Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 14.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Великотърновски районен съд, осемнадесети състав, на шестнадесети септември две хиляди и двадесета
година, в публично съдебно заседание в
състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар Албена
Шишманова
като разгледа докладваното от
съдията
гр. дело № 3373 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 и сл. ЗПК и чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Ищецът основава исковите си претенции на твърдения, че
между трето за делото лице - "***" ООД и ответникът е сключен договор
за потребителски паричен кредит № ********* от 23.02.2015г. по силата на който, на последния е отпуснат кредит в
размер на 500 лв. Ищецът сочи, че с полагане на подписа си под договора
ответникът е удостоверил получаване на процесната сума. Твърди, че последният
се е задължил да върне кредита, ведно с добавка, съставляваща печалбата на
кредитора, на 60 броя седмични вноски. Изтъква, че ответникът не изпълнил това
си задължение, като падежът на първата неплатена вноска е 15.04.2015г., от
който момент същият дължи и лихва за забава в размер на законната лихва. Ищецът
твърди, че изискуемостта на задължението за връщане на целия неизплатен остатък
от предоставения кредит е настъпила на 18.04.2016г., когато е падежа на
последната дължима вноска. Ищецът сочи, че по силата на договор за прехвърляне
на вземания сключен на 28.07.2016г. са му цедирани вземанията на кредитодателя
към ответника по процесния договор. Твърди, че в качеството си на пълномощник
на цедента е изпратил уведомление по чл. 99 ал. 3 ЗЗД на адреса на длъжника, но
пратката се е върнала като непотърсена. В тази връзка сочи, че ответникът
следва да се счита за уведомен за извършената цесия и с получаването на
исковата молба и приложенията към нея. Твърди, че за вземанията си се е
снабдител със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2257/2019г. на ВТРС, като
посочва, че препис от заповедта е връчен на длъжника при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК. Предвид на това моли съда да приеме за установено, че ответникът му
дължи по договора за кредит главница в размер на 479, 10 лв., ведно със
законната лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното й изплащане и лихва за забава в размер на 143,
61 лв. за периода 22.07.2016г. – 05.07.2019г. Претендира присъждане на сторените
разноски.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез особения
си представител, оспорва предявените искове като неоснователни и недоказни.
Оспорва отпуснатата в заем сума реално да му е предадена. Възразява срещу
действителността на уговорената цена за ползване на кредита, като твърди
клаузата на договорната /възнаградителната/ лихва да противоречи на морала и
добрите нрави, поради което същата се явява недължима. Възразява, че не е ясно
от какви елементи е формирано претендираното вземане за главница, както и че
липсва погасителен план, от който да се установи какви вземания са включени в
седмичната погасителна вноска. Ответникът оспорва валидността на договора за
цесия респ. надлежното уведомяване на ответника за извършването й, поради която
смята, че ищецът не е активно легитимиран за предявява процесния иск.
Съдът, като прецени доказателства по
делото и доводите на страните, намира за установено следното:
От представения по делото заверен препис от договор за
потребителски кредит № ********* от 23.02.2015г. се
установява, че трето за делото лице - "***" ООД е предоставило на
ответника кредит в размер на 500 лв. със срок на връщане от 60 седмици. Съгласно
уговорките между страните, кредитополучателят се е задължил да заплати такса
оценка на досие в размер на 25 лв., както и фиксирана договорна лихва в размер
на 98, 62 лв., при годишния лихвен процент по кредита е размер на 31, 82 пункта
респ. годишния процент на разходите в размер на 48 пункта. Видно от
съдържанието на договора ответникът е избрал да полза допълнителната услуга „***”,
чиято цена /такса/ е в размер на 391, 49 лв., като по този начин общия размер
на плащанията по кредита възлизат на 1015, 11 лв. Кредитополучателят се е
съгласил да заплати тази сума разсрочено на 60 седмични вноски всяка в размер
на 16, 92 лв. и последна изравнителна в размер на 16, 83 лв., с падеж на
първата вноска 02.03.2015г. Съгласно чл. 27 от договора с подписването му
ответникът потвърждава, че е получил пълния размер на отпуснатия му кредит.
