№ 16
гр. Стара Загора, 05.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20235530102964 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Д. П. М. твърди в исковата си молба, че на 13.05.2021 г. между страните бил
сключен Договор № 1018192 за предоставяне на потребителски кредит. По силата на
договора ответното дружество, в качеството си на кредитор, предоставило в заем сума в
размер на 3 000 лв. на ищеца, в качеството му на кредитополучател. Освен връщане на
главницата по договора за кредит, ищецът се задължил да плати годишна възнаградителна
лихва в общ размер на 150,90 лв. при лихвен процент от 5,03 % и годишен процент на
разходите 49,06 %. В Договор № 1018192 от 13.05.2021 г. било посочено, че заемната сума
се дължала на 2 вноски с първа падежна дата 12.06.2021 г. В т.2 от Договор № 1018192 от
13.05.2021 г. било посочено, че начинът на изплащане на заемната сума бил съгласно
погасителен план, който бил неразделна част към договора. Съгласно погасителния план
първата вноска била с размер на 1 475,18 лв., от които главница 1 375,13 лв. и лихва 100,05
лв., а втората погасителна вноска била с размер на 1 675,72 лв., от които 1 624,87 лв.
главница и 50,85 лв. лихва и е с падеж 12.07.2021 г. В т.5 от договора било предвидено, че
кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на
дружеството, като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не можело да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. В Глава четвърта на ЗПК
било уредено задължение на кредитора преди сключването на договора за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Съгласно чл.16 от
ЗПК оценката на платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на
1
кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения се сключвал договора за
кредит. Чрез цитираната клауза на длъжника се вменявало задължение да осигури гаранция,
която да обезпечи кредита, след като той вече бил отпуснат. Предвид това клаузата,
съдържаща се в т.5 от договора, се намирала в пряко противоречие с преследваната от
закона цел и съответното задължение на потребителя. Въз основа на поетото с Договор №
1018192 от 13.05.2021 г. задължение ищецът заплатил на 09.06.2021 г. сума в размер на 3
509,54 лв. за погасяване на задълженията си към ответника. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който кредиторът
предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Доколкото Договор №
1018192 за потребителски кредит от 13.05.2021 г. бил договор на свободно договаряне,
съгласно чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите
нрави. Санкцията при несъобразяване била посочена в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД,
според който били нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. В правната
доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал правен
принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. В този смисъл била и практиката на ВКС. Такъв основен принцип била
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай
ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип
била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл.
9. Според практиката на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД. Сделки, противоречащи на добрите нрави, се считали, тези които водели
до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се
третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални
средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на
другата. В конкретния било налице именно такова несъответствие. По отношение на
сключения между страните договор за потребителски кредит следвало да се прилагат
правилата на Закона за потребителския кредит. В ЗПК било посочено изчерпателно какво
следвало да е съдържанието на договора за кредит. В чл.10, ал.1 от ЗПК било въведено
изискване договорът за потребителски кредит да се сключи в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, в два екземпляра за всяка от страните.
Това изискване не било спазено, самият договор бил неясен и непълен. В Договор №
1018192 от 13.05.2021 г. не било посочено дали по задължението за обезпечаване на кредита
се дължила такса или комисион. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът можел да събира
от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а ал.2 посочвала, че кредиторът не можел да изисква заплащане на
2
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно
чл.10а, ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или
комисиони, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит,
което в настоящия случай не било направено. В Договор № 1018192 от 13.05.2021 г. липсвал
съществен императивно предвиден в разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 11 от ЗПК реквизит -
начинът на формиране на лихвения процент и условията за неговата промяна, условията за
издължаване на кредита от потребителя, информация за дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържал годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за
потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят
трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия, а в т.2 от същата разпоредба било указано, че "обща сума, дължима от
потребителя" била сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя. В Договор № 1018192 от 13.05.2021 г. не била посочена общата сума, дължима
от ищеца, представляваща сбора между общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя, доколкото не било посочено дали и по задължението за
обезпечаване на кредита щяло да се дължи някакво възнаграждение и в какъв размер щяло
да е то. ГПР съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит - чл.19, ал.1 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, била нищожна. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.
