№ 1233
гр. София, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мария Малоселска Въззивно гражданско дело
№ 20211100515091 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20183948 от 11.09.2021 г., постановено по гр. д. № 48355 по описа
за 2019 г. на СРС, 54 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с 198о, ал.
1 от Закона за водите и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че в правната сфера на „Софийска вода“ АД
съществуват следните вземания към АРТ. Н. Д.: за сумата от 392.03 лева,
представляваща незаплатена цена на вода, потребена в периода от 16.06.2015 г. до
29.08.2018 г. в имот, представляващ апартамент 2, находящ се в гр. София, ж.к. „****,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК- 29.08.2018г., до окончателно
изплащане на задължението, както и сумата от 61.08 лева, представляваща
обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода от 04.09.2015г. до
29.08.2018г., за които парични притезания по ч. гр. дело № 57440/2018г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Недоволен от постановеното решение в посочената част е останал ответникът
АРТ. Н. Д., с оглед което е подал въззивна жалба. Жалбоподателят поддържа, че
решението е неправилно и необосновано, като заявява искане същото да бъде отменено
в обжалваната част, а исковете – съответно отхвърлени. Развива доводи, че неправилно
решаващият състав на първоинстанционния съд е приел, че през процесния период
1
страните са били обвързани от облигационно правоотношение, по силата на което
ищецът е доставял на ответника В и К услуги, а последният е задължен за цената им.
Счита, че представената справка от имотния регистър не е годна да установи това
обстоятелство, още повече в справката фигурирало и друго лице, като неизяснено в
производството според въззивника е останало обстоятелството каква част от имота
притежава ответникът. На следващо място жалбоподателят поддържа, че неправилно
съдът е кредитирал заключенията на изслушаните в хода на производството
експертизи, тъй като вещите лица са работили без по делото да са били представени
отчетни документи. Също така се акцентира на обстоятелството, че ищецът не е
представил общите условия, които твърди да са приложими към договора, с оглед
което и не е доказал, че е изправна страна по правоотношението. Намира решението за
неправилно и в частта, с която съдът е уважил претенцията за мораторна лихва, тъй
като ищецът не е установил изпадането на ответника в забава.
Не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционнното
производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба оплаквания по правилността на
атакувания съдебен акт, приема следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за
водите и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е
допустимо в обжалваната от ответника част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми или на процесуалните правила, налагащо отмяна на
решението на съда на това основание. Съдебният акт в обжалваната от ответника част е
правилен, обоснован и съответства на приложимите материален и процесуален закон,
като съображенията за това са следните:
Предявените искове са с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. с 198о, ал. 1 от Закона за водите и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С
проекта си за доклад на делото първоинстанционният съд е посочил правната
квалификация на предявените искове, като правилно е очертал кръга на
правнорелевантните факти, разпределил е доказателствена тежест за същите, като с
оглед направените от ответника с отговора на исковата молба оспорвания, по делото не
са отделени като безспорни факти и обстоятелства.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите /ЗВ/, обществените отношения, свързани с
2
услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/, при спазване изискванията на
този закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 от Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/, водоснабдителните и
канализационните /ВиК/ услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно
битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и
дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии
/населените места и селищните образувания/, както и дейностите по изграждането,
поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи,
включително на пречиствателните станции и другите съоръжения. Според дадената в §
1, т. 2, б. "а" от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието "потребители на
ВиКуслуги", това са юридически или физически лица- собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1
от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи /в
редакция- попр., бр. 93 от 19.10.2004 г.; изм. с Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС
на РБ- бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г. / е указано, че потребители на ВиК
услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право
на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдени имоти /в този смисъл е и чл.
2, ал. 1 от Общите условия на ищеца/.
При съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и на събраните в
процеса доказателства се налага извод, че ответникът е имал качеството потребител на
ВиК услуги по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. "а" от ДР на ЗРВКУ и чл. 3, ал. 1, т. 1 вр.
ал. 2, т. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. през исковия период, тъй като е притежавал
вещно право върху процесния имот /право на собственост/ през този период.
Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу заплащане се осъществява от
В и К оператори, като в границите на една обособена територия само един оператор
може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 ЗВ. В настоящия случай е
безспорно, че оператор на В и К услуги на територията на гр. София е ищцовото
дружество.
Във връзка с поддържаното с въззивната жалба оспорване на качеството
потребител на В и К услуги на ответника, респективно възражение за липса на
облигационно правоотношение с ищеца с предмет доставка на такива услуги, следва
да се посочи, че още с исковата молба от страна на ищеца своевременно е била
представена справка от Имотен регистър, Служба по вписванията. От съдържанието на
същата се установява, че ответникът, заедно с трето за настоящия спор лице, е
ипотекарен длъжник, тъй като е учредена договорна ипотека по отношение на
процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 2 с адрес: гр. София, ж.к.
„****. С исковата молба ищецът сочи именно този имот като място, на което през
3
процесния период е доставял В и К услуги, като е разкрил на името на ответника
договорна сметка. Ответникът не е оспорил насрещно достоверността на
информацията, съдържаща се в извлечението от книгите, водени в регистъра и
удостоверяваща надлежно за целите на произовдството с оглед поставения за решаване
пред съда правен спор, качеството си на потребител, а единствено е продължил да
поддържа твърденията си, че от представените доказателства не се доказва да е
собственик на имота, находящ се на посочения адрес, съответно, че е потребител на В
и К услуги, доставяни от ищеца там.
Имотният регистър е система от данни за недвижимите имоти на територията на
Република България и се състои от партидите на отделните имоти. Съгласно чл. 44, ал.