Видно от клаузата на чл. 25 от договора услугата „***” включва предоставяне на
кредита в брой по местоживеенето на длъжника и събиране на погасителните вноски
на същото място. Съгласно чл. 9 от договора, когато плащането не е достатъчно
да покрие цялото задължение първо се погасява законната лихва за забава, а след
това таксата за услуга „***”, такса за оценка на досие, договорната лихва и
накрая главницата.
С договор за прехвърляне
на вземания от 28.07.2016г. кредитодателят на ответника е прехвърлил на ищеца всички
свои вземания, ведно с привилегии, начислени лихви и други принадлежности,
произтичащи от договори за потребителски кредит, конкретно описани в приложение
№ 1, което е неразделна част от договора. Цедентът се е задължил да представи
на цесионера потвърждение за извършеното прехвърляне на вземанията и му е
възложил да уведоми от негово име на основание чл. 99 ал. 3 ЗЗД клиентите за
извършената цесия /чл. 4 ал. 3 и чл. 7 ал. 1 от договора за цесия/. От
представеното по делото удостоверение, изходящо от представител на цедента се
установява, че вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени на
ищеца с горепосочения договор за цесия и Приложение № 1, представляващо
неразделна част от него. Представено е и пълномощно, с което се учредява
представителна власт на лицето издало въпросното удостоверение да подписва
потвърждения за сключена цесия по чл. 99 ал. 3 ЗЗД. Цедентът е снабдил
цесионера с пълномощно в съответствие с чл. 7 ал. 1 от договора за цесия, с което
го е упълномощил да уведоми от негово име длъжниците по договорите за паричен
заем, чийто задължения са прехвърлени с договора от 28.07.2016г. В качеството
си на пълномощник на цедента ищецът е изготвил уведомително писмо до ответника,
с което го уведомява, че задълженията му по процесния кредит са прехвърлени на
него. От представените с исковата молба известия за доставяне е видно, че писмото
не е връчено, тъй като не е потърсено от получателя респ. последният се е
преместил на друг адрес. Препис от уведомителното писмо и посоченото по - горе
пълномощно са връчени на ответника, ведно със съобщението по чл. 131 ГПК, при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК, чрез назначения му особен представител.
От заключението на изслушаната по делото ССчЕ се установява,
че ответникът е усвоил отпуснатия му кредит, както и че е платил по него общо
сумата от 106 лв., с която е погасена главница в размер на 20, 90 лв.,
договорна лихва в размер на 29, 58 лв., такса услуга „***” в размер на 52, 24
лв. и такса за оценка на досие в размер на 3, 28 лв. Предвид на постъпилите
плащания вещото лице е изчислило, че непогасените задължения на
кредитополучателя за главница са в размер на 479, 10 лв., за договорна лихва -
в размер на 69, 04 лв., за такса за оценка на досие - в размер на 21, 72 лв.,
за такса услуга „***” – в размер на 339, 25 лв. и за обезщетение за забава – в
размер на 143, 61 лв. за периода от 22.07.2016г. до 05.07.2019 г.
От приложеното
ч.гр.д. № 2257/2019г. на ВТРС се установява, че ищецът се е снабдил със заповед
за изпълнение срещу ответника, имаща за предмет вземанията му по процесния
договор за кредит в размер на 479, 10 лв. - главница, в размер на 87, 29 лв. -
договорна лихва за периода от 15.04.2015г. до 18.04.2016г., в размер на 342, 72
лв. - такси за периода от 15.04.2015г. до 18.04.2016г. и в размер на 202, 13
лв. - обезщетение за забава за периода от 16.04.2015г. до 05.07.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на задължението. Заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК.
При така установената фактическа обстановка съдът
прави следните правни изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към
ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал.1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
която е връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е
съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му
провеждането предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на
посоченото в нея основание. Това предполага установяване от страна на ищеца на
наличието на валидно облигационно отношение между кредитодателя и
кредитополучателя по договора за кредит, че по него ответникът е останал
задължен за процесните суми, че тези вземания са били изискуеми към датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК и че са валидно прехвърлени на ищеца от
стария кредитор, за което ответник е надлежно уведомен. Понастоящем предмет на исковото
производство са само част от вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение, а именно – главница и обезщетение за забава за периода 22.07.2016г.
– 05.07.2019г. Не са част от настоящата искова претенция вземанията на ищеца за
такси и договорна лихва по договора за кредит от 23.02.2015г., както и за
обезщетение за забава за периода от 16.04.2015г.