10, ал. 1. чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит бил недействителен. Не било изпълнено изискването на чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т.10,
т. 11 от ЗПК, което от своя страна водело до недействителност на договора съгласно чл. 22
от ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бил обявен за
недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал
лихва или други разходи по кредита. Към датата на подаване на исковата молба в съда
ищецът изплатил изцяло задължението си по Договор № 1018192 от 13.05.2021 г., като
заплатил общо сума в размер на 3 509,54 лв., с която погасил задължението си за главница -
3000 лв., 100,05 лв. за лихви, като останалата сума до 409,49 лв., ответното дружество
3
задържало без основание, поради което следвало да се възстанови. Доколкото договорът за
кредит, сключен между страните, не предвиждал дължимост на сума в размер на 409,49 лв.,
то превеждането на тази сума по сметка на ответника се явявала недължима при липса на
установено основание, поради което ответното дружество следвало да възстанови сумата в
размер на 409,49 лв. Ищецът моли съда, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да осъди
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД да заплати на Д. П. М. сумата в размер на 409,49 лв.,
представляваща платена без основание недължима сума за периода на Договор № 1018192 за
предоставяне на потребителски кредит от 13.05.2021 г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендира разноски.
Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София моли съда да приеме иска за
неоснователен. Ищецът поел задължение (чл. 3 от договора) да заплати на ответника
възнаградителна лихва за ползвания кредит в размер на 5,03 % на годишна база, при ГПР в
размер на 49.06%. Общата сума, която ищецът трябвало да заплати на ответника, била в
размер на 1 033,80 лв. По силата на чл. 5 от договора ищецът бил длъжен също да даде
подходящо обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от Фератум Банк
(Малта). Неоснователно било твърдението, че предоставяне на поръчителство от Фератум
Банк (Малта) било условие за сключване на договор за кредит. При кандидатстване всеки
кредитополучател, включително ищецът, можел да избере да сключи договор за гаранция с
гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита,
или да посочи поръчител, избран от него. Потребителят можел да избере какво обезпечение
да предостави поръчител, който сам той е избрал или Фератум Банк (Малта) - дружество
партньор на ответника. Сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не било
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличавало
възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и
при предлаганите от кредитора условия. Избраната възможност залягала в чл. 5 на договора
за кредит, който се генерирал автоматично въз основа на избора, който потребителят
направил при подаването на заявка за кредит - т.е. същата уговорка се явявала индивидуално
договорена по избор на потребителя. Ако ищецът избрал личен гарант, то клаузата на
договора щяла да гласи: „Кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от три
имена в полза на дружеството...“. Предявените искове били недопустими поради
непредявяването им срещу надлежната за този спор страна - Фератум Банк. Договорът за
гаранция бил сключен между ищеца и Фератум Банк (както сам ищецът посочвал), докато
исковете били предявени срещу Фератум България. Фератум Банк било самостоятелно
юридическо лице, кредитна институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на
територията на Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и била вписана под № 178 в
нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно
правоотношение, по което Фератум България не било страна. Прогласяването на договора за
гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно
производство нямало да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на Фератум Банк
4
и така нямало да настъпи промяна в патримониума на ищеца. Поради това искът бил
недопустим. В случай че потребителят изберял Фератум Банк (Малта) като поръчител,
системата автоматично показвала и таксите, които потребителят трябвало да заплати на
Фератум Банк (Малта) за избраната услуга, преди да бъде сключен договорът за кредит.
