№ 673
гр. Стара Загора, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20215530103776 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД, чл.22, вр. с чл. 11 и чл.
19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и насрещен иск с правно основание чл.240 ЗЗД,
вр. с чл.9 ЗПК.
Ищцата П. Й. Ч. твърди в исковата си молба, че била страна по договор за
потребителски кредит № 339299, сключен с „Ай Ти Еф Груп“ АД. Съгласно този договор
получила сумата от 500.00 лева, при ГПР 49,00%, годишен лихвен процент - 40.54% при
срок на кредита от 1 месец. Трябвало да заплати неустойка в размер на 148.50 лева, като по
този начин общото задължение по договора заедно с лихвата било в размер на 665.16 лева.
Така уговорената клауза за неустойка в договор за потребителски кредит № 339299 била
нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради това че била сключена при
неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл.
143, ал.1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3. от ЗЗД било налице
именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта му била да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй
като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип
била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9
от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от
посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да
се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите
1
нрави. Поради накърняването на принципа на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3
от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора
и до накърняване на интересите на ищцата в полза на кредитора. Клаузата за неустойка от
договор за потребителски кредит № 339295 била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се
претендирала чрез нея, била в размер на 1/3 от сумата на отпуснатия кредит в размер на
500.00 лева и дължима за срок от едни месец. По този начин се нарушавали принципите на
добросъвестност и справедливост. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
била нищожна. Клаузата била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити. Клаузата за неустойка при неосигуряване в 1-дневен срок от датата на сключване
на договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранции се намирала в
пряко противоречие с преследваната е целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни
уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на задълженията.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не било свързано пряко с
претърпените вреди била пример за неустойка, която излизала от присъщите си функции и
целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от ТР №1 от
15.06.2010 на ВКС по тълкувателно дело 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което не произтичали вреди. Предвидената клауза за неустойка била
неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано
висока. Неустойката по съществото била добавък към възнаградителната лихва и в този
смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба щяла да увеличи
стойността на договора. Основната цел на така уговорена клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя. С
предвиждането на такива разходи, посочени в договора, се заобикаляла и разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по
управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
2
Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката за
неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС№426/2014г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната
норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката на неустойка в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 било прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един
от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на
договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по
кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че
клаузата за неустойка била неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО. Била нарушена и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското
законодателство с параграф 13а, т.9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.3 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията произтичащи от договора. В
Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се считала за индивидуално уговорена
клауза, която била съставена предварително и следователно потребителят нямал
възможност да влияе на нейното съдържание, каквато била клаузата в процесния договор.
Бил нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочела, че договорът трябвало да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление
на кредита- както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула.
Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как бил образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор била посочена
само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и
как се формирал същият/. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били
3
пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит яснота
досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита
по начин, различен от законовия, било недопустимо. Ищцата моли съда да приеме, че
клаузата за неустойка, предвидена в договор за потребителски кредит № 339299, сключен
между нея и ответника, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 148.50 лева е
нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД и поради противоречие с нормите на чл. 11 и чл. 19,
ал.4 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Моли да бъде осъден
ответникът да заплати сторените в делото разноски.а неустойка уговорена в каквагчита зази,
които не са индивидуално и следва да се окаестви като тта на договора.тта на длъжника
Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, гр.София моли да бъдат отхвърлени изцяло
исковите претенции на ищцата за установяване на нищожност на клаузата за неустойка,
предвидена в анекс № 339299 към договор за потребителски кредит от дата 27.09.2019 г.
Оспорва твърденията на ищцата, че предвидената неустойка в сключения между тях анекс
№ 339299 към договор за потребителски кредит № 336144 била недействителна на
основание чл. 26. ал. 1. предл. 3 от ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и поради
заобикаляне на закона на основания чл. 21 от ЗПК, включително поради надхвърлянето на
нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради накърняване на
добрите нрави. Чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплащал
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването
на неустойка в настоящия случай се произтичало от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита -
поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на разходите имал за цел да
информира потребителя какви ще са разходите, ако изпълнявал надлежно и в срок
задълженията си по договора за кредит, а нямал за цел да включва в себе си евентуални
компоненти, които били поставени под условие че кредитополучателят не изпълнел
задължението си по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за
кредит бил в размер на 49,00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като били
взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Начислената
неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. Начислената
неустойка била в размер на 4.95 лева на ден. Също така в процесния анекс № 339299 към
договор за потребителски кредит № 336144 изрично било посочено, че неустойката се
дължала само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно
ако кредитополучателят бил осигурил надлежно обезпечение по кредита, макар и след
изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спирала да се начислява.
Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в договора за кредит
обезпечения се явявала неизпълнение на установено между страните задължение, като
кредитополучателят бил информиран за наличието на тази неустойка още при предоставяне
на приложимия Стандартен европейски формуляр. От друга страна, кредиторът бил
4
свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед
кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател. Размерът на
неустойката бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на
неустойката. Неустойката, договорена между страните била компенсаторна неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза акцентирали върху
обезщетителната функция на неустойката. Неустойката по кредита била предвидена не като
част от ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване
на същия - именно, за да обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да
гарантират изпълнението на договорните задължения. Клаузата за предоставяне на
обезпечение била индивидуално договорена между страните, тя не била инкорпорирана в
Общите условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД (ОУ), върху които ОУ кандидат-
кредитополучателят да не можел по никакъв начин да влияе, поради това че те били
предпоставка за сключването на договора и той, след като се запознаел с тях, следвало да ги
приеме, за да продължи към сключването на договора кредит. Размерът на уговорената
между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да поръчителстват за
задължението на потребителя, или при непредоставянето на банкова гаранция, не бил
еднакъв за всички отпуснати от дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен
случай с оглед всеки отделен потребител, като се взимали предвид и размерът на
предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни условия,
утвърдени в дългогодишната практика на ответника. Оспорва твърденията на ищцата, че
сключеният между тях анекс № 339299 към договор за потребителски кредит № 336144 бил
недействителен (нищожен) поради липса на посочване на начина на изчисляване на
годишния процент на разходите и на общата сума дължима от потребителя - чл. 11. ал. 1. т.
10 от ЗПК. Съгласно т. 5 от сключения между страните Анекс №339299 към Договор за
кредит, размерът на годишния процент на разходите бил изчислен съгласно формулата,
посочена в Приложение 1 от ПЗР на ЗПК. Също така в приложимите към процесните
договори общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, в т. 6.2 отново бил посочен начинът на
изчисляване на ГПР. Отделно от горното, в приложимия стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити, приложение № 2 към чл. 5, ал.
2 от ЗПК, също бил посочен и индивидуализиран ГПР. Не следвало разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до
недействителност по чл. 22 ЗПК, е налице не само когато в договора изобщо не бил посочен
ГПР, но и когато формално било налице такова посочване, но посоченият в договора размер
на ГПР не съответствал на действително прилагания между страните. Нормативната цел на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. била
осигуряване на максимална информираност на потребителите при сключване на договори за
кредит при условия, които били отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно, дори при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следвало да намери
приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция единствено в случаите, когато за
потребителя щял да остане неясен размерът на задължението по кредита и начина на
5
неговото формиране. В процесния случай това задължение било установено в глобален
размер и като част, която се добавяла към размера на вноска по кредита, поради което за
потребителя съществувала яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита. Оспорвал изцяло твърденията за липса на предварителна оценка на
кредитоспособността на ищцата, а именно нарушаване на нормата на чл. 16 от ЗПК. „АИ ТИ
ЕФ ГРУП“ АД правело предварителна проверка на кредитоспособността на всеки свой
кредитополучател. Това се извършвало посредством електронната система на Централния
кредитен регистър към БНБ, като на база събраната информация се правела преценка за
кредитоспособността на всеки отделен кредитополучател. Възразява срещу твърденията, че
била налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2. т. 1 от
ЗЗП. Оспорва изцяло твърденията на ищцата за нищожност на посочената договорна клауза
във връзка с чл. 33 от ЗПК. Ответникът моли да бъдат отхвърлени исковите претенции на
ищцата, тъй като процесният договор за кредит се явява изцяло действителен, както и
клаузата за неустойка в него.
Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, гр.София предявява насрещен иск, като твърди,
че на 27.09.2019 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, в качеството си на кредитодател, и П. Й.
Ч., в качеството си на кредитополучател, бил сключен анекс № 339299 към договор за
кредит № 336144. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за
комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за
кредит се сключил във формата на електронен документ и правоотношението се
реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, Закона платежните услуги и платежните системи, Закона за задълженията и
договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и
приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД.