до
22.07.2016г.
Ищецът се явява материалноправно легитимиран да търси
установяване дължимостта на вземанията по процесния договор за кредит от 23.02.2015г., тъй като ги е придобил на основание договор за прехвърляне
на вземания от 28.07.2016г. Същите са му валидното прехвърляне по реда на чл.
99 ЗЗД от стария кредитор и досегашен техен носител, тъй като са част от
предмета на договора за цесия. Извод в тази насока следва от представеното по
делото удостоверение от цедента, в което се съдържат достатъчно
индивидуализиращи данни за конкретното кредитно правоотношение. Това удостоверение
има характеристиките на потвърждение по смисъла чл. 99 ал. 3 ЗЗД и изхожда от
представител на цедента, изрично овластен да го издава. По тези съображения обстоятелството,
че по делото не е представено Приложение № 1 към договора не може да обоснове
извод за недоказаност на прехвърляне на процесните вземания в полза на ищеца. В
тази връзка възраженията на ответника, чрез особения му представител, се явяват
напълно неоснователни.
От събраните по делото доказателства категорично се
установява, че кредитополучателят е надлежно уведомен за цедирането на
вземанията, въпреки че съобщаването на цесията е извършено от ищеца, а не от цедента.
Цесионерът е нарочно упълномощен от досегашния кредитор да уведоми длъжниците
за прехвърлянето на вземанията, поради което извършеното от него съобщаване е
годно да постигне предписаната по закон функция. Забрана за противното липсва в
материалния закон, в който смисъл е решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. №
5759/2014г. на ІІІ г.о., ВКС. Макар съобщението по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД
да не е достигнало до длъжника преди образуване на делото, същият следва да се
счита за редовно уведомен за извършената цесия с връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея. Съгласно решение № 3/16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г.
на II, ВКС надлежното съобщаване на цесията може да се извърши и в хода на
висящ исков процес, което обстоятелство следва да бъде съобразено на основание
чл. 235 ал. 3 ГПК. Редовността на уведомяването не се засяга от
обстоятелството, че книжата са връчени на длъжника по реда на чл. 47 ГПК, чрез
назначения му особен представител /виж Решение № 198/18.01.2019г. по гр.д. №
193/2018г. на I т.о., ВКС/. За уведомяването на
длъжника за извършената цесия материалният закон не изисква спазването на
особена форма и нарочен ред за връчване на съобщенията до него. В хода на висящ
исков процес връчването на съобщения до ответника се извършва по разписаните в
чл. 37 и сл. ГПК правила. Когато ответникът не е открит на постоянния и
настоящия си адрес и не е установено да полага труд по трудово правоотношение
или да осъществява стопанска дейност като регистриран търговец, са налице
предпоставките за залепване на уведомление по чл. 47 ал. 1 ГПК. С изтичането на
двуседмичния срок по ал. 2, съобщението до него се смята за редовно връчено.
Фингираното връчване на съдебните книжа не засяга редовността на уведомяването,
тъй като в случая е налице недобросъвестно поведение от страна на длъжника, от
което същият не може да черпи права. В случая той е напуснал адреса си и не е
оставил лице, което да получава съобщенията до него, поради което следва да се
приеме, че сам се е поставил в невъзможност да бъде уведомен лично за
извършеното прехвърляне. В тази връзка същият не може, чрез особения си
представител, да противопоставя възражения за ненадлежното си уведомяване по
чл. 99 ал. 3 ЗЗД. Още повече, че длъжникът може да възразява успешно за липсата
на уведомяване за прехвърляне на вземането само ако едновременно с това твърди,
че е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице преди да е
уведомен за цесията /Решение № 40/13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на I т.о. и
Определение № 987/18.07.2011г. по гр.д. № 867/2011г. на IV г.о., ВКС/. По
делото нито се твърди, нито се доказва длъжникът да е платил преди да му е връчен
препис от исковата молба на лице различно от цесионера, поради което
възражението на ответника за ненадлежното му уведомяване за цесията не засяга
придобитите от ищеца права по силата на процесния договор за прехвърляне на
вземания. Ето защо към момента на приключване на съдебното дирене в настоящата
инстанция, следва да се приеме, че ищецът е титуляр на дълговете на кредита,
както и че прехвърлянето на вземането е противопоставимо на ответника и има
действие спрямо него, съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД.
