Решение по КНАХД №2145/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по подадена касационна жалба от В. Б. Н., чрез адв. З., ВАК срещу Решение рег. № 896/18.07.2025г. постановено по АНД № 2764/2024г. по описа на Районен съд Варна.

В касационната жалба, касаторът, моли за отмяна на оспорения съдебен акт и за постановяване на друг, с който да бъде отменено НП. Изложени са в 19 пункта, множество доводи за неправилност на обжалваното решение. Касаторът сочи, че неправилно в съдебното решение е установена фактическата обстановка, съгласно която г-жа Н. е стояла в паркирано МПС, т.к. автомобилът бил спрян при преминаването му през кръговото кръстовище на площад „Екзарх Йосиф“. Изложени са факти относно спирането на МПС и извършената от органите на МВР проверка и е направено тълкуване на нормативната уредба относно правомощията на органите на МВР при спирането на автомобили при неизпълнение на полицейски разпореждания. Посочено е, че в решението е възприето, че г-жа Н. е показала личната си карта от разстояние и тази констатация, касаторът счита за недоказана и невярна. Счита, че по делото липсват доказателства, че органите на МВР обективно не са могли да извършат проверка. Намира, че самата логика на полицейската проверка предполагала, личната карта да се показва от разстояние, за да се възприемат данните от документа. Счита за неправилен изводът на ВРС, че представянето на лични документи, без предаването им на полицейските служители, представлява отказ от достъп до лични документи. Прави анализ на ЗБЛД и на понятията „предаде“ и „представя“ и стига до извод, че не представлява отказ от достъп до лични документи, представянето на личния документ без да се предава във физическо държане на полицейските служители. Счита, че ЗМВР не предвижда задължение за гражданина да доказва със снимка в личната си карта, че съвпада с външността му. Сочи съдебна практика. Излага твърдение по фактите, че личността на г-жа Н. е била известна, след като последната е съобщила три имена и ЕГН и е била направена справка в електронната система. Намира, че липсват мотиви относно приетите за решаващи показания на свидетелите П. и К., което било съществено процесуално нарушение, влечащо отмяната на съдебния акт. Счита, че техните показания са свързани с опит за прикриване на отговорността им за проявена прекомерна физическа сила по отношение на г-жа Н.. Намира за неправилен и необоснован отказът на районния съд да коментира направените в съдебното заседание възражения на жалбоподателката относно основанията за издаването на разпореждането. Счита, че неправилно не е прието за основателно възражението на г-жа Н., че разпореждането не е подадено по ясен и категоричен начин, така че да е възприела какво й разпорежда органът на МВР. Сочи, че на г-жа Н. е издадена заповед за задържане в часа на проверката и на приетото в НП за осъществено нарушение и прави извод, че ако самоличността на лицето не е била известна на контролните органи, е нямало да бъде издадена заповед за задържане.

 

Ответникът, чрез процесуален представител в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Иска оставянето в сила на оспорения съдебен акт и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

 

Представителят на ВОП дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

 

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, вр. чл. 63в ЗАНН и от надлежна страна, поради което е допустима. Наведените доводи в същата представляват касационни основания по чл. 348 от НПК, приложим по препращане от чл. 63в от ЗАНН.

 

Предмет на проверка в настоящото производство е решение рег. № 896/18.07.2025г. постановено по АНД № 2764/2024г. по описа на Районен съд Варна, с което е потвърдено наказателно постановление № 433а- 8/13.03.2023г., издадено от началника на Първо РУ при ОД на МВР Варна, с което на В. Б. Н. на основание чл.257, ал.2 от ЗМВР е наложено административно наказание глоба в размер на 50лв. за нарушение на чл.64, ал.4 от ЗМВР.

 

