Р Е Ш Е Н И Е
№
260141 14.01.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на осемнадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 437 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по повод на искова
молба, подадена от С.И.И., ЕГН: **********, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: *********, с която са предявени следните искове: с правно основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за признаване на установено в
отношенията между страните, че Договор за паричен заем № ***** от *****г. е
недействителен, при условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД за
признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4,
ал. 2 от Договора, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е недействителна, поради
противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона и кумулативно съединен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1-во ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сума в размер от 306, 88лв. заплатена при начална липса на основание ( посочената
сума за главница е претендираната след извършено на основание чл. 214 ГПК
увеличение досежно размера на предявения иск в ОСЗ, проведено на 18.12.2020г.-
л .67- 68).
В исковата молба се излагат твърдения, че
между страните е сключен договор за кредит от ***** г., по силата на който на ищеца
е предоставен заем в размер на 800 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР
48.39 % със срок на погасяване 16 седмици, с размер на погасителната вноска
53,33 лева. В договора е предвидена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне
на обезпечение във фиксиран размер от 306,88 лева. Счита, че договорът за кредит
е недействителен доколкото в него не е посочен точния размер на възнаградителната
лихва и ГПР, което е основание за недействителност, съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Изтъква се, че
уговорената неустойка е скрита лихва, не е включена в ГПР, което опорочава договора.
Поддържа се, че уговореният в договора процент възнаградителна лихва не отговаря
на действителния и това води до недействителност на целия договор. Наред с това,
счита, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както
и поради заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото не е включена
ГПР.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
от ответника, в който оспорва исковете. Прави възражение за недопустимост на исковете,
поради липса на правен интерес от воденето им, доколкото ищецът имал друг път на
защита, чрез осъдителен иск, доколкото е погасил задълженията си по договора за
кредит. Счита същите за неоснователни и моли за тяхното отхвърляне по подробни съображения,
изложени в отговора. Претендират се разноски.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и С.И.И. е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ***** от *****г.,
по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 800 лв. /л.37- 40/.
Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 00%, годишният
процент на разходите е 48. 09%, а задължението следва да се погаси на шестнадесет
анюитетни вноски. Съобразно чл. 4 от Договора, в тридневен срок от сключването
му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:
1) две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря кумулативно на
следните изисквания: да получава месечен трудов доход в нетен размер от 1000лв.,
да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с кредитора, да няма незаплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако такива са налице, кредитната му история в ЦКР към БНБ да е
със статус „редовен”; 2) банкова гаранция с бенефициер заемодателя, за сумата в
размер от 853, 28 лв., със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора за кредит. При неизпълнение в срок на
посоченото задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора нейстойка
в размер от 306, 88лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от
Договора, като е посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума в
размер от 19, 18 лв.
По силата на сключения договор за
потребителски кредит, на длъжника И. е предаден погасителен план, както и копие
от условията, приложими към договора за кредит.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 60- 63/ се изяснява, че чистата
стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс възлиза на 800лв. Вещото лице е
отразило, че в ГПР по процесния договор, който е 48, 09 % са включени
единствено разходите за лихви. Посочено е, че с неустойката при непредоставяне
на обезпечение, кредитът се оскъпява с 38, 36 %. В заключението е отразено и че
длъжникът е осъществил погашение на задълженията си по процесния договор за
кредит, които се разпределят по пера, както следва: главница в размер от 800лв.,
договорна лихва в размер от 53, 28 лв. и неустойка в размер от 306, 88лв.
Съдът кредитира заключението на вещото
лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на
останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
По
правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа
страна, то не е налице съмнение, че между "Изи Асет Мениджмънт" АД като
заемодател и С.И.И. като заемател, е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 800лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.
20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В процесния случай,
твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора. Посочената разпоредба от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения:
двамата поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно
поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от 853, 28 лв. ( изискването е банковата гаранция да е в
размера на сумата по чл. 2, т. 7 от Договора, а именно- 853, 28). Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер ( 800лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да
се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер от 853, 28лв. ( за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или две лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от
него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези
изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал.
2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” като при формирането на анюитетната вноска добавя сумата от 19, 18
лв. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва
да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай
е посочено, че ГПР е 48, 09 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде включена
в ГПР, размерът му нараства с 38, 36%. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (
чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с
чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР,
но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като
обща сума за заплащане от потребителя е посочена 853, 28лв. В тази величина
обаче, не е включена дължимата по чл. 4 от Договора „неустойка” в размер от 306,
88 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР,
дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния
период.
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва
да се приеме, че договор за паричен заем № 28397 от 01.08.2017г. е нищожен на
основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за
нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По
предявения евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД: доколкото
бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е цялостно
недействителен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне
по предявения евентуален иск, с който се претендира да бъде прогласена
недействителността единствено на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора, предвиждаща
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
По
обективно, кумулативно съединеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-
во ЗЗД: за да бъде уважен предявеният иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи,
че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването.
В тежест на ответната страна е да изясни наличието на валидно правоотношение,
по повод на което е осъществено имущественото разместване.
За настоящия съдебен
състав не съществува съмнение, че договореният между страните финансов ресурс в
размер от 800 лв. е изцяло усвоен от длъжника. Изясни се и че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума
в общ размер от 1160, 16 лв лв., която кредиторът е разпределил за погашение на
следните пера: 800- главница, 53, 28 лв.- договорна лихва и неустойка в размер
на 306, 88 лв. /съобразно заключението на приетата по делото ССчЕ/. Предвид
съображенията, изложени по- горе, то плащанията от ответника са осъществени по
договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В рамките на настоящия процес се претендира заплатеното от ищеца като неустойка
по недействителното правоотношение, което възлиза на сума в размер от 306,
88лв. За този размер искът се явява и основателен, доколкото ответната страна
не обоснова наличието на валидно правоотношение, по силата на което да е
настъпило имущественото разместване. Предвид гореизложеното, то ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1- во ЗЗД сума в размер от 306, 88лв., представляваща предадена от ищеца
на ответника сума при начална липса на основание.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките
на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. *****,
като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 20/, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид
това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на адв. ***** сума в размер от 611 лв. ( доколкото
съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредбата се дължи възнаграждение за всеки един от
предявените искове поотделно). Допълнително, ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца и сума в размер от 250 лв., от които 100 лв. държавна
такса и 150лв. депозит за съдебно- счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК нищожността на Договор
за паричен заем № ***** от *****г., сключен между С.И.И., ЕГН ********** като заемател
и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* като заемодател, поради това, че посоченият
в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния годишен
процент на разходите.
ОСЪЖДА
„Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на С.И.И., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 306, 88 лв. / триста
и шест лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща предадена от ищеца на
ответника сума при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на депозиране на исковата молба в съда /
13.01.2020г./, до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на адв. *****,***, със съдебен
адрес:***, в качеството й на пълномощник на ищеца С.И.И., ЕГН: **********, сума
в размер на 611 лева /шестстотин и единадесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение
за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство
за един адв., определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК ********* да заплати на С.И.И., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 250 лв. / двеста и петдесет лева/, представляваща сторени
разноски в рамките на настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