Безспорно се установи по делото, че прехвърлените
вземания, произтичат от сключения между трето за делото лице /"***"
ООД/ и ответникът договор за потребителски кредит № ********* от 23.02.2015г. Особеният
му представител е навел доводи за неяснота относно автентичността на договора досежно
подписа на ответника, но от една страна липсва категорично оспорване на това
обстоятелство, а от друга същият не е провел доказване на възражението си в
съответствие с тежестта, която носи съгласно чл. 193 ал. 3 ГПК. Отделно от това
подписите на ответника под представените по делото документи са очевидно
идентични, а не са различни, както смята особения му представител. В тази
връзка съдът намира, че между страните по процесния договор е възникнало действително
заемно правоотношение. Този договор притежава необходимите и съществени
елементи на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. ЗПК. Спазени
са изисквания на ЗПК относно съдържанието на договора и неговите елементи. Ясно
е посочен размера на предоставения кредит, начина на усвояване, конкретния
размер на договорната лихва, фиксирания годишен лихвен процент, годишния
процент на разходите, който не надхвърля прага по чл. 19 ал. 4 ЗПК, условията
за издължаване на кредита от потребителя, брой, размер и начин на формиране на
седмичните погасителни вноски /кои вземания са включени във всяка вноска/, както
и падежа им през съответния ден от седмицата. В тази връзка възражението на
ответника, че липсва погасителен план се явява неоснователно. Макар към
договора да няма отделно приложение, представляващо погасителен план, от
горепосоченото е видно, че в съдържанието му е отразена цялата необходима
информация по чл. 11 ал. 1 ЗПК – брой и размер на вноските, падеж, лихвен
процент и т.н. По този начин изискуемия по закон погасителен план се явява
материализиран в текста на договора. Изискването на чл. 11 ал. 1 т. 11 ЗПК в
случая е неприложимо, доколкото договорът е сключен при фиксиран лихвен процент
за целия му срок и за всички вземания по него.
По делото е безспорно, че кредитодателят е изпълнил
основното си задължение по договора за кредит и реално е предоставил в заем на
ответника сумата от 500 лв. Последният изрично е удостоверил с подписването на
документа на договора, че е получил кредита, тъй като съгласно клаузата на чл.
27 от него, същият има характера на разписка по смисъла на чл.77 ЗЗД. В тази
връзка е и даденото от вещото лице заключение по ССчЕ. С реалното получаване на
заемната сума е завършен фактическия състав на договора за кредит, което е
породило задължение за кредитополучателя да го върне на 60 равни седмични
вноски с падеж на последната 18.04.2016г. Съгласно постигнатите между страните
уговорки във всяка от погасителните вноски, освен част от главницата и
договорната лихва се включва и част от задължението за такса с оценка на досие
и такса за услугата. От заключението на изслушаната ССчЕ се установява, че
ответникът е изпаднал в забава по отношение връщането на кредита и е платил по
него общо сумата от 106 лв. С нея са погасени главница в размер на 20, 90 лв.,
договорна лихва в размер на 29, 58 лв., такса услуга „***” в размер на 52, 24
лв. и такса за оценка на досие в размер на 3, 28 лв.
Съдът намира, че клаузите, които уреждат последните
две вземания са нищожни, поради което за длъжника няма валидно възникнало
задължение за плащането им. Съгласно новелата на чл. 7 ал. 3 ГПК /нова – ДВ.
бр. 100 от 2019г./ съдът следи служебно за наличието на неправноправни клаузи в
договор, сключен с потребител. Безспорно в случая процесния договор за кредит
има характер на потребителски, тъй като ответникът е ползвател на финансова
услуга по смисъла на § 13 т. 12 ДР на ЗЗП. Отделно от това съдът следи
служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете
последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма предвидена в закона в
обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, както и когато е
налице противоречие с добрите нрави. В подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010г. на
ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на IV г.о., Решение № 229/21.01.2013г./ по т.д. №
1050/2011г. на II т.о., ВКС и др. Макар
вземанията за тези такси да не са предмет на исковото производство, въпреки че
са част от издадената заповед за изпълнение, съдът намира, че може да се
занимае с въпроса за тяхната действителност, доколкото произтичат от наведеното
от ищеца основание на иска – процесния договор за кредит. Още повече, че кредиторът
е отнасял извършени от кредитополучателя плащания за погасяването им, което при
установяване на невалидността им, сочи на получаване на нещо без основание.