За да се произнесе с решението, въззивният съд е констатирал, че на 10.01.2023г. от 08.00 часа до 20.00ч. служителите на сектор Охранителна полиция при ОД МВР Варна М. и Р били назначени наряд автопатрул и били в полицейски униформи. Около 13.30ч. по сигнал за неправилно паркирани автомобили е констатирано, че г-жа Н. е паркирала лек автомобил марка Шкода с рег.№ [рег. номер] в районна на кръговото кръстовище на площад „Екзарх Йосиф“ (Шишковата градинка) в гр. Варна. Било преценено, че автомобилът е паркиран неправилно. Поканили г-жа Н., която се намирала в МПС, да представи документ за самоличност и тя само показала личната си карта през стъклото, но отказала да я предаде на полицейските служители за проверка. Заявила, че не разполага със свидетелство за правоуправление и документи за автомобила. Проверяващите поискали да им бъде оказано съдействие от служители на Първо РУ при ОД на МВР Варна. Г-жа Н. заявила, че ще се обади на адвоката си и провела разговор с адв. И. З., който малко след разговора дошъл на мястото на проверката. Служителите от Първо РУ при ОД на МВР Варна П. и К. били на работа като автопатрул и около 13.50ч. получили сигнал от оперативно- дежурната част на управлението за оказване на съдействие на екипа на Общинска полиция за вземане на отношение по ЗДвП, т.к. проверяваното лице не е представило документ за самоличност. При пристигането на служителите на Първо РУ при ОД на МВР Варна адв. З. се представил като адвокат на г-жа Н. и показал от разстояние документ, за който посочил, че е адвокатска карта, и че нямат права да им дават личните си карти. Органите на МВР обяснили, че адвокатската карта не представлява документ за самоличност и поискали представянето на личните им карти. Г-жа Н. и г-н З. показали от разстояние личните си карти, но отказали да ги предадат физически на полицейските служители. Г-жа Н. съобщила имената си и ЕГН и на тези данни органите на МВР констатирали, че в електронната система има лице с тази идентификация, но липсвала визуализация на лицето, поради което не можело да се установи дали това е същото лице. Предвид отдалеченото разстояние, от което проверяваните представили личните си карти, полицейските органи не можели да видят снимките в документите за самоличност и да установят дали лицата са тези по документ за самоличност, както и да установят истинността на документа и срока на валидност и разпоредили на проверяваните да им предадат за проверка документите си за самоличност. Разпореждането било направено няколко пъти, като проверяваните лица отказали да изпълнят разпореждането и да предадат личните си карти, поради което полицаите пристъпили към тяхното задържане, като им поставили белезници и ги отвели в сградата на Първо РУ при ОД на МВР. Там на жалбоподателката бил извършен личен обиск, при който била намерена личната й карта. Била издадена заповед за задържане и бил съставен АУАН, в който били описани фактите относно извършеното от г-жа Н. нарушение, представляващо отказ за предоставяне на документ за самоличност при извършването на полицейска проверка.

 

Фактическа обстановка, описана в съдържанието на АУАН и възприетата от административно наказващия орган в НП е установена от въззивния съд от събраните по делото доказателства. Съдът възпроизвел съдържанието на докладните записки от служителите на Първо РУ на ОД МВР Варна П. и К.. Съдът констатирал фактите относно образуваната проверка спрямо служителя на Първо РУ на ОД МВР Варна К. и приетото в дисциплинарното производство относно заповедта за задържане, както и решението на ВРС, с което е отхвърлена жалбата на г-жа Н. срещу заповедта за задържане, оставено в сила от касационната инстанция.

Съдът е посочил, че кредитира показанията на свидетелите К. и П., като последователни, безпротиворечиви и логични, като не са констатирани данни, свидетелите да са били в особени отношения с г-жа Н.. Изложил е съображения какви релевантни за спора данни са установени от тези свидетелски показания. Приел е, че свидетелските показания на двамата полицаи се подкрепят от писмените доказателства.

Съдът приел, че административнонаказателното производство, образувано по отношение на г-жа Н. е проведено законосъобразно, че са спазени нормите на чл.42 и чл.57 от ЗАНН, като съставеният АУАН и издаденото наказателно постановление съдържат всички реквизити, посочени в тези норми. Съдът приел наказателното постановление за обосновано и направил извод, че правилно и законосъобразно административнонаказващия орган е приел, че е осъществено описаното нарушение и правилно е определена правната квалификация на нарушението. Съдът приел, че АНО е взел предвид целите на налагане на административното наказание, поради което извел извод, че наложената глоба за допуснатото нарушение е правилно определена по размер. На изложените мотиви потвърдил НП.

 

При проверката по чл.218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на дадените му от закона правомощия.

Касационната инстанция констатира, че фактите са установени от въззивния съд при съобразяване на представените доказателства. Оплакванията пред касационната инстанция в обобщение са за: 1.необоснованост на обжалваното решение, поради установяването в него на факти различни от настъпилите, а именно, че автомобилът, в който е била г-жа Н. не е бил паркиран, а е бил спрян по време на проверката; 2.липса на обсъждане и съответно изложени в решението мотиви относно свидетелските показания на свидетелите К. и П.; 3.отказ за разглеждане на възраженията на г-жа Н. направените в съдебното заседание относно основанията за издаването на разпореждането, както и че разпореждането не е подадено по ясен и категоричен начин, така че да е възприела какво й разпорежда органът на МВР; 4.липсата на отказ от достъп до лични документи, т.к представянето на личния документ, без да се предава във физическо държане на полицейските служители бил достатъчен за установяване на самоличността на лицата и направен в този аспект анализ на ЗБЛД и на понятията „предаде“ и „представя“; 5. че личността на г-жа Н. е била известна, след като последната е съобщила три имена и ЕГН и е била направена справка в електронната система и 6. че след като е издадена заповед на г-жа Н. за задържане в часа на проверката, то нейната самоличност е била известна на контролните органи.