Сключването на договора за кредит между насрещния ищец и ответницата било извършено
по инициатива на последната. За да получи кредит, тя попълнила Заявка за кандидатстване,
като в същата били попълнени и предоставени доброволно пълни и верни данни на
кредитополучателя относно нейната самоличност като: трите си имена, ЕГН, Адрес
/постоянен и настоящ/, Лична карта, Месторабота, Мобилен телефонен номер, актуална
електронна поща, предпочитания от нея начин за получаване на сумата по кредита.
Насрещната ответница посочила, че желае да получи заема чрез системата „ePay.bg“ на
„Изипей“ АД, която представлявала електронна система за разплащания. В края на Заявката
за кандидатстване и с оглед успешното й попълване ответницата потвърдила, че се
запознала и се съгласявала с Общите условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, приложими към
договора за кредит, като приемането на Общи условия е необходимо условие за изпращане
на заявката. След подаване на Заявката за кандидатстване от страна на насрещната
ответница, същата получила от насрещния ищец ПИН код под формата на кратко
електронно съобщение (CMC) на посочения от нея в заявката телефонен номер, както и
линк на посочената от нея електронна поща. С краткото електронно (CMC) съобщение и
линка на електронната поща се удостоверявало, че лицето, което желаело да получи кредита
било именно лицето, което било подало заявката за кандидатстване и именно това били
6
неговите лични данни. След получаване на линка, насрещната ответница потвърдила
заявката си за кандидатстване за кредит, като активирала въпросния линк, при което се
зареждала част от уеб сайта на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД - smilecredit.bg, където тя въвела ПИН
кода на заявката и потвърдила искането си за получаване на кредита при сроковете и
условията съгласно заявката. След успешното потвърждаване на заявката, „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП” АД разгледало предоставената от П. Й. Ч. информация и въз основа на тази
информация и след проверка в Централния кредитен регистър я одобрило за искания от нея
кредит. След одобряване на кредита насрещният ищец изпратил на електронната поща на
насрещната ответница анекс № 339299 към договор за кредит, заедно с приложимите Общи
условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, също така стандартен европейски формуляр и
погасителен план, като в писмото прикачил два броя линкове - „Приеми договора” и
„Откажи договора”. С оглед сключването на договора за кредит и като доказателство за
съгласието на ответницата с договора за кредит и общите условия П. Й. Ч. активирала линка
„Приеми договора”. Съгласно сключения между страните анекс № 339299 към договор за
кредит № 336144, кредитополучателката получила от насрещния ищец паричен заем в
размер на 500 лева, като се е задължила да заплаща редовно, изцяло и в срок погасителните
вноски. Насрещната ответница се съгласила да погаси кредита си с една 30-дневна вноска,
като общият срок за погасяване на кредита бил от 28.09.2019 г. до 27.10.2019 г. и при
условията договорени между страните. В изпълнение на задължението по договора за
кредит кредитодателят предоставил сумата по кредита по микросметка в системата
„ePay.bg“ на кредитополучателя. Остатъкът на дължимата и непогасена част от главницата
по процесния договор за кредит била в размер на 116.66 лева. Съгласно анекса към договора
за кредит и погасителния план, приложим към него, падежната дата на последната
погасителна вноска по кредит била 27.10.2019 г., от която дата кредитополучателката
изпаднала в забава за непогасената главница по кредита. Законната лихва за периода от
28.10.2019 г. (датата, следваща последната падежна дата по договора за кредит) до датата на
подаване на насрещния иск била в размер на 28.94 лева. Насрещният ищец моли съда да
постанови решение, с което да осъди П. Й. Ч. да му заплати: главница в размер на 116.66
лева, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на
насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението и законна лихва за
периода от 28.10.2019 г. (датата, следваща последната падежна дата по договора за кредит)
до датата на подаване на насрещния иск е в размер на 28.94 лева. Моли също така да бъде
осъдена насрещната ответница да му заплати на всички направени по настоящото исково
производство разноски.
Ответницата по насрещния иск П. Й. Ч. възразява, че не били налице предпоставките
за предсрочна изискуемост на договора за потребителски кредит. Така формулираният чл.
