от 2082,87 лева, както и че задължението на ищеца по
договора за кредит е изцяло изплатено.
Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото
и доводите на страните, приема за установено, от фактическа и правна
страна, следното:
Предявените искове намират правно основание в разпоредбите на чл.26,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД и
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Същите са допустими, поради което съдът дължи
произнасяне по основателността им.
Съдът е длъжен служебно и без да е налице възражение от страна на
ответника /потребител в процесния случай/, да извърши проверка за наличие
на нищожна клауза, на която ищецът основава вземането си, като при
установяване на такава, претенцията следва да бъде отхвърлена, както и да
следи служебно за наличие на обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза от потребителски договор, като не се произнася ако потребителят се
противопостави.
Съгласно разрешението дадено с ТР №1/2020 г. от 27.04.2020 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
7
заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства.
Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства
се установява, че ищецът и първият ответник са обвързани в облигационно
правоотношение, възникнало въз основа на сключения между тях договор за
потребителски кредит. Разпоредбата на чл.9 ЗПК, която намира приложение в
процесния случай, дава определение на договор за потребителски кредит.
Според посочения законов текст, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа, на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по този договор са
потребителят – физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност и кредиторът – всяко физическо или юридическо лице,
което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките
на своята професионална или търговска дейност.
Видно от представения по делото договор за кредит, същият е сключен
при следните параметри: сума на кредита - 2000 лева, срок - 12 месеца; размер
на месечна погасителна вноска – 204,94 лева; ГПР – 48,21 % и ГЛП – 40 %.
Общият размер на дължимата главница и възнаградителна лихва е 2459,28
лева. Разпоредбата на чл.147а ЗЗП определя, че при сключване на договор при
общи условия с потребител, същите обвързват потребителя само ако са му
били предоставени и той се е съгласил с тях, като последното се удостоверява
с неговия подпис. Това правило е приложимо от 25.07.2014 г. и следва да
намери приложение по отношение на процесния договор, с който относимите
Общи условия са предоставени на потребителя.
Съгласно чл.3 от договора за кредит, едва след подписване на същия от
кредитополучателя, кредиторът одобрява заявлението на първия, след
извършена проверка на кредитоспособността му.
Видно от чл.4 от договора за кредит, кредитополучателят е задължен да
8
предостави на кредитора едно от следните обезпечения:
- в срок до десет дни от подаване на заявлението, да предостави на
кредитора банкова гаранция, съгласно относимите Общи условия или
- в срок до 48 ч. от подаване на заявлението, да сключи договор за
предоставяне на поръчителство, с одобрено от кредитора юридическо лице.
Санкцията за непредставяне на исканото обезпечение е посочена в чл.4,
ал.2 от договора – кредиторът ще счита, че заявлението за кредит не е
одобрено, респективно договорът не поражда действие между страните по
него. При наличие на задължение за представяне на обезпечение и
практически неизпълнимите условия за предоставяне на банкова гаранция
/съгласно изискванията на ОУ/, кредитополучателят е нямал друг избор освен
да се съгласи кредиторът да определи дружество - поръчител. Така, за да
изпълни изискванията на кредитора, потребителят сключва договор за
предоставяне на поръчителство с „А. Т.“ ЕООД – дружество, чийто едноличен
собственик на капитала е именно „К.“ ЕАД, поради което съдът приема, че
кредитополучателят е бил принуден да приеме всички условия на кредитора
по задължително обезпечаване на изпълнението. Съгласно т.4 от погасителния
план към договора за поръчителство, ищецът дължи заплащане на
възнаграждение, в размер на 2459,28 лева. Същото е платимо на 12 месечни
вноски, всяка в размер на 204,94 лв., на падежните дати на вноските по
договора за кредит.
Съдът намира, че в процесния случай, кредиторът е предоставил в заем
парична сума без предварително да извърши оценка на риска, като е поставил
в тежест на кредитополучателя отговорността за извършване оценка на
собствената му кредитоспособност – оценка, която задължително следва да
бъде извършена преди, а не след сключване на договора. Недопустимо е при
липса на каквато и да е предварителна преценка за възможността на
потребителя да погасява усвоения кредит, в срок, да се пристъпи към
сключване на договор и да се вмени на потребителя задължение да осигури
обезпечение, едва след сключване на договора, под заплаха, че ако не изпълни
това задължение, дългът му ще нарасне. Изискването от страна на кредитора,
на горепосоченото възнаграждение за поръчител не може да се оправдае с
договорната свобода, защитавана с разпоредбата на чл.9 ЗЗД, доколкото при
определяне съдържанието на договора, страните по него следва да се
9
съобразяват с нормите на закона и добрите нрави.