Релевираните възражения в касационната жалба са неоснователни.

Първо, предмет на проверка в настоящото производство е съдебен акт, постановен в производство по ЗАНН. Необосноваността не е касационно основание, което да подлежи на проверка от касационната инстанция по административнонаказателните дела. Този извод се извежда по арг. от чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 348, ал.1 от НПК. Съгласно разпоредбата на чл.63в от ЗАНН “Решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс,…“. Чл. 348, ал.1 от НПК предвижда следните касационни основания: нарушение на закона; допуснато съществено нарушение на процесуални правила и наложено е наказание, което е явно несправедливо. От анализът на цитираните разпоредби следва, че касационната инстанция няма правомощия да проверява установените по делото фактически констатации и се произнася при установените от въззивната инстанция фактически положения.

Констатира се от съдържанието на жалбата до ВРС и изявленията на г-жа Н. при личното й участие в съдебното производството пред ВРС (протоколи от о.с.з. 30.05.2025г. и 19.06.2025г.), че във въззивната жалба и в хода на съдебното производство не е оспорила констатациите на АНО относно: 1.извършването на полицейската проверка; 2.разпореждането отправено до нея за представянето на документ за самоличност от органите на МВР и 3.показването от разстояние на личната карта на органите на МВР, не е оспорила и факта, че не е предоставила фактически личната карта на проверяващите за проверката на данните по нея. Тези фактически установявания по арг. чл.64, ал.4 от ЗМВР вр. чл.257, ал.2 от ЗМВР покриват състава на нарушението.

Съгласно чл.64, ал.4 от ЗМВР „Разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение, или застрашават живота или здравето му.“ Съгласно чл.257, ал.1 вр. ал.2 от ЗМВР „Който не изпълни разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите му, ако извършеното не съставлява престъпление, се наказва с глоба от 100 до 500 лв.“, като „За маловажни нарушения органите на МВР налагат глоба 50 лв.“ Анализът на цитираните норми извежда като елементи на деянието: 1.да е издадено разпореждане от орган на МВР; 2.разпореждането да е направено в изпълнение на функциите му; 3.разпореждането да не налага извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение, или да застрашава живота или здравето му и 4.разпореждането да не е изпълнено от лицето. Тези елементи са налице и са установени от въззивния съд. Направен е извод за маловажност на нарушението, предвид характера му.

В състава на нарушението не е включен факт – паркирано МПС или МПС в движение, поради което и изследването на такива факти има значение за установяването на причината относно извършването на проверката на лицето, но не и за съставомерността на нарушението.

Второ, касаторът обвързва сочения порок съществено процесуално нарушение на съдебното решение с постановяването на решението при кредитиране на свидетелските показания на К. и П., като сочи, че не са изложени мотиви, обосноваващи достоверността им и съпоставката им с останалите доказателства по делото. Това възражение, видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт е неоснователно. Съдът е изложил подробни мотиви, от които се разбира на какви основания е кредитирал показанията на свидетелите.

Трето, касаторът намира, че съдът не е обсъдил възраженията му изложени пред въззивната инстанция, че показанията на свидетелите П. и К. са свързани с опит за прикриване на отговорността им за проявена прекомерна физическа сила по отношение на г-жа Н.. Такива възражения не са направени пред въззивната инстанция. Не се съдържат във въззивната жалба. Не са релевирани от г-жа Н. в хода на съдебното производство, въпреки че са събрани доказателства относно дисциплинарното производство, проведено по отношение на единия от свидетелите и на свидетеля са задавани въпроси в този аспект. Рамките на съдебния спор се очертават от страните. След като липсват конкретно изложени твърдения във въззивната жалба и ясно направени възражения в хода на въззивното производство, то съдът не дължи презюмирането на възраженията на страните и произнасяне по тях.