12 б а от общите условия към процесния договор бил изцяло неразбираем. От съдържанието
на чл. 12 б. а от общите условия към процесния договор не ставало ясно при какво
неизпълнение на задължението на кредитополучателя кредитодателят можел да направи
задължението по договора предсрочно изискуемо. Нарушението било още по съществено,
7
защото нито в договора, нито в общите условия имало разяснение и точни критерии, при
които можела да бъде упражнена опцията за предсрочна изискуемост. Визираната неяснота
съществено ограничавала правата на насрещната ответница и била основание за
недействителността й на основание чл.147 от ЗЗП. Възразява, че клаузата на чл. 12 б. а от
общите условия към договора за кредит не била индивидуално уговорена и била в пряко
нарушение на чл.146 от ЗЗП. Не били налице предпоставките за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Към договора била приложима и общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл.
от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил
недействителен. Договор за потребителски кредит № 339299 бил недействителен на
специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9
от ЗПК договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не били посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договор за потребителски кредит
№ 339299 бил посочен ГПР-49.00%., както и годишен лихвен процент 40.54%. Липсвали
каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният
процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Съгласно чл.22 от ЗПК, във
връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако
в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително в договор за
потребителски кредит № 339299 било посочено, че ГПР бил 49.00 %. Липсвало обаче
уточнение какви точно разходи се включвали в посочения процент. Не ставало ясно защо
има разлика между ГЛП и ГПР в размер на близо 9%, доколкото насрещният ищец заявявал,
че в ГПР се съдържала единствено и само лихвата. По този начин насрещната ответница
била поставена в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на
ползвания от нея финансов продукт. Следвало в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор
представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да били посочени всички разходи, които
ответницата щяла да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува
всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР противоречало на
изискването за яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. Погасителният план изцяло не
отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по
ЗПК. В Договор за потребителски кредит № 339299 била уговорена неустойка за
неизпълнение за задължението, въпреки че същата не се претендирала от ищеца, поради
явната и нищожност - фактически се дължало не за неустойка, а договорна лихва,
8
представляваща допълнителна печалба на кредитора. В чл. 5 от договора, се предвиждали и
нужните обезпечения- поръчители или банкова гаранция. Едно от условията, на които
трябвало да отговарят поръчителите, е да получават осигурителен доход в размер на не по-
малко от 1500 лева, всеки от тях да има най-малко 5-годишен трудов стаж, да нямат
неплатени осигуровки през последните 2 години и редица други условия, които следвало да
бъдат открити за 1 ден. Въведените изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето им създавали значителни затруднения за длъжника, и то до степен изцяло да
се възпрепятства изпълнението. Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за
вземане, което се плащало заедно с вноските за главница и лихва, което вземане
представлявало допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В договора трябвало да
се посочи размер на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябвало да е включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално била
сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент нямало да е 40.54%,
както било записано, а следвало да е по-голямо число, ако в него участвало и вземането от
148.50 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.9 3ПК, тъй като
не бил посочен реалният годишен лихвен процент, което представлявало самостоятелно
основание за нищожност на договора за паричен заем. Лихвата била част от ГПР и следвало
да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да
участва и сумата от 148.50 лева, изразена като процент. Това не било сторено, поради което
бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този начин щяло да се наруши и правилото ГПР да не
надвишава пет пъти размера на законна лихва. Поради невключване на уговорката за
заплащане на неустойка в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита
на потребителите. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен
ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията
на чл.11, ал.1т.10 от ЗПК. Ответницата оспорва като нищожна и клаузата за възнаградителна
лихва. По договор за потребителски кредит № 339299 бил уговорен ГПР-49.00%., както и
годишен лихвен процент 40.54%. Приемало се, че противоречаща на добрите нрави била
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. Поради
това така описаните в договора за потребителски кредит уговорки и клаузи противоречали
на добрите нрави. Моли съда да отхвърли претендираните насрещни искови претенции, като
неоснователни и недоказани. Моли да бъде осъден насрещният ищец да заплати и
разноските в настоящото производство.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 27.09.2019 г. страните са сключили анекс № 339299 за удължаване срока на
договор за потребителски кредит № 336144, по силата на който ответникът е предоставил на
9
ищцата потребителски кредит под формата на заем в размер на 500 лв. Срокът за
погасяване на кредита е 27.10.2019 г., при ГПР - 49.00% и годишен лихвен процент –
40.5405500%.