Калкулаторът на дружеството гарант бил въведен именно с цел яснота и постигане на
информираност при взимане на решение от потребителя. Ищецът сам избрал в електронния
формуляр като обезпечение поръчителство от Фератум Банк (Малта) и след като се запознал
с дължимите от него такси по договора за гаранция, подал заявлението за сключване на
договор за потребителски кредит. След това ищецът получил по e-mail преддоговорна
информация, в която било посочено изрично, че за сключването на договора за кредит
ответното дружество изисквало от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство,
заедно с проекти на договора за кредит. Отделно потребителят получавал по електронна
поща и цялата документация от Фератум Банк (Малта), а именно договора за гаранция и
прилежащите му документи. Ищецът, след като първо сам посочил Фератум Банк (Малта)
като поръчител и получил информацията, съответно проектите на договорите, потвърдил
изрично чрез CMC, че желаел да сключи договора за потребителски кредит при посочените
условия. Не била налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68е от ЗЗП. По никакъв начин и с нито едно от действията си ответникът не въвел в
заблуждение ищеца относно условията за сключване на договора за кредит, възможността за
избор на гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от
опциите. При всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит ищецът бил
информиран изцяло относно последиците от неговия избор, като дори били посочени
сумите, които той щял да дължи спрямо Фератум Банк (Малта), ако изберял дружеството за
поръчител и сключи договор за гаранция с него. Претенциите на ищеца не били подкрепени
от убедителни писмени доказателства, а представените такива не били годни да породят
релевираните и желани от ищеца правни последици. Исковата молба съдържала бланкетни и
голословни твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, като същата била
лишена и от конкретика по отношение на извършени плащания, възникнали облигационни
правоотношения, суми и проценти. Неоснователни били и твърденията, че било налице
нарушение на чл. 143 от ЗЗП. Клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит ясно
посочвала избраната от самия ищец опция за поръчител, като дори на този етап същият не
бил задължен да сключи договора. Видно от представения с отговора Стандартен
европейски формат на преддоговорна информация (СЕФ), в него отново ясно и
недвусмислено били посочени възможностите за обезпечаване на кредита, съответно
икономическите последици за ищеца, ако изберял поръчителство чрез сключване на договор
за гаранция с Фератум Банк (Малта). Дължимите към Фератум Банк (Малта) суми били
описани подробно и в договора за гаранция, който ищецът доброволно сключил. Договорът
за гаранция била възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитодателя. Ако
кредитополучателят изберял да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
кредитодателя, кредитополучателят получавал незабавна информация за размера на разхода.
Този разход не се включвал в ГПР по кредита, тъй като не влизал в общия разход по
5
кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит, доколкото касаело услуга,
предоставяна от трето лице Фератум Банк (Малта), която била с незадължителен характер
по смисъла на закона. Твърдението на ищеца, че сключването на договор за гаранция с
Фератум Банк (Малта) имало за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по
кредита било напълно неоснователно. Необходимостта от обезпечение за кредитора се
явявала следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя
и имала за цел да гарантира финансовия риск, който ответното дружество носило от
възможността за неизпълнение от страна на ищеца. Ответникът имал интерес от
получаването на обезпечение именно за да си гарантирал, че нямало да търпи вреди от
неплатежоспособността на длъжника. Дружеството предоставило цялата законово
необходима информация във връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото
формиране. Съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да бил обвързан от предложение
или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставял
своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация се
предоставяла във формата на СЕФ за предоставяне на информация за потребителските
кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ бил предоставен на електронната
поща на ищеца при кандидатстването за кредита, с който се е запознал. Предвидените
разходи в СЕФ били включени в последствие по ясен и разбираем за ищеца начин и в
договора за кредит. В чл. 3 от договора за кредит ясно било посочено, че общата сума, която
следвало да бъде върната от ищеца, била в размер на 3 150.90 лева, като главницата била в
размер на 3 000,00 лв., а лихвата била в размер на 150,90 лева. Следователно, за ищеца била
налична и индивидуално уговорена всяка една сума, която той следвало да върне с оглед на
сключения от него договор за кредит, като тези стойности били на разположение на ищеца
през целия процес на кандидатстването, а именно: при попълването на електронния
формуляр на интернет страницата на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за отпускането на
кредит; чрез предоставения СЕФ на електронната поща на ищеца след подаване на заявката
за кредит; чрез предоставения проект на договор за кредит, който бил надлежно одобрен от
ищеца с изпращането на код за потвърждение в този смисъл. Кредитополучателят бил
уведомен за това свое задължение преди да бил взел решение за сключването на договора и
можел да направи свободна и самостоятелна преценка дали бил в състояние да изпълни това
изискване на кредитополучателя или не. След като кредитополучателят бил уведомен
предварително за това изискване на кредитора, той разполагал с достатъчно време да
прецени, кое от обезпеченията можел да предостави и с оглед на предоставената му
информация за дължимите суми, да сключи договора за кредит съгласно своя избор. Бил
налице опит на ищеца да заобиколи закона и да избегне изпълнението на задълженията си
по процесния договор за кредит. Посоченият ГПР от 49.85 % в договора за кредит бил в
съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от Фератум Банк (Малта) услуга за гаранция, от своя страна, не се
включвала в размера на ГПР, тъй като не била задължителна за сключването на договора за
6
кредит. Твърденията на ищеца, че бил принуден да сключи договор за гаранция с Фератум
Банк не отговаряли на обективната действителност. На всеки етап от процеса потребителят
разполагал с необходимата информация и време, за да прецени дали посоченият договор е
подходящ за него или не. Приемането на условията се осъществявало по два начина - чрез
CMC на 1917 с текст „FER PRIEMAM“ или чрез WEB код на онлайн страницата на
ответника. Срокът за въвеждането на този код бил 48 часа - два дни. Потребителят имал
повече от достатъчно време да се запознае с условията на договора, в това число да
ангажира консултант за преглед. В конкретния случай посоченият кредит дори не бил първи
за ищеца. Ищецът разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което той имал
субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски
кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и без да дължи
обезщетение и неустойки. Това негово право било предвидено и в чл. 9 от договора. Ищецът
не упражнил това свое право и след като не го упражнил можело да се направи
обоснованото предположение, че той разбрал и приел клаузата на чл. 5 от договора за
кредит. „Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“ ЕАД оперирали като отделни
икономически субекти. Те имали отделни банкови сметки. Българското законодателство не
забранявало договорът за поръчителство между длъжник и поръчител да бъде възмезден.
При определянето на ГПР нямало допуснати нарушения и ищецът имал цялата необходима
информация и време, за да вземе решение дали сключването на договор е подходящо за
него. Ответникът моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и да му бъдат
присъдени направените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 13.05.2021 г. страните са сключили Договор № 1018192 за предоставяне на
потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата
потребителски кредит под формата на заем в размер на 3000 лв. Срокът за погасяване на
кредита е 2 месеца, при ГПР – 49,06 % и лихвен процент – 5.03%.
От заключението на съдебно-техническата експертиза по делото се установява, че
при кандидатстване за процесния договор за кредит „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е
предоставило на ищеца чрез email електронни съощения: A. Преддоговорна информация
(Стандартен европейски формуляр); Б. Договор за потребителски кредит№ 1018192 от
13.05.2021 год.; B. Общи условия, уреждащи отношенията между „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД и неговите клиенти. Съгласно предоставената информация ищецът е дал съгласие за
сключване на процесния договор чрез въвеждане на уникален Web код.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
7
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер между 49,06 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включено
възнаграждението на поръчителя. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема.
Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото в размера на
ГПР е включена единствено възнаградителната лихва по процесния договор за кредит. Няма
други разходи, които са включени в ГПР, като не е включена сумата, представляваща
възнаграждение за поръчителство по договора за гаранция (поръчителство), сключен с
„Фератум банк“, доколкото с тази сума кредитът се оскъпява.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включено
8
възнаграждението на поръчителя по договора за възлагане на поръчителство с „Фератум
банк“. С това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за
потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя, доколкото
сключването на договора за поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски
кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като има предвид, че възнаграждението
за поръчителство надвишава значително по размер договорната лихва, то включването му
при определяне размера на ГПР би довело до превишаване на законовия мининимум. Така
на практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за
максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще надхвърли
допустимия петкратен размер на законната лихва.
В същия смисъл е и практиката на ОС – Стара Загора, отразена в Решение № 382 от
30.11.2023 г. по в. т. д. № 292 / 2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, в което освен това
досежно възнаграждението на поръчителя се приема следното: „Последната сума на
практика оскъпява кредита, а двата договора, този за кредит и този за поръчителство са
свързани, тъй като договорът за поръчителство няма самостоятелен характер. Така на
практика в договора за кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита и такса за
допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг
договор, се явява част от договора за кредит, като включена в съдържанието на същия.
Аргумент в полза на този извод е и факта, че в съдържанието на самия договор за кредит
е предвидено, че одобряването на обезпечението се извършва посредством одобряването
на заема и от този момент уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени
нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Поради това, съдът
намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна услуга - обезпечение се нарушава и
императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Макар в договора за кредит да не е вписана
такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита, тази допълнителна
услуга по своето естество представлява заплащане на разходи, свързани с отпускането и
управлението на кредита. Договорът за поръчителство в този случай няма самостоятелно
значение, доколкото заплащането на таксата поръчител е предвидена в договора за
кредит, от който произтича и задължението за обезпечаване на кредита.“
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Ищецът претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумата 409,49 лв. -
платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за
потребителски кредит. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 3000 лв., която сума е реално
получена от ищеца. От представеното по делото авизо за издаден кредитен превод се
9
установява, че ищецът е извършил плащане към ответника на 09.06.2021 г. в размер на
3509,54 лв. Следователно същият е заплатил договорна лихва в размер на 100,05 лв. при
начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД поради недействителността на
договора и тази сума подлежи на връщане.
Останалата част от платената сума обаче представлява възнаграждение на
поръчителя по сключения между ищеца и „Фератум банк“ договор за поръчителство
/гаранция/.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза става ясно, че сумата по
гаранция не се задържа от „Фератум България“ и не е осчетоводявана от ответника.
„Фератум България“ не е страна по договора за поръчителство, като същият има отделен
погасителен план с подробни инструкции за заплащане на свободно избраната услуга от
потребителя. В случай че потребителят направи избор да преведе сумата за гаранция на
„Фератум България“, съгласно Общите условия към договора за потребителски кредит
дружеството прехвърля въпросните суми към поръчителя. В о.с.з. вещото лице пояснява, че
сумата 409,49 лв., дължима за гаранцията на „Фератум банк“, директно е преведена на това
дружество от „Фератум България“. Преводът се осъществява автоматично в деня, в който
постъпи плащане.
С оглед на това съдът намира, че сумата, платена от ищеца на 09.06.2021 г., над
размера 3100,05 лв. /главница и договорна лихва по Договор № 1018192/13.05.2021 г. за
предоставяне на потребителски кредит/, не е постъпила в правната сфера на ответното
дружество. Следователно липсва един от основните елементи на неоснователното
обогатяване по чл.55, ал.1 ГПК – получаване на паричната сума от ответника, поради което
за последния не възниква задължение за връщането й.
Доводите на ищеца за недействителност на договора за поръчителство, респ. липса на
основание за задържане на възнаграждението на поръчителя могат да бъдат релевирани
единствено чрез иск срещу „Фератум банк“, какъвто в настоящото производство не е
предявен.
Ето защо предявеният иск по чл.55, ал.1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен
до размера на сумата 100,05 лв., дадена без основание като договорна лихва по
недействителен Договор № 1018192/13.05.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит,
ведно със законната лихва от датата на предявяването му – 17.07.2023 г., до окончателното
изплащане на дължимата сума. В останалата част до претендирания размер 409,49 лева
искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски съразмерно на уважената част от иска в размер на
12,22 лв., представляващи държавна такса. На процесуалния представител на ищцата се
дължи адвокатско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно
разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения на адвоката на ищеца се следва
сумата 97,73 лв. съразмерно на уважената част от иска. На основание чл.78, ал.3 от ГПК
10
следва да бъде осъден ищецът да заплати на ответника направените по делото разноски
съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 377,84 лв., представляващи
възнаграждение на вещи лица и юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ж.к. „Младост” 3, бул. „Александър
Малинов” 51, вх.А, ет.9, офис 20, ЕИК *********, представлявано от Ивет Веселинова
Димитрова и Десислава Веселинова Николова, да заплати на Д. П. М. от гр.Стара Загора, ...
сумата 100,05 лева, дадена без основание като договорна лихва по недействителен Договор
№ 1018192/13.05.2021 г. за предоставяне на потребителски кредит заедно със законната
лихва върху тази сума от 17.07.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 12,22
лева, представляваща разноски по делото, като ОХВЪРЛЯ иска в останалата част до
претендирания размер 409,49 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ж.к. „Младост” 3, бул.
„Александър Малинов” 51, вх.А, ет.9, офис 20, ЕИК *********, представлявано от Ивет
Веселинова Димитрова и Десислава Веселинова Николова, да заплати на адвокат В. С. М. от
АК – Варна, със служебен адрес: гр.Плевен, ..., с личен номер ********** сумата 97,73 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА Д. П. М. от гр.Стара Загора, ... да заплати на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, гр. София, ж.к. „Младост” 3, бул. „Александър Малинов” 51, вх.А, ет.9, офис 20,
ЕИК *********, представлявано от Ивет Веселинова Димитрова и Десислава Веселинова
Николова, сумата 377,84 лева, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
11