Четвърто, оплакването за неправилност и необоснованост на отказът на районния съд да коментира направените в съдебното заседание възражения на г-жа Н. относно основанията за издаването на разпореждането и че разпореждането не е подадено по ясен и категоричен начин, така че да е възприела какво й разпорежда органът на МВР са неоснователни. Относно първото са изложени мотиви, съгласно които основанието за издаване на разпореждането не е елемент от фактическия състав на деянието. Тези мотиви са правилни, предвид направения анализ на относимите правни норми. Второто възражение е прието за неоснователно, предвид опровергаването му от свидетелските показания. Тези мотиви, макар лаконични, са ясни и касационната инстанция ги намира за правилни и подкрепени от констатациите по фактите и правните изводи във въззивния акт.

Пето, оплакването основано на направеният анализ на ЗБЛД и на понятията „предаде“ и „представя“ и изведеният извод, че не представлява отказ от достъп до лични документи, представянето на личния документ без да се предава във физическо държане на полицейските служители, както и доводите, че ЗМВР не предвижда задължение за гражданина да доказва със снимка в личната си карта, че съвпада с външността му, са неоснователни.

Нарушението, за което е издадено НП е за неизпълнение на разпореждане на орган на МВР. Това, че разпореждането е свързано с установяването на самоличността на г-жа Н. не променя фактическия състав на нарушението по чл.64, ал.4 от ЗМВР вр. чл.257, ал.2 от ЗМВР.

По арг. от чл.25 от ЗБЛД контролът по спазването на режима за ползване на личните карти се осъществява от органите на Министерството на вътрешните работи, поради което е в правомощията на същите да изискват и да извършват проверки на лицата, чрез представянето на документ за самоличност. Касационната инстанция намира за неправилно тълкуването дадено от г-жа Н. на понятията „предаде“ и „представя“ използвани в ЗБЛД. Понятието „предаде“ е използвано в чл.7, чл.9 и чл.10 от ЗБЛД в смисъл да бъде върнат документа за самоличност на неговият собственик – държавата (арг. от чл.2 от ЗБЛД), при настъпване на някой от конкретно изложените в трите члена факти. При предаването, документа за самоличност остава при органа, на който е предаден. Понятието „представи“ (арг. от чл.3 от ЗБЛД) не е използвано в ЗБЛД в смисъл „покаже“, т.е. проверяваното лице да държи документа за самоличност и да го показва на органа на МВР от разстояние, а в смисъл, че органът на МВР след като получи физически и провери документа за самоличност го връща на лицето, чиято самоличност удостоверява.

Шесто, възражението, че личността на г-жа Н. е била известна, след като последната е съобщила три имена и ЕГН и е била направена справка в електронната система е неоснователно, т.к. не е елемент от фактическия състав на нарушението. Този факт, конкретно, това че г-жа Н. е съобщила три имена и ЕГН е взет под внимание при определянето на размера на наказанието.

Седмо, възражението относно издадената заповед на г-жа Н. за задържането й в часа на проверката и направеният като следствие извод, че ако самоличността на лицето не е била известна на контролните органи, е нямало да бъде издадена заповед за задържане, са неоснователни. Елемент от състава на нарушението, за което е издадено НП, не е лицето, на което се извършва проверка, да остане неидентифицирано, а да не е изпълнило разпореждане на орган на МВР.

Касационната инстанция констатира, че въззивният съд е извършил доказателствен анализ, проследявайки последователността на настъпването на фактите при извършването на проверката на г-жа Н.. На тази база и излагайки конкретни и подробни, фактологически обосновани мотиви, е приел за доказано, че е осъществен съставът на нарушението. Съдебните съображения са изложени при точно спазване на процесуалните правила и в пълно съответствие с доказателствата.

Касационната инстанция не констатира допуснати съществени процесуални нарушения в начина, по който въззивния съд е достигнал до фактическите констатации и правните изводи. От съдържанието на доказателствата и мотивите на касирания съдебен акт, се налага извод, че въззивният съд е изпълнил задължението си по чл.14, ал.1 от НПК, тъй като вътрешното му убеждение по релевантните за обвинението факти е формирано на базата на обективен всестранен и пълен анализ на всички обстоятелства по делото.

Направено е искане от процесуалния представител на ответника по касация за присъждането на юрисконсултско възнаграждение, което е основателно по арг. от чл.63д, ал.1 вр. ал.3 ЗАНН вр. чл.143 от АПК, поради което на касационния ответник следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 130лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, пр. първо от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение рег. № 896/18.07.2025г. постановено по АНД № 2764/2024г. по описа на Районен съд Варна.

ОСЪЖДА В. Б. Н. да заплати на началника на Първо РУ при ОД на МВР Варна юрисконсултско възнаграждение в размер от 130 (сто и тридесет лв.) лева.

Решението не подлежи на обжалване.