Съгласно т.10 от приложение № 1, вр. с т.11 от договора ищцата е длъжна да заплати
неустойка в размер на 4,95 лева средно на ден, в случай че не предостави обезпечение.
Според т. 8-10 от договора обезпечението може да бъде поръчителство или банкова
гаранция.
Ищецът претендира нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези
наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за
всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло,
а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения,
намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на
същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително
изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно
задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във
връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори
и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури
банкова гаранция в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка
противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката
обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за
10
длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в
средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност на клаузата за
неустойка по т.11 от анекс № 339299/27.09.2019 г. за удължаване срока на договор за
потребителски кредит № 336144 поради накърняване на добрите нрави е основателен и
следва да бъде уважен.
Наред основанието с чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД ищецът е обосновава нищожността
на неустоечната клауза и с основания по чл.22, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143,
ал.1 от ЗЗП.
С оглед на така заявеното кумулативно съединяване на искове за нищожност следва
да се отбележи, че при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича
от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от кумулативното
обективно съединение на исковете не е налице, ако правните последици, които законът
свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този случай, независимо от
поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да разгледа
исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в
поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл.26 ЗЗД. С
уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи
произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и не следва да
ги разглежда. Допустимо е кумулативно обективно съединяване на искове на обявяване на
нищожност на няколко различни основания, ако прогласената от съда нищожност на
сделката ще има различни правни последици за страните с оглед на всяко едно въведено
основание /в този смисъл е решение № 97 от 08.02.2013 г. по търг. д. № 196/2011 г. на ВКС/.
Същият проблем е засегнат и в определение № 494 от 05.08.2011 г. по ч. гр. д. №
267/2011 г. на ВКС, в което се казва следното: „Предметът на иска се определя от страните,
правопораждащи юридически факти /основание/ и петитум. При иск за нищожност на
сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и, когато
основанията са повече от едно /напр. липса на форма, липса на съгласие, заобикаляне на
закона и т.н./, има множество искове. Възможно е те да бъдат предявени в самостоятелни,
отделни искови производства или с една искова молба. Във втория случай ще е налице
обективно съединяване на искове, като според настоящия състав, то е в евентуалност,
независимо от поддържаното от ищеца и съдът дължи разглеждане в поредност, съответна
на естеството на поддържания порок. Нищожната сделка не съществува за правния мир и
след като това е признато, няма правен интерес от установяване на същото, но на друго
основание. Ето защо, дори искове за нищожност на една и съща сделка да са предявени от
едни и същи страни в различни процеси, те ще са допустими с оглед чл. 95, ал. 1 и чл. 224
ГПК от 1952 г. /отм./ и съответно чл. 126, ал. 1 и чл. 299 ГПК от 2007 г., но ако един от
исковете бъде уважен с влязло в сила решение, тогава второто висящо или новопредявено
дело, ще се яви недопустимо поради липса на правен интерес. Търсеният резултат е вече
постигнат. Същото правило важи и когато исковете за нищожност на една и съща сделка са
11
предявени в общ процес. Съдът в този случай е длъжен са събере доказателства и изслуша
доводите и становищата на страните по всички наведени пороци на сделката, като
решението ще се постанови по правилата за евентуално обективно съединяване на искове.“.
В разглеждания случай правните последици, с които законът свързва нищожността
на всяко от заявените от ищеца основания са едни и същи и се свеждат до недължимост на
неустойката, уредена в клаузата по т.11 от анекс № 339299/27.09.2019 г. за удължаване срока
на договор за потребителски кредит № 336144. С оглед на това и съобразявайки
изложението по-горе съображения на ВКС, съдът намира, че не следва да се произнася по
нищожността на неустоечната клауза на основанията по чл.22, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от
ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ответникът е предявил насрещен иск за заплащане на сумата 116,66 лв.,
представляваща главница по анекс № 339299/27.09.2019 г. за удължаване срока на договор
за потребителски кредит № 336144.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 49,00 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
12
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото
е предвидена дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 500 лв., която сума е реално
получена от ответницата по насрещния иск. Ответницата не е ангажирала доказателства за
заплащането на посочената сума, но в насрещната искова молба се признава, че
непогасената част от главницата по процесния договор е в размер на 116,66 лв.
