№ 1604
гр. Пловдив, 08.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20225330110649 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от П. Б. М., ЕГН ********** против „Креди Йес“
ООД, ЕИК *********, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове -
установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, т. 9 и т.
10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за
кредит от **** г., предвиждаща заплащане на неустойка, както и осъдителен иск с правно
основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за осъждането на ответника на сумата от 50 лева -
недължимо платена неустойка по договора за периода ****г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
С определение, от открито съдебно заседание, проведено на **** г., е допуснато
изменение, чрез увеличение на предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 1819.03 лева - недължимо платена по клауза за
неустойка по Договор за кредит от **** г., за периода ****г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
Твърди се, че на ****г. между страните бил сключен Договор за кредит, по силата на
който на ищеца била предоставена сумата в размер на 2000 лева, при годишен процент на
разходите 47.483 %.
Съгласно чл.6 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция
или поръчител, отговарящ на условия, посочени в чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора. В случай
на неизпълнение от страна на кредитополучателя, същият дължал неустойка в размер на
2042.87 лева, която следвало да заплати разсрочено заедно с погасителната вноска, към
която се прибавяла месечната вноска за неустойка.
Счита, посочения в договора лихвен процент в размер на 3.300 % да не отговаря на
действително прилагания такъв, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък
към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР,
но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.3 от договора в
действителния му размер, което било в нарушение на чл.5 и чл.11, т.10 ЗПК. Счита, че с
договорения фиксиран лихвен процент в размер на 3.300% към който се кумулира
1
вземането, представляващо скрита печалба, визирана в чл.8 от договора за неустойка, с
която кредиторът допълнително се обогатява, нарушава добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга, което водило до нищожност на договорното съглашение. Когато била налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал
принципът на добросъвестност при участие в облигационни отношения. Възнаградителната
лихва следвало да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока,
за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството дали заемът е обезпечен.
Сочи се, че договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната,
което представлявало нарушаване на добрите нрави. Същата не отговаряла на
действителните параметри по договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално
приложения годишен процент на разходите. Твърди се, че чрез предвиждане на неустойка за
неосигуряване на обезпечение, респ. такси, които се събират за осигуряване на фирми –
гаранти, се осигурявала допълнителна печалба, която била калкулирана в договорената
възнаградителна лихва.
Сочи, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция в размер на 2042.87 лева била загубила
присъщата си обезщетителна функция, доколкото била 100 % от заетата сума в размер на
2000 лева, без да зависи от вредите от неизпълнение на договорно задължение и по никакъв
начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Предвиждането да се кумулира
към погасителните вноски водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено
предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя - ответник, за сметка на
потребителя – ищец, което било в противоречие с добрите нрави.
Поради невключване на неустойката в посочения в договора ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания такъв, тъй като реалният лихвен процент не
отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойка.
С оглед изложеното, се моли за прогласяване нищожността на клаузата на чл.8 от
Договор за кредит от ****г., като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща
материално-правните изисквания на ЗПК, както и за присъждане на сумата от 50 лева -
недължимо платена неустойка по договора за периода ****г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира
разноски.
С определение, от открито съдебно заседание, проведено на **** г., е допуснато
изменение, чрез увеличение на предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 1819.03 лева - недължимо платена по клауза за
неустойка по Договор за кредит от **** г., за периода ****г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете.
Твърди се, че на ****г. ищцата подала молба за заем № **** до ответното –
дружество, с която моли да бъде отпусната сума в размер на 5000 лева, които да бъдат
върнати на 24 броя погасителни вноски с основание - обединяване на кредити. В подаденото
заявление, ищецът предложил да обезпечи заема с гарант и ценна книга.
На ****г. между страните бил сключен договор за заем, като ищецът издал в полза
на ответника ценна книга и предоставил като обезпечение по договора гарант лицето Й. С.
П.. Предоставеният гарант не отговарял на предвидените условия, за което заемателят -
ищец подписал декларация, че в тридневен срок, след сключване на договора ще предостави
друго лице, в противен случай ще заплати предвидената за това неустойка. В чл.8 от
договора било направено подробно описание на уговорената неустойка в размер на 2042.87
лева. Ищецът не предоставил надлежно обезпечение, поради което към сумата по заема
2
била включена и уговорената неустойка. С това общият размер на дължимата по договора
сума възлизала в размер на 4734 лева, от която 2691.13 сума за целия период на договора и
неустойка в размер на 2042.87 лева.
Сочи се, че след сключените каузални правоотношения ищцата заплатила изцяло
десет погасителни вноски с включени в тях неустойки по чл.8 от общо 18 вноски по
погасителен план. След заплащане на десетата вноска ищцата поискала да погаси заема
предсрочно. Твърди, че договорът за заем е валидно сключен, а клаузата на чл.8 от същия,
касаеща неустойката, била индивидуално уговорена и това станало с прякото влияние на
ищеца. С договореният размер на неустойката, ищецът преценил икономическите
последици за себе си, ако се наложи да заплати същата, като впоследствие предприела
действия по заплащането й. Сочи, че предвидената в чл.8 от договора неустойка е уговорка
между страните и дори да се приеме, че представлява неравноправна клауза, то същата била
акт на индивидуално договаряне. Твърди, че е налице валидно каузално правоотношение
между страните - договор за заем, който отговаря изцяло на императивните норми на
ЗПК,ЗЗП и ЗЗД.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан
Договор за паричен заем № **** от **** г., по който предоставената сума е усвоена, както и,
че в чл. 8 от Договора е уговорена неустойка. /виж Определение по чл. 140 ГПК № ****.
Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
От приетия като писмено доказателство по делото – Договор за паричен заем № ****
от **** г., се установява, че на **** г. е сключен договора между страните по делото, по
който „Креди Йес“ ООД, в качеството на заемодател, е предоставило на П. М., в качеството
й на заемател, сумата от 2000 лева, която е следвало да бъде върната в срок до **** г. с
плащането на 18 месечни погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент от 3.330 %, а
ГПР е 48.64 %, като е посочена обща сума за плащане: 2 691.13 лева.
В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя, като в конкретния случай
е: ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.
Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, страните имат право за обезпечаване
изпълнението на договора за заем да уговорят в самия договор, учредяването на някое от
следните обезпечения: гаранти – две физически лица, всяко от които да отговаря на
следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лева,
съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР на БНБ.
С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му,
Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не
предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от сключването му или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия
към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 2042.87 лева,
3
с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия
договор за заем.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Креди Йес“ ООД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът
е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска
кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.64 %, а възнаградителната лихва– 3.33
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.64 % и
общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още
4
при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска. Това се потвърждава и
от изготвената от вещото лице и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза като
обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че в годишния процент на
разходите по процесния Договор, като разход на заемодателя е включена само договорна
лихва. Процентът, с който се оскъпява кредита с постигната договорка за заплащане на
неустойка, е 102.14 %.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които –
предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение, относно физическото лице –
поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна
история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.
При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Съдът намира, че клаузата за дължимостта на неустойка по заема е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно
– когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от
сключването на договора за заем, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер
5
на 2042.87 лева.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
заетата сума. Размерът на неустойката надхвърля размера на заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Както се посочи, доколкото процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на
справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение №
74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Доколкото противоречията между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка, уговорен в договора.
Ето защо искът за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се
уважи, като основателен и доказан.
Следователно, в конкретния случай, ищецът не дължи на ответника, сумата от
2042.87 лева, представляваща задължение на ищеца за неустойка по Договора за паричен
заем от **** г.
От приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза като обективна, компетентно
дадена и неоспорена от страните, се установява, че ищецът в периода от **** г. – **** г., е
заплатил на ответника сумата в общ размер на 1819.03 лева, с която е погасена неустойка.
Липсва основание за получаването й, поради което и предявеният осъдителен иск е
основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 154.47 лева – държавна такса, както и депозит
за вещо лице по ССЕ в размер на 150 лева, които суми следва да му се възстановят от
ответника, като законна последица от решението.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 15) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И.а, поради затрудненото си материално положение,
което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на
безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което тук следва
да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение в общ размер от 730 лева, за двата предявени иска.
6
Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца,
с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между П. Б. М., ЕГН **********,
с адрес: с. **** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 8 от Договор за
паричен заем № **** от **** г., предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на П. Б. М., ЕГН **********, с адрес: с. ****,
следните суми: сумата в размер на 1819.03 лева /хиляда осемстотин и деветнадесет лева и
три стотинки/ - получена без основание за погасяване на неустойка, за периода от **** г. до
**** г. по Договор за паричен заем № **** от **** г., ведно със законната лихва върху
посочената по-горе сума от датата на депозиране на исковата молба в съда– **** г. до
окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 304.47 лева /триста и четири лева и
четиридесет и седем стотинки/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на адв. Е. Г. И.а, АК-Пловдив, личен №
**********, със служебен адрес – гр. Пловдив, ул. **** сумата от 730 лева /седемстотин и
тридесет лева/ – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на П. Б. М.
за производството по настоящото гражданско дело № **** г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с.,
на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7