1 от Правилника за вписванията /ПВп/ писмените справки се състоят в издаване
удостоверения за вписванията, отбелязванията или заличаванията, както и в издаване
преписи или извлечения от съществуващите вписвания, отбелязвания или заличавания
по книгите, или от партидата на лицата, а според чл. 45 ПВп удостоверенията се
отнасят: а) за определени лица; б) за определени недвижими имоти; в) за определено
време. Според чл. 80 ЗКИР актът се вписва, ако праводателят е вписан в имотния
регистър като носител на правото, освен при придобиване на право по давност, а
съгласно чл. 82, ал. 1 ЗКИР съдията по вписванията разпорежда да се извърши
вписването, след като провери дали са спазени изискванията на закона, както и
предвидената от закон форма на акта, с който се признава, учредява, прехвърля, изменя
или прекратява вещното право. Предвид указания в Правилника за вписванията и ЗКИР
характер на вписванията в публичния имотен регистър, представената справка
достоверността на данните от която не е оспорена от ответника, е годна да установи
притежанието на вещно право от него и основаната на това договорна обвързаност с
ищцовото дружество. Отразените в справката факти не са оспорени от ответника
/твърдението, че е негодно доказателство не е равнозначно на оспорване на вписаните
в нея данни/, нито е проведено насрещно доказване, че през процесния период
притежаваното от него вещно право е било отчуждено. Притежанието на вещно право
върху част от имота обосновава извод за наличието на облигационно правоотношение
с предмет доставка на ВиК- услуги, обвързващо страните, по което ответникът- като
потребител на доставените от ищеца услуги, дължи заплащане на тяхната стойност.
Според посочената справка от имотния регистър правата на собственост на ответника
върху имота са в обем от 1/2 идеални части и в тези предели с първоинстанционното
решение са признати и задълженията му към ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г.,
получаването на услугите В и К се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на
водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него (тях)
лица и от съответния регулаторен орган. Тези общи условия се публикуват най-малко в
4
един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила в едномесечен срок от
публикуването им в централния ежедневник (чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от наредбата). В случая
несъмнено е, че общите условия на ответното дружество са влезли в сила, доколкото са
били публикувани и са одобрени с решение на ДКЕВР, като посоченото обстоятелство
съдът приема за ноторен факт.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че през процесния период между
страните е налице облигационно правоотношение, породено от договор за
предоставяне на водоснабдителните и канализационните услуги по отношение на
имота, находящ се на посочения по-горе адрес.
По отношение на оплакванията, че съдът неправилно е кредитирал заключенията
на вещите лица по съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи следва да
се посочи, че същите са изготвени от експерти, притежаващи необходимите специални
знания из областта на съответните науки, отговорили са обективно и пълно на
поставените им задачи, като не са налице основания съдът да не даде вяра на същите и
да не ги ползва за разрешаване на правния спор, предмет на делото, само защото
ответникът е оспорил същите. По делото е установено, че през процесния период
измервателните уреди в имота на ответника са били отчитани от служители на ищеца,
както и че за показанията им регулярно са били подавани самоотчети от потребителя.
Последното според въззивния състав на съда представлява извънсъдебно признание на
ответника, респективно на негов представител, че в имота са ползвани услуги,
доставяни от ищеца, респективно за тяхното количество. Ето защо и поддържаните с
въззивната жалба в тази връзка доводи са неоснователни.
По иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД:
Основателността на претенцията за мораторна лихва се предпоставя от
наличието на главен дълг и изпадане на длъжника в забава. Предвид изводите, до които
съдът достигна по отношение на иска за главница, то основателен е и искът за
заплащане на лихва за забава, доколкото падежът на задължението по всяка фактура е
установен в приложимите към договора общи условия – чл. 33, ал. 2, вр. чл. 44 –
падежът на съответното месечно вземане настъпва с изтичането на 30-дневен срок от
датата на съставяне на всяка фактура, след който момент се дължи мораторна лихва в
размер на законната. Настоящият състав на съда споделя изводите, до които е
достигнал първоинстанционният съд, като е приел за частично основателен иска за
обезщетение за забава в изплащането на главното вземане. Не е налице необходимост
за изпадането в забава на длъжника да бъде изпращана нарочна покана или фактурите
да бъдат публикувани в интернет, каквито доводи са наведени с жалбата.
При липсата на други доводи, ангажирани с жалбата, и доколкото изводите на
настоящия състав на съда изцяло съвпадат с тези, съдържащи се в мотивите на
решението, въззивнната жалба е неоснователна, а решението в обжалваната част
5
следва да се потвърди като правилно и постановено в съответствие с приложимия
материален и процесуален закон.
По разноските:
Предвид неоснователността на въззивната жалба разноски за настоящото
производство не се следват на въззивника. Претенция за разноски от страна на
въззиваемото дружество не е заявена, с оглед което такива не се дължат и на тази
страна.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20183948 от 11.09.2021 г., постановено по гр. д.
№ 48355 по описа за 2019 г. на СРС, 54 състав, в частта, с която е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с 198о, ал. 1 ЗВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че в правната
сфера на „Софийска вода“ АД съществуват следните вземания към АРТ. Н. Д.: за
сумата от 392.03 лева, представляваща незаплатена цена на вода, потребена в периода
от 16.06.2015 г. до 29.08.2018 г. в имот, представляващ апартамент 2, находящ се в гр.
София, ж.к. „****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК-
29.08.2018г., до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 61.08 лева,
представляваща обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода от
04.09.2015г. до 29.08.2018г., за които парични притезания по ч. гр. дело № 57440/2018г.
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Първоинстанционното решение в частта, с която предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с 198о, ал. 1 ЗВ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6