Единствената причина за сключване на договора за поръчителство е
обстоятелството, че потребителят не е представил на кредитора първото
обезпечение по чл.4, ал.1 от договора за потребителски кредит – банкова
гаранция, в срок до 10 дни от подаване на заявлението за сключване на
договора, при съобразяване многобройните изисквания пар.17 от относимите
Общи условия. Възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство е дължимо на датите на погасителните вноски по договора за
кредит, в полза на кредитора по договора за кредит – обстоятелство, което се
установява както от приложените към исковата молба разпечатки за
извършени плащания, така и от клаузата на чл.8, ал.5 от договора за
предоставяне на поръчителство, според която, „К.“ е овластено да приема
вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по договора. Това обстоятелство доказва, че кредиторът
изначално е имал намерение да събере това възнаграждение, независимо, че
исканото обезпечение следва да се представи след сключване на договора за
кредит, а не преди това.
Неоснователно е възражението на ответника „К.“ ЕАД, че сключването
на договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на
възнаграждение за поръчителство не е задължително условие за получаване
на кредита и предоставянето на кредита не е в резултат на търговски клаузи и
условия между „К.“ ЕАД и „А. Т." ЕООД. Съгласно клаузата на чл.4, ал.2 от
договора за потребителски кредит, действието на сделката е поставено в
зависимост от предоставяне на исканото обезпечение, т.е. за да усвои кредита,
потребителят задължително следва или да осигури банкова гаранция, или да
представи сключен договор за поръчителство.
Неоснователно е и възражението на „К.“ ЕАД, че не му е известен
размерът на възнаграждението, дължимо в полза на „А. Т.“ ЕООД. При данни,
че именно първото търговско дружество получава плащанията по договора за
предоставяне на поръчителство, твърдението, че не знае какъв е размерът на
дължимото възнаграждение по този договор, не може да бъде възприето като
достоверено. Изискването за предоставяне на обезпечение, след сключване на
договора за кредит сочи, че кредиторът е предоставил в заем парична сума без
да извърши оценка на риска и е поставил в тежест на кредитополучателя
10
отговорността за извършване оценка на собствената му кредитоспособност.
Както бе посочено, кредиторът следва да оцени кредитоспособността на
потребителя преди, а не след сключване на договора и ако тази оценка е лоша
да откаже предоставяне на искания кредит, вместо да сключи процесния
договор, и да вмени на потребителя задължение да осигури обезпечение.
Независимо, че ищецът е сключил договор за потребителски кредит и
договор за предоставяне на поръчителство с две отделни юридически лица, то
безспорно е налице взаимовръзка между двете правоотношения, до степен на
обусловеност, която налага разглеждането им като едно цяло. Поради това,
разходът за възнаграждение по договора за поръчителство следва да се
съобрази при формиране на ГПР по кредита, което, както признава ответникът
„К.“ ЕАД, не е сторено. Начисляването на възнаграждението по договора за
поръчителство има за цел единствено увеличаване на главното вземане на
кредитора, като размерът му не се отчита при формиране на ГПР, който и без
съобразяване на този разход е близък до максималния допустим размер. С
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е въведена забрана за кредитора да формира
ГПР по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Съгласно изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за
кредит следва да съдържа информация относно ГПР и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите, като следва да се посочи, че по делото не се
съдържа информация относно начина на формиране на ГПР. При включване
на сумата за възнаграждение, за поръчител, същият би бил в много по-висок
размер, доколкото дължимото възнаграждение е равно на размера на главното
задължение по кредита, формирано от главницата и договорната
възнаградителна лихва.
Като не е включил допълнителният разход в общия размер на разходите
по кредита, кредиторът е представил невярна информация на потребителя,
тъй като е вписал в договора ГПР по-нисък от действителния - в този смисъл
определение №531/10.06.2022 г. по гр. дело №2589/2021 г. на ВКС, 3 г.о. В
същия съдебен акт е посочено, че договорът следва да съдържа вярно и
коректно посочване на ГПР, а то ще е вярно и коректно, ако съответства на
параметрите на договореното, във връзка със задълженията на потребителя,
неговите преки и косвени разходи, оскъпяващи кредита. Съобразяване на
11
допълнителния разход, при определяне на общия размер на разходите по
кредита води до извода, че ГПР по договора за кредит не е в съответствие с
императивното изискване на чл.19, ал.4 ЗПК, респективно клаузата, с която е
уговорен ГПР е недействителна. След като клаузата, с която е уговорен ГПР е
нищожна, то същата не поражда правно действие, като недействителността
влече недействителност на целия договор. В процесния случай е невъзможно
прилагане на разпоредбата, на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като тази клауза не може да
бъде заместена по право от повелителните правила на закона, нито може да се
предположи, че сделката би била сключена и без тази недействителна част,
доколкото включването на клаузата, с която се определя ГРП е въведено като
изрично изискване по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2, и чл.12,
ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предявеният
иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК
е основателен и същият следва да бъде уважен.
С оглед установената взаимовръзка, недействителността на договора за
потребителски кредит влече недействителността и на договора за
предоставяне на поръчителство, като противоречащ на закона.
Поради установената основателност на главните установителни искове,
съдът не дължи произнасяне по предявените евентуални искове. За пълнота
следва да се посочи, че клаузата, с която се начислява възнаграждение за
поръчителство попада в приложното поле на чл.143, ал.1 ЗЗП, поради което
същата е във вреда на потребителя, тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а на основание чл.
146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Налице е значителна нееквивалентност на
насрещните престации, доколкото плащането на възнаграждението по
договора за поръчителство би довело до неоснователно обогатяване на
кредитора.
С разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е уреден фактическият състав на
неоснователно обогатяване, при който престацията се извършва с оглед на
начална липса на основание. По този иск, в тежест на ищеца е да докаже
плащането на сумата в посочения размер, а в тежест на ответника е да
12
установи, че е налице основание за получаването на плащането, респективно
за неговото задържане.
Страните не спорят, че ищецът е погасил изцяло задълженията си към
кредитора, както и че за задължения, различни от задължението за главница,
той е изплатил сумата от 2082,87 лева.
На основание чл. 23 ЗПК, при установена недействителност на договора
за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При съобразяване
на горното, сумата от 2082,87 лева се явява недължима и същата подлежи на
връщане, като платена при начална липса на основание. Предявеният иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен, поради което същият
следва да бъде уважен изцяло. Поради установената основателност на главния
осъдителен иск, съдът не дължи произнасяне по предявения евентуален
осъдителен иск.
С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК, ищецът има
право на сторените разноски по делото. Ответниците са въвели възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът
намира за основателно. Като съобрази липсата на фактическа и правна
сложност на спора, въведеното от страна на ответниците възражение по чл.78,
ал.5 ГПК, както и че пълномощникът на ищеца не се явява в открито съдебно
заседание, съдът намира, че в полза на ищеца следва да се присъди адвокатско
възнаграждение, в общ размер на 500 лева – 350 лв. по исковете против „К.“
ЕАД и 150 лв. по иска против „А. Т.“ ЕООД. В полза на ищеца се следват
разноските и за платената държавна такса, в размер на 232,46 лева.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка
– IBAN: **************, с титуляр адвокат С. К..
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между И. Н. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „**-ми ю.“ № ** и „К.“ ЕАД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „В.“ **(сграда **),
ет. **, Б. ц. „Б.“, че сключеният между страните договор за потребителски
13
кредит № ***** от 23.01.2020 г., сключен между „К.“ ЕАД и И. Н. Р., е
недействителен, поради противоречието му на закона, на основание чл. 26,
ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между И. Н. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „**-ми ю.“ № ** и „А. Т.“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „В.“ **(сграда
**), ет. **, Б. ц. „Б.“, че сключеният между страните договор за предоставяне
на поръчителство от 23.01.2020 г., сключен между „А. Т.“ ЕООД и И. Н. Р., е
недействителен, поради противоречието му на закона, на основание чл. 26,
ал.1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „К.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. СС., бул. „В.“ **(сграда **), ет. **, Б. ц. „Б.“, ДА ЗАПЛАТИ на
И. Н. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „**-ми ю.“ № **,
сумата от 2082,87 лева, получена от ответника, без основание, въз основа на
недействителен договор за потребителски кредит № ***** от 23.01.2020 г.,
сключен между „К.“ ЕАД и И. Н. Р., ведно със законната лихва, считано от
датата на постъпване на исковата молба в съда – 27.01.2025 г. до
окончателното плащане, на основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „К.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „В.“ **(сграда **), ет. **, Б. ц. „Б.“ и „А. Т.“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „В.“ **(сграда
**), ет. **, Б. ц. „Б.“, ДА ЗАПЛАТЯТ на И. Н. Р., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. В., ул. „**-ми ю.“ № **, сторените разноски по делото, в размер на
732,46 лева, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Окръжен
съд - Варна, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
14