Уговорката за дължимост от
кредитополучателя на такса за оценка на досие е с неравноправен характер по
смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП, тъй като съставлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и длъжника. С
нея кредиторът прехвърля на длъжника финансовата тежест от изпълнение на
задължението си за предварителна оценка на платежоспособността на кандидата за
отпускане на кредит /арг. чл. 16 и сл. ЗПК/ и води до неоправдано допълнително
увеличаване на размера на задълженията по договора. Тази клауза е част от
типизираното и предварително изготвено съдържание на процесния договор за
кредит и не е уговорена индивидуално от потребителя, поради което е нищожна, с
оглед неправноправния си характер. Таксата „***” също е уредена с клаузи от
типизираното съдържание на договора за кредит /чл. 25 и чл. 26 от него/, поради
което не може да се разглежда като индивидуално уговорена с ответника. Видно от
тези клаузи обсъжданата такса представлява цена за услуга включваща извършването
на две дейности – предоставяне на заемната сума в брой по местоживеене на
кредитополучателя и събиране на вноските по кредита от същото място. По общото
правило на чл. 68 б. „а” ЗЗД местоизпълнението на задължението за предоставяне
на кредита е в местожителството на кредитополучателя, като не се твърди
страните да са уговорили нещо различно. По тази причина „доставянето“ на
заемната сума на адреса на ответника не е услуга, а изпълнение на паричното
задължение на дружеството, предоставящо кредита. Освен това, предоставянето на
заемната сума съставлява дейност по усвояване на кредита, за която кредиторът,
съгласно императивната забрана на чл.10а, ал.2 ЗПК, не може да изисква
заплащане на такса. Що се отнася до останалата част от услугата „***” - събиране
на вноските по кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя, тази дейност
нито представлява услуга, нито кредиторът има право да събира такси за
извършването й. Това е дейност по усвояване на кредита и такса за нея не може
да се изисква /арг. чл. 10а ал. 2 ЗПК/. Уговарянето на такса за тази дейност по
същество налага на кредитополучателя заплащане на недължимото възнаграждение за
усвояване на кредита. Посоченото нарушава принципа за равнопоставеност на
страните и не отговаря на изискването за добросъвестност при договаряне,
доколкото кредиторът, определяйки едностранно и предварително условията за
предоставяне на услугата, се е възползвал от икономически по-силното си
положение, за да възложи в тежест на потребителя заплащане на неследваща се
цена. По тези съображения клаузата, предвиждаща такса за услугата „***“, накърнява
добрите нрави и поради това е нищожна /чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД/.
Мотивиран от изложеното съдът намира, че
в обсъжданите си части по аргумент от чл. 26 ал. 4 ЗЗД договора за кредит не е
породил правно действие, поради което за заемателя не е възникнало задължение
за заплащането на такса за оценка на досие и на такса за услугата „***“.
Нищожността на тези клаузи не влече нищожност на целия договор, а същият следва
да се прилага без тях. Това от своя страна има за последица, че платените от ответника
суми за погасяването им в общ размер на 55, 52 лв. /заключение на ССчЕ/, следва
да бъдат отнесени към погасяването на другите действителни вземания на
кредитора. Само за пълнота следва да се посочи, че не е налице нищожност на
договора за кредит в частта относно размера на уговорената възнаградителна
лихва, както смята ответника. Договореният лихвен процент от 31, 82 пункта
годишно отнесен към обстоятелството, че в случая се извършва рисково небанково
кредитиране и се касае за необезпечен кредит, което предполага цената на
финансовата услуга да покрива по – високи очаквани загуби, сочи на извод за
липсата на накърняване на добрите нрави при този размер на възнаградителната
лихва.