Следователно дължимата от ответницата чиста стойност на кредита е в размер на 116,66 лв.,
представляваща неплатена част от главницата.
По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за забавено плащане в
размер на 28,94 лв. за периода от 28.10.2019 г. до 06.04.2022 г. /датата на предявяване на
насрещния иск/ е необходимо да се отбележи следното. Съгласно разпоредбата на чл.86 от
ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Забавата като форма на неизпълнение настъпва при
наличието на следните предпоставки: изискуемост на вземането, покана за изпълнение /при
задълженията без определен срок за изпълнение/ и вина за неизпълнението. В процесния
случай няма законоустановен срок за изпълнение на задължението по чл. 23 ЗПК за
връщане чистата стойност на кредита, поради което простата изискуемост на вземането не е
основание за изпадане на длъжника в забава. Необходимо е отправянето на покана до
длъжника с искане за получаване на дължимата престация в определен подходящ срок –
чл.84, ал.2 от ЗЗД /в този смисъл са: решение № 1412/04.11.2003 г- на ВКС по гр.д.№
336/2003 г., V г.о., решение № 11/18.01.1980 г. по гр.д.№ 1877/79 г., І г.о. и др./. По делото
не са представени доказателства, от които да е видно, че кредиторът е отправил такава
покана към длъжника, което налага извода, че ответникът не е изпаднал в забава преди
подаване на исковата молба. Тъй като предявяването на иска има характер на покана за
13
изпълнение, следва да бъде присъдена законната лихва върху дължимата сума от 116,66 лв.,
считано от датата на предявяване на иска – 07.04.2022 г., до окончателното й изплащане.
Ето защо предявеният насрещен иск за заплащане на главница по анекс №
339299/27.09.2019 г. за удължаване срока на договор за потребителски кредит № 336144 се
явява основателен и следва да бъде уважен изцяло, а досежно обезщетението за забавено
плащане в размер на 28,94 лв. за периода от 28.10.2019 г. до 07.04.2022 г. следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищцата направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса.
На процесуалния представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед чл. 7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на адвоката на ищцата се следва сумата 300 лв. На основание чл.78, ал.3
ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА и чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на адвокат М.М. се дължи и възнаграждение
съобразно отхвърлената част от насрещния иск в размер на 59,63 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъдена ответницата по насрещния
иск Мима Колева Ройдева да заплати на ищеца „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр.София
направените по делото разноски съобразно уважената част от насрещния иск в размер на
328,51 лв., представляващи държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна по иск на П. Й. Ч. от гр.Стара Загора, ... против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД, гр.София, бул.„Александър Стамболийски“ 84-86, ЕИК *********, представлявано от
Ф.Г.Д. и С.Ю.А., клаузата за неустойка по т.11 от анекс № 339299/27.09.2019 г. за
удължаване срока на договор за потребителски кредит № 336144 поради накърняване на
добрите нрави.
ОСЪЖДА П. Й. Ч. от гр.Стара Загора, ... да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД,
гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ 84-86, ЕИК *********, представлявано от
Ф.Г.Д. и С.Ю.А., сумата 116,66 лева, представляваща главница по анекс №
339299/27.09.2019 г. за удължаване срока на договор за потребителски кредит № 336144
ведно със законната лихва върху тази сума от 07.04.2022 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр.София, бул. „Александър
Стамболийски“ 84-86, ЕИК *********, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А., против П. Й. Ч.
от гр.Стара Загора, ... насрещен иск за сумата 28,94 лева, представляваща обезщетение по
чл.86 ЗЗД за забавено плащане на главницата по анекс № 339299/27.09.2019 г. за удължаване
срока на договор за потребителски кредит № 336144 за периода от 28.10.2019 г. до
14
06.04.2022 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ 84-86,
ЕИК *********, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А., да заплати на П. Й. Ч. от гр.Стара
Загора, ... сумата 50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ 84-86,
ЕИК *********, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А., да заплати на адвокат М.В. М. от АК –
Пловдив, с адрес на кантората гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“ 81, ет.3, ап.Б сумата 359,63
лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА П. Й. Ч. от гр.Стара Загора, ... да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД,
гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ 84-86, ЕИК *********, представлявано от
Ф.Г.Д. и С.Ю.А., сумата 328,51 лева, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му пред Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
15