Съобразно изложените по – горе съображения договорът
за кредит е породил валидно задължение за ответника да върне чистата стойност
на кредита, ведно с договорената лихва, а поради допуснатото от него просрочие
и задължение за обезщетение за забава, считано от падежа на първата неплатена
вноска. От заключението на ССчЕ категорично се установява, че непогасения
размер на претендираните с исковата молба вземания възлиза на 479, 10 лв. –
главница и на 143, 61 лв. обезщетение за забава върху нея за периода от
22.07.2016г. до 05.07.2019 г. По аргумент от т. 1 на ТР № 3/27.03.2019г. по
тълк. дело № 3/2017г. на ОСГТК, доколкото между страните е налице уговорка за реда
за погасяване на вземанията по договора, когато плащането не е достатъчно да
покрие всичките от тях, диспозитивната уредба по чл. 76 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД се
явява дерогирана и не се прилага. В тази връзка и в съответствие с клаузата на
чл. 9 от договора за кредит сумата от 55, 52 лв. следва да се приспадне от
начисленото на длъжника обезщетението за забава в размер на 143, 61 лв, като по
този начин дължимия от него остатък от това вземане ще възлиза на 88, 09 лв.
Ответникът не е твърди и недоказа да е платил дължимия
от него остатък от процесния вземания, нито доказа същите да са погасени чрез
някой от другите уредени в закона способи за това. В тази връзка съдът намира,
че предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК се явява основателен и доказан за
сумата от 479, 10 лв. - главница по договор за потребителски паричен кредит № ********* от 23.02.2015г. и за
сумата от 88, 09 лв. – обезщетение за забава за времето от 22.07.2016г. до
05.07.2019., за които вземания има издадена заповед за изпълнение № 944/24.07.2019г.
по ч.гр.д. № 2257/2019г. на ВТРС. Искът подлежи на отхвърляне, като
неоснователен и недоказан, за разликата над уважение размер на обезщетението за
забава от 88, 09 лв. до пълния предявен размер от 143, 61 лв.
При този изход на делото претенцията на ищеца за
присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното производство /т.
12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява частично
основателна. В исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски за
държавна такса в размер на 75 лв., за депозит за вещо лице в размер на 160 лв.
и за възнаграждение за особен представител в размер на 200 лв. Отделно от това
в настоящият процес ищецът е защитаван от юрисконсулт, поради което на
основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП му се следва юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., определено от съда в границите по чл. 25
ал. 1 НЗПП. При това положение общия размер на разноските възлиза на 535 лв.,
като съразмерно с уважената част от исковете ответникът следва да заплати на
ищеца разноски за настоящото производство 487, 30 лв. За заповедното
производство съразмерно с уважената част от исковете ответникът дължи разноски
в размер на 64, 44 лв.
След влизане в сила на настоящото решение препис от
него да се приложи към заповедното производство и да се извърши преценка от
заповедния съдия за наличие на основание за частично обезсилване на заповедта
за изпълнение, доколкото част от заявените вземания не са включени в предмета
на исковия процес.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Б.Д.Ф., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес:
***, че ДЪЛЖИ на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец”, ул. "Хенрик Ибсен" № 15
ет. 6, на основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 и сл. ЗПК и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, СУМАТА от 479,
10 лв. /четиристотин седемдесет и девет лева и 10 стотинки/ - главница по договор
за потребителски паричен кредит № ********* от 23.02.2015г, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 23.07.2019г. до
окончателното й изплащане и СУМАТА от 88, 09 лв. /осемдесет и осем лева и 9
стотинки/ – обезщетение за забава за времето от 22.07.2016г. до 05.07.2019., за
които вземания има издадена заповед за изпълнение № 944/24.07.2019г. по ч.гр.д.
№ 2257/2019г. на ВТРС, като отхвърля иска за установяване дължимостта на
обезщетение за забава за разликата над уважение размер от 88, 09 лв. до пълния
предявен размер от 143, 61 лв., КАТО неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Б.Д.Ф.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „ФРОНТЕКС
ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н „Лозенец”, ул. "Хенрик Ибсен" № 15 ет. 6 СУМАТА от 487, 30
лв. /петстотин и пет лева и 60 стотинки/, представляваща направените в исковото
производство съдебни разноски, съразмерно с уважената част от иска, както и
СУМАТА от 64, 44 лв. /седемдесет лева и 88 стотинки/, представляваща
направените в заповедното производство съдебни разноски, съразмерно с уважената
част от иска.
Препис от решението, след влизането му в
сила, да се приложи по частно гражданско дело № 2257/2019г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: