№ 1501
гр. София, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20251000501380 по описа за 2025 година
э
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 1047/21.02.2025г. постановено по гр.д.№ 2070/2022 г. по описа на СГС,
ГО, 1 състав е отхвърлен изцяло иск с правно основание чл.2 ал.1 т.1 и т.6 ЗОДОВ, предявен
от А. П. П. против Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 200
000лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от отказа на СРП
да се приспадне времето на задържането му в Испания по ЕЗА в периода 29.05.2017г.-
м.08.2017г. и след 15.04.2019г., на основание чл.417 НПК вр. чл.59 НК, ведно със законната
лихва от 30.03.2021г. до изплащането, като неоснователен.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца
по делото.
Жалбоподателят-ищец А. П. П. оспорва решението изцяло и моли да бъде
отменено, а искът - уважен. Изтъква факта, че през 2017г. по отношение на него е отправено
искане за екстрадиране от Кралство Испания, където се води наказателно производство
срещу него и други лица. С решението за допускане на екстрадицията СГС отлага
фактическото му предаване на Кралство Испания, на основание чл.18 от Закона за
екстрадиция и европейска заповед за арест, тъй като по същото време срещу него имало
висящо наказателно производство в РБ по НОХД № 1079/2017 г. по описа на РС-Сливен, за
престъпление, различно от това, за което е допусната екстрадицията. По НОХД №
1
1079/2017г. по описа на РС-Сливен е признат за виновен по повдигнатото му обвинение с
присъда от 22.06.2018 г. като му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 1 г.,
при първоначален строг режим. Вместо да бъде приведено в изпълнение наложеното му в
РБ наказание, съгласно на чл.18 от ЗЕЕЗА, той е екстрадиран от органите на ПРБ в Кралство
Испания. До фактическото му екстрадиране бил задържан в следствения арест в гр. София
на бул. Г.М. Димитров № 42, където прекарва няколко месеца. В Кралство Испания е държан
под стража, като през 2019 г. е осъден от Централния наказателен съд в Мадрид (Juzgado
central de instruccion Numero 4, Madrid) и в Мадрид изтърпява наложеното му наказание
„Лишаване от свобода“, от което е приспаднато времето на задържането му под стража.
Междувременно, докато е бил в Испания, отново от ПРБ е била издадена европейска
заповед за арест за изтърпяване на наказанието му в РБ. Тази заповед е била издадена без
правно или фактическо основание, тъй като не се е укривал, не е заминал за Испания по
собствена воля, а е бил екстрадиран в Испания и е било ясно за ПРБ къде точно се намира и
че не се укрива. Тази заповед не му е била връчвана, нито пък е имал правната възможност
да я обжалва. Независимо от нейната незаконосъобразност, въз основа на същата ЕЗА, на
30.07.2020г. той е бил приведен в Централния софийски затвор. Времето, което изкарва в
следствения арест, за да бъде екстрадиран в Кралство Испания и времето, през което е бил
задържан в Мадрид по незаконно издадената впоследствие от ПРБ ЕЗА, не са му
приспаднати нито от наказанието в Испания, нито от наказанието в България.
На второ място посочва, че присъдата по делото му в Испания е била за деяние, което
се намира в условията на реална съвкупност с деянието, за което е осъден в България по
НОХД № 1079/2017 г. по описа на РС-Сливен. Постановената в Мадрид присъда, е влязла в
сила. Съдът в Мадрид обаче не е извършил кумулация с наказанието, наложено му от
РС-Сливен, въпреки, че и там е налице същата процедура. С оглед на това, депозирал молба
с вх.№ 17403/26.10.2020 г. до СГП с искане по реда на чл. 417 НПК, вр. чл. 59 НК, да бъде
извършено приспадане на изтърпяното от него наказание в Кралство Испания с търпяното
от него тогава наказание в България, както и за прекъсване на търпяното от него наказание в
България по реда на чл. 447, ал.2 НПК. Направил искане за изискване на необходимите
справки от ГД „ИН“ и от Кралство Испания. Такива от Кралство Испания не са изискани. С
постановление от 02.12.2020г. по пр.пр. с вх.№ 17403/26.10.2020 г. на СГП молбата му по чл.
417 от НПК, вр. чл. 59 НК, е отхвърлена.
На 27.01.2021г. депозирал молба до СРП и до Главния Прокурор с вх.№ ДП-91/2019 г.
по описа на СРП, с искане за приспадане по реда на чл. 417 НПК, вр. чл. 59 НК, на времето
на задържането ми по ЕЗА в периодите от 29.05.2017г. до м. август 2017г. и след 15.04.2019
г. С постановление от 13.11.2020 г., издадено по пр.пр.№ ДП-91/2019 г. по описа на СРП,
исканото приспадане отново му бива отказано. Затова твърди, че е бил незаконно
лишен от свобода с около 1 година в повече от законоустановеното време, в което е
трябвало да бъде лишен от свобода, което не би се случило, ако ПРБ не е издала спрямо него
незаконна ЕЗА и ако бе изпълнила законоустановеното си правомощие по чл. 417 НПК, вр.
чл. 59 НК. Твърди, че считано от 29.05.2017 г. (когато е задържан за екстрадирането му в
2
Испания, вместо да бъде приведен за изтърпяване на наказанието му в България и което
време на задържане и до настоящия момент не му е приспаднато) до 30.03.2021 г., когато е
освободен от СЦЗ е претърпял неимуществени вреди - незаконно е бил лишен от свобода за
един изключително дълъг период от време, което накърнява човешките му права, честта,
достойнството му и с това спрямо него е проявено унизително и нечовешко отношение,
Чувствал се обезверен, разочарован и унил, бил подложен на постоянен стрес и
притеснения, станал раздразнителен, сприхав и избухлив, което рефлектира върху
отношенията му с неговите близки. Със съпругата му се разделят, синът му започва да
страни от него,
Въззиваемата страна ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ не изразява
становище в писмен вид. В о.с.з. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като
правилно и законосъобразно.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа
жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.2 ал.1 т.1 ЗОДВПГ и
чл.84 ал.3 ЗЗД.
Ищецът А. П. П. твърди, че през 2017г. спрямо него било отправено искане за екстрадиране
в Кралство Испания във връзка с водено там наказателно производство. СГС отложил
екстрадирането, тъй като към този момент бил подсъдим по НОХД № 1079/2017г. по описа
на РС-гр.Сливен. С влязла в сила присъда по това наказателно дело бил осъден на една
година лишаване от свобода, но вместо да бъде приведена в изпълнение в България, той бил
задържан няколко месеца и след това екстрадиран от органите на прокуратурата в Испания.
В тази държава бил задържан, а през 2019г. осъден от Централен наказателен съд в Мадрид
и изтърпял наложеното му наказание лишаване от свобода, от което е приспаднато времето
на задържане под стража. Докато бил в Испания прокуратурата на РБ издала европейска
заповед за арест за изтърпяване наказанието в България, която твърди да е
незаконосъобразна, но въз основа на нея на 30.07.2020г. бил приведен в Централния
софийски затвор. Твърди, че времето, което прекарал в ареста, за да бъде екстрадиран в
Испания и времето, през което бил задържан в Мадрид по незаконно издадената от
прокуратурата на РБ ЕЗА, не е било приспаднато нито от наказанието по чуждестранната
присъда, нито от това по присъдата в България. Навежда, че постановената в Испания
присъда касае деяние, което е в реална съвкупност с това по НОХД 1079/2017г. на РС-
гр.Сливен, без испанския съд да е извършил кумулация. Затова с молба до прокуратурата
поискал по реда на чл.417 НПК вр.чл.59 НК да бъде извършено приспадане на изтърпяното
в Испания наказание и в тази връзка прекъсване изтърпяването на наказанието в България
по чл.447, ал.2 НПК, което искане било отхвърлено. Сезирал и СРП на основание чл.417
НПК вр. чл.59 НК да се приспадне времето на задържането му по ЕЗА в периода
29.05.2017г.- м.08.2017г. и след 15.04.2019г., което също било отказано. Претендира
обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 200 000лв., причинени от
3
незаконно издадената ЕЗА и отказите на прокуратурата да приспаднат задържането,
съответно изтърпяното в чуждата държава наказание, с които действия е бил лишен от
свобода с около 1 година повече от законоустановеното време, считано от 29.05.2017г., ведно
със законната лихва от 30.03.2021г. когато бил освободен от затвора до окончателното
изплащане.
Ответникът ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ изразява становище за
неоснователност на иска по съображения изложени в подадения в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор. Оспорва претенцията по размер като прекомерно завишена.
От фактическа страна се установява безпротиворечиво, че през 2017г. в Република
България е получена европейска заповед за арест от 23.05.2017г. /ЕЗА/, издадена от съдия в
Централен следствен съд № 5 на гр.Мадрид за предаване на ищеца А. П. по повод водено
наказателно производство в Испания за участие в организирана престъпна група, изпиране
на имущества, придобити чрез престъпления и подправяне на платежни документи. За
целите на екстрадиционното производство с постановление от 29.05.2017г. на СГП е
задържан за срок от 72 часа, а с определение от 31.05.2017г. по НЧД № 2485/2017г. по описа
на СГС спрямо него взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена с
определение от 08.06.2017г. по ВНЧД №670/2017г. на САС.
По реда на чл.44 ЗЕЕЗА е образувано НЧД № 2507/2017г. по описа на СГС за допускане и
изпълнение на ЕЗА, по което установено, че към този момент срещу ищеца има
неприключило ДП № 1“КП“/2013г. на ОД на МВР-гр.Сливен, пр.пр.№ 500/2013г. на РП-
Сливен за престъпление различно от тези, за които е поискана екстрадиция. С решение от
02.08.2017г. съдът приел за изпълнение европейската заповед за арест, като на основание
чл.52, ал.1 ЗЕЕЗА отложил предаването до приключване на посоченото производство в
България. Със същото е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от
момента на приключване воденото срещу него в Република България наказателно
производство в гр.Сливен до предаването му на испанските власти, и постановена отмяна на
действащата идентична мярка за неотклонение. Решението е влязло в сила на 08.08.2017г.
Наказателното производство, заради което е била отложена екстрадицията, е приключило с
влязла в сила на 15.02.2019г. присъда по НОХД № 1079/2017г. по описа на РС-Сливен, с
която ищецът е признат за виновен за това, че за периода 08.04.2013г. - 10.04.2013г. в
землището на с.Панаретовци, общ.Сливен, в условията на опасен рецидив и продължавано
престъпление, след предварителен сговор с Б.Р.П., Р.Б.П. и К.С.Н., чрез използване на
технически средства (кран тип „шило”, шлауфки и спирателни кранове) и МПС - л.а.
„Субаро Легаци”, по специален начин (поставяне на шило в продуктопровода и монтиране
на система за източване на гориво), отнел чужда движима вещ - 1 892,50 литра дизелово
гориво на обща стойност 4 939,43 лева (четири хиляди деветстотин тридесет и девет лева и
четиридесет и три стотинки) от владението на собственика „Л.Б.” ЕООД гр.София, с
намерение противозаконно да го присвои, като като случаят е немаловажен, поради което е
осъден за престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. чл.195, ал.1, т.4 и т.5, вр. чл.26 НК на една
година лишаване от свобода.
4
Впоследствие въз основа решението по ЧНД № 2507/2017г. на СГС бил задържан на
15.04.2019г. и предаден на 07.05.2019г. на испанските власти в изпълнение на ЕЗА.
От горното е видно, че във връзка с процедурата по екстрадиция фактическото
задържане на ищеца е било за периода 29.05.2017г.-02.08.2017г. и за периода 15.04.2019г.-
07.05.2019г.
Видно от извлечение от Европейска информационна система за съдимост-ECRIS, с
постановена на 18.12.2019г. и влязла в сила на 29.01.2020г. присъда на съд в гр.Мадрид,
Кралство Испания, ищецът е осъден за няколко престъпления- подправяне на документи и
измама, включително мошеничество, с наложени различни по вид наказания, вкл. лишаване
от свобода.
Междувременно с Определение от 26.03.2019г. по ЧНД № 367/2019г. по описа на РС-Сливен
на основание чл.25 НК са групирани наказанията по НОХД № 1862/2016г. на РС-Бургас и
НОХД № 1079/2017г. на РС-Сливен с определено едно общо наказание лишаване от свобода
за срок 1 година, със зачитане времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение
задържане под стража, домашен арест или е търпял наказание пробация или лишаване от
свобода, по някое от двете дела. Определението е влязло в сила на 17.06.2019г. след
потвърждаването му с определение по ВЧНД № 217/2019г. на ОС-Сливен. От данните по
делото е видно, че в периода 24.08.2016г.-23.12.2016г. е изтърпял 4 месеца от наказанието по
НОХД № 1862/2016г. на РС-Бургас, поради което и с оглед извършената кумулация остава да
търпи 8 месеца лишаване от свобода. Във връзка с привеждане в изпълнение на
определението ЧНД № 367/2019г. на РС-Сливен е било установено, че ищецът се намира
на територията на Испания, поради което на 28.01.2020г. СРП издала европейска
заповед за арест за предаването му в България за изтърпяване наказанието лишаване
от свобода.
След постъпване на ЕЗА в Испания е образувано производство № 18/2020г. на Централен
съдебен разследващ орган № 004 в гр.Мадрид, по което установено, че към този момент А.
П. се намира в Централен затвор в Мадрид V-Сото дел Реал за изтърпяване наказанието
лишаване от свобода по присъдата на испанския съд и по тази причина с определение от
28.02.2020г. е постановено временно освобождаване от наказанието на българския съд, за
което се отнася ЕЗА на СРП, т.е. предаването на българските власти се отлага докато
изтърпява наказание на испанска територия. С последващо решение от 13.07.2020г.
временното отлагане е отменено с цел извършване трансфера му в България. В тази връзка
не е спорно, че въз основа ЕЗА ищецът е предаден на българските власти на 30.07.2020г., на
която дата приведен в ЦСЗ и от този момент зачетено начало на изпълнение наказанието
лишаване от свобода по НЧД № 367/2019г. на РС-Сливен за неговия остатък от 8 месеца,
фактически изтърпяно към 30.03.2021г., когато е бил освободен.
Противоправното действие, за което се претендира обезщетение в настоящото производство,
е свързано първо с отказа на ответника да се кумулират наложените му наказания лишаване
от свобода по двете присъди – в България и в Испания, което е довело до 1 година в повече
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, а на второ място до липсата на произнасяне
5
по искането му за предсрочно освобождаване от затвора.
По време на изпълнението ищецът подал молба до СРП с искане на основание чл.417 НПК
вр.чл.59 НК за приспадане на задържането и изтърпяното наказание лишаване от свобода в
Испания по присъдата на съда в гр.Мадрид.
С постановление от 13.11.2020г. на СРП е отказано приспадане с аргумент, че няма данни за
задържане в Испания, съответно присъдата на испанския съд е влязла в сила след акта на
българския съд, който се изпълнява, а наложеното в чужбина наказание не е кумулирано с
това определено от българския съд и няма правна възможност за това. С друга молба
ищецът сезирал СГП за прекъсване по чл.447, т.2 НПК изпълнението на наказанието поради
опасност от надлежаване, защото от срока на наказанието лишаване от свобода по
последното му осъждане в България трябва да бъде приспаднато времето, през което е
търпял също такова наказание в Испания, във връзка с което отново направено искане за
произнасяне по чл.417 НПК. С постановление от 02.12.2020г. е постановен отказ на СГП
от прекъсване изпълнението, обоснован с постановлението на СРП. Изрично е
посочено, че исканията за прекъсване изпълнението на наказанието са неоснователни. На
13.11.2020г. СРП е произнесла постановление, с което е отказала да приспадне периоди на
задържане или изтърпяно наказание „лишаване от свобода“ в Испания и период на
задържане във връзка с процедура по Европейска заповед за арест. Предвид на това от една
страна и на оставащото време за доизтърпяване от наказанието от друга / към 27.11.2020г. му
е оставало да изтърпи още четири месеца и три дни „лишаване от свобода”/, към този
момент е преценено, че няма опасност от надизтърпяване. Затова не се налага и прекъсване
изпълнението на наказанието по реда на чл.447, т.2 НПК, а молбата и молба-заявлението са
отхвърлени, като неоснователни.
С молба от 27.01.2021г. жалбоподателят е депозирал пред Главния прокурор искане на
основание чл.417 НПК, да се приспадне времето на задържането по горепосочените ЕЗА,
както и времето на изтърпяваните наказания, които се намират в условията на реална
съвкупност.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
При така описаната фактическа обстановка съдът намира решението на СГС за
правилно по същество по следните съображения:
Първо – след влизане в сила на присъдата с обратна сила са отпаднали последиците
/законосъобразността/ на задържането, респ. на взетата мярка за неотклонение "задържане
под стража". Държавата дължи обезщетение за неимуществени вреди, които ищецът търпи
по причина на нарушеното негово право на свобода, произтичащо от чл. 5, § 1 ЕКПЧ.
Когато присъдата е влязла в сила и от нея не може да се приспаднат задържанията на ищеца
по чл.64, ал.2 - 4 НК е налице обективната отговорност по чл.2, ал.1, т.1, пр.последно
ЗОДОВ /т. 7 и т. 8 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. дело №
3/2004 г., ОСГК/. В случая се твърди, че противоправното деяние на органите на
наказателното производство се изразява в бездействие - незаконно задържане на
6
пострадалото лице в нарушение на правото по чл. 5, § 1 ЕКПЧ.
ВКС се е произнасял по реда на чл.290 ГПК с Решение № 310/29.10.2013г. по гр.д.№
1384/2012г. ІV г.о. ВКС и Решение № 212/14.10.2016г. по гр.д.№ 14.02/2016г., ВКС, IV-то ГО,
по въпроса за разграничението между хипотезите по т. 1, т. 2 и т. 6 на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. В
същите се приема, че деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ (ред. ДВ, бр. 98 от 2012 г.) е налице
само при изпълнение на наложено наказание "лишаване от свобода" над определения с
присъдата срок - когато се изтърпява наказание, наложено с влязла в сила присъда, с която
лицето е признато за виновно от съда и е осъдено за извършено от него престъпление.
Наложените в хода на наказателното производство мерки за неотклонение "задържане под
стража" и "домашен арест" са мерки за процесуална принуда и тъй като с тях се засягат
граждански права на лична свобода и неприкосновеност, съгласно чл.59 НК времето на
задържането се приспада от наложеното наказание. По своите цели и функции обаче тези
временни принудителни мерки не са равнозначни на изпълнението на наложено с влязла в
сила присъда наказание "лишаване от свобода", поради което, когато задържането на лицето
е по-продължително от срока на наложеното наказание "лишаване от свобода" и
задържането не е могло да бъде приспаднато по реда чл.59 НК, не е налице деликт по чл. 2,
ал. 1, т. 6 ЗОДОВ. В този случай квалификацията на иска за вреди е по чл. 2, ал. 1, т. 2
ЗОДОВ в ред. ЗОДОВ, преди изменението с ДВ, бр. 98 от 2012 г. в сила от 19.12.2012г., а
след изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр.98 от 2012г., отговорността за вреди от незаконно
търпени мерки за неотклонение "задържане под стража" и "домашен арест" над наложеното
с присъда наказание "лишаване от свобода" е уредена в чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ
- държавата носи отговорност за дейността на правозащитните органи при всички случаи на
лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи.
Извън посочените в тази разпоредба хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в
нарушение на човешкото право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи
обезщетение за причинените вреди от незаконното задържане над наложеното с присъда
наказание в съответствие с чл. 5, § 5 от Конвенцията. Когато лицето е търпяло временни
принудителни мерки "задържане под стража" или "домашен арест" и това задържане не е
могло да бъде приспаднато по реда чл.59 НК, то налице е деликт по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр.
последно ЗОДОВ, тъй като задържането е в нарушение на правото на свобода и сигурност,
прогласено в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
В този смисъл е и постановеното Решение № 60317/01.04.2022 г. по гр. д. № 597/2021 г. на
ВКС, 4-то гр. отд. Съгласно т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. " за вреди
причинени от изпълнение на наказанието лишаване от свобода над определения срок или
размер чл. 2, т. 6 ЗОДВПГ / сега ЗОДОВ / от бездействие на органите на прокуратурата за
упражняване на надзор по чл. 4 във вр. чл. 3 ЗИН отговорността на държавата възниква от
момента на изтичане на срока на наложеното наказание "лишаване от свобода". От този
момент държавните органи изпадат в забава и дължат лихва върху размера на присъденото
обезщетение и започва да тече погасителна давност.
7
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, се установи, че с определение по
НЧД№ 367/2019г на PC Сливен е определено общо най-тежко наказание измежду
наложените по НОХД №1862/2016г на PC Бургас и НОХД№ 1079/2017г на PC Сливен
лишаване от свобода за срок от 1 година. Приспаднато е времето, през което осъденият е
изтърпявал наказание ЛОС за времето от 24.08.2016г до 23.12.2016г. Определението е влязло
в сила на 17.06.2019г. Определеното общо най-тежко наказание се изтърпява в затвора
гр.София като за начална дата се зачете 30.07.2020г.
А. П. е осъждан с общо 6 влезли в сила присъда на територията на Р България като
последният съдебен акт е влязъл в сила на 15.02.2019г. От Европейска информационна
система съдимост е получено свидетелство за съдимост, според което той е осъждан в
Испания, но съдебният акт е влязъл в сила на 29.01.2020г, т.е. след влизане в сила на
актовете на българските съдилища, които се изпълняват към момента на искането му.
Наложените в чужбина наказания не са кумулирани с наказанията, които са наложени от
българския съд, поради това няма правна възможност за приспадане и зачитане на
задържане под стража или на изтърпяно наказание ЛОС. Тъй като във връзка с привеждане
в изпълнение на наказанието ЛОС по НЧД№ 367/2019г на PC Сливен е издадена ЕЗА е
изискана справка относно периода на задържане във връзка с ЕЗА. От получената справка е
установено, че няма задържане, което да бъде приспаднато, а осъденият е бил предаден на
българските власти на 30.07.2020г, която дата е зачетена като начало на изтърпяване на
наказанието. В конкретния случай не са събрани данни, че има задържане под стража или
изтърпяно наказание ЛОС, което да бъде приспаднато от наказанието, което осъденият
изтърпява към 30.07.2020г. на основание чл.417 от НПК или на основание ЗЕЕЗА.
Жалбоподателят е освободен на 31.03.2021г. т.е. 8 месеца.
Така осъществяваната от ищеца последователна и продължавана престъпна дейност е
обосновала необходимостта от задържането му под стража с оглед обезпечаване на
своевременното приключване на наказателното производство в две различни държави –
членки на ЕС и предотвратяване на нова престъпна дейност на ищеца. Наличието на
усложнена престъпна дейност и множество паралелни наказателни производства във връзка
с нея за кратък период от време е предизвикало едновременното постановяване на съдебни
актове в различни съдилища и държави. Относно приложението на чл. 69, ал. 2 НК, с което е
постановено окончателно освобождаване на ищеца от отделното изтърпяване на наказанието
от 1 г. "лишаване от свобода", определено при кумулирането на наказанията по НОХД №
862/2016г. на РС-Бургас и НОХД № 1079/2017г. на РС-Сливен с Определение от 26.03.2019г.
по ЧНД № 367/2019г. по описа на РС-Сливен на основание чл.25 НК са групирани
наказанията по двете НОХД с определено едно общо наказание лишаване от свобода за срок
1 година. Няма извършено кумулиране на това наказание с наложеното в Испания, което е
отказано от Прокуратурата.
Тази разпоредба не е императивна, а е приложима по преценка на решаващия съд, поради
което прилагането е било възможно, но не и сигурно събитие. Осъденото лице няма
задължение да иска кумулация на наложените му наказания, и липсата на искане от
8
осъденото лице не освобождава съда от задължението да определи общо наказание по реда
на чл. 24, чл. 25 и чл. 26 НК, когато са налице основания за това - в тази хипотеза съдът
действа при условията на обвързана компетентност, като възможността му за преценка е
ограничена само в рамките на определянето на конкретния размер на общото наказание.
Доколкото ПРБ е процесуално легитимирана да отговаря за всички вреди от незаконното
накърняване на правото на лична свобода на гражданите от прилаганите спрямо тях
наказателни мерки, ответникът не може да се екскулпира на това основание.
САС отчита факта, че няма проведено производство по чл.12 от Закона за признаване,
изпълнение, и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода
или на мерки, включващи лишаване от свобода/ ЗПИИСАННЛСМВЛС; Закона/ при спазване
на законовите изисквания на същия закон, като компетентен е наказателен съд, който да
приспадне изтърпяното наказание в издаващата държава, в съответствие с данните, с които е
разполагал по делото, предоставени му с удостоверението по чл. 3 от закона и решението на
съда.
Искането е допустимо, ако е направено от процесуално легитимирана страна, осъдено лице
срещу влязло в сила решение, постановено по реда на чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, което
следва да се причисли в категорията актове по чл. 419, ал. 1 НПК, подлежащи на проверка
по реда на гл. 33 от НПК. Това е така, поради законовите му последици, с които се решават
въпроси по признаване и изпълнение на присъда на чужд съд и изпълнение на
наказанието/чл. 3 от РР 2008/909 ПВР/, които за държавите членки на ЕС до влизане в сила
на закона са били уреждани с акт по реда на чл. 457, ал. 2 от НПК/ съгл. чл. 26 от РР
2008/909 ПВР на Съвета на ЕС същото заменя съответните разпоредби на Европейската
Конвенция за трансфер на осъдени лица от 21 март 1983 г. и допълнителния протокол към
нея от 18 декември 1997 г.; в този смисъл са Р № 60122 по н.д. № 346/21 г. на 3-то НО на
ВКС; Р № 6017 по н.д. № 239/2021 г. на 3-то НО на ВКС и др./
Застъпеното становище на жалбоподателя не е съобразено с текста на чл. 18, ал. 2 от Закона
/която има специален характер спрямо тази на чл. 417 НПК, който в случая е неприложим/, в
която разпоредба се закрепва отделно производство, различно от същинското производство
за приемане и признаване на присъдата на издаващата държава, което се развива след
постановяването на първото решение. Същото се развива в случаите, когато в
удостоверението по чл. 3 не се съдържа информация за това/какъвто е настоящият случай/ и
има за цел да бъдат приспаднати работните дни, които са положени от осъдения при
изтърпяване на наказанието в издаващата държава, само ако законодателството на тази
държава допуска това, включително при необходимост и след провеждане на
допълнителни консултации с органите на тази държава./ в този см. Р № 5/22 г. по н.д
№ 1059/21 г. на 2-ро НО на ВКС /. В цитираното тълкувателно решение № 3/2017 г. на
ОСНК на ВКС, което е съобразено с решение на Голям състав на Съда на ЕС (СЕС, Съда) от
08.11.2016 г., постановено по дело С-554/14, по повод отправено преюдициално запитване е
възприето тълкуване за невъзможност изпълняващата държава да намали наказанието
на трансферираното лице от друга държава членка на ЕС, когато компетентните
9
органи на тази държава не са извършили подобно намаляване на наказанието по
причини, че законодателството й не допуска това, а не е отречена изобщо
възможността положеният труд от лицето да бъде приспаднат от наложеното
наказание, като е посочено, че това е изцяло в компетентността на издаваща
държава.
По настоящото дело не е налице информация за това дали законодателството на издаващата
държава /Испания/ допуска такъв вид приспадане на наказанието. При всички случаи тези
обстоятелства могат да бъдат изяснени само посредством консултации с издаващата
държава, а компетентен да ги проведе е окръжният съд, постановил решението по чл. 12 от
Закона.
САС, ГО, не разполага с правомощия в тази насока, тъй като образуването на производство
по чл.18, ал. 2 от Закона е от компетентността на съответния окръжен съд, наказателен
състав, който е постановил решението за признаване и изпълнение на присъдата на чуждия
съд и следва да приключи със самостоятелен съдебен акт. При липсата на такъв гражданския
съд не може нито да кумулира сам двете наказания, нито да прецени налице ли са били
предпоставките за това.
След предаването по ЕЗА на 07.05.2019г. ищецът е осъден с влязла в сила на 29.01.2020г.
присъда на съд в гр.Мадрид на наказание лишаване от свобода, от което според посоченото
в исковата молба е било приспаднато времето на задържането му под стража в Испания.
Преди това осъждане в Районен съд-Сливен е било проведено производство по чл.306 НПК
вр.чл.25 НК, по което с влязло в сила на 17.06.2019г. определение са групирани наказанията
по НОХД № 1079/2019г. на РС-Сливен и по предходно наложено по НОХД № № 1862/2016г.
на РС-Бургас с определено за изтърпяване едно общо от 1 година лишаване от свобода, от
което приспаднато изтърпяната част от наказанието по последното с остатък от 8 месеца.
Във връзка с привеждането му в изпълнение на свой ред СРП издала ЕЗА за предаването на
ищеца от Испания, което първоначално е било отложено, защото към този момент
изтърпявал наказанието по испанската присъда в местен затвор, но в последствие приета за
изпълнение с фактическо предаване на българските власти на 30.07.2020г. На тази дата е
приведен в затвор в България, където изтърпял наказанието лишаване от свобода от 8
месеца до 30.03.2021г., когато е освободен.
СГС е отхвърлил изцяло претенцията, като е посочил, че съгласно чл.59, ал.2 НК задържане
по смисъла на ал.1 освен мярката за неотклонение задържане под стража е и всяко друго
задържане по реда на НПК, ЗМВР или друг закон, свързано с престъплението, за което
лицето е осъдено или е било задържано за изпълнение на наказанието. По начало
задължение да приспадне задържането има съдът, който е постановил осъдителната присъда
с налагане наказание „лишаване от свобода“ по наказателното производство, във връзка с
което е била наложената мярката за неотклонение, а ако нормата не е приложена от съда, се
прилага от прокурора с постановление-чл.417 НПК. САС споделя горния извод, тъй като по
отношение ищеца е проведено двукратно производство по екстрадиция първо от България в
Испания, а след това от Испания в България въз основа ЕЗА и в съответствие с правния
10
механизъм между държави-членки за предаване на лице за целите на наказателно
преследване или за изтърпяване на наказание в една от тях, регламентиран в Рамково
решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002г. относно европейската заповед за арест и
процедурите за предаване между държавите членки на Европейския съюз, транспонирано в
ЗЕЕЗА. Според уредбата в Рамковото решение и ЗЕЕЗА, изпълняващата държава-членка
може да постанови задържане на лицето, за което е направено искането за предаване с ЕЗА
до разрешаване на въпроса за нейното изпълнение и това задържане подлежи на
приспадане. Разпоредбата на чл.26 от Рамковото решение постановява, че издаващата
държава-членка трябва да приспадне срока на задържането въз основа европейската заповед
за арест от целия срок на задържане, който следва да бъде изтърпян в тази страна в резултат
от постановяване на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, а
съгласно разпоредбата на чл.60 ЗЕЕЗА времето на задържане в изпълняващата държава
членка във връзка с ЕЗА, издадена от органите по чл.56, ал.1, се приспада от общия срок на
лишаване от свобода, който лицето трябва да изтърпи по постановена от български съд
присъда. От това следва, че задържането в производство по екстрадиция между държави-
членки следва да бъде зачетено от държавата отправила искането за предаване с ЕЗА и
подлежи на приспадане от наказанието „лишаване от свобода“ наложено с присъда в
тази държава. Съответно пряко изводимо от чл.60 ЗЕЕЗА е, че когато Република България
е издаваща ЕЗА държава и лицето е задържано в изпълняващата държава-членка, срокът на
задържане в последната се приспада от наказанието „лишаване от свобода“ постановено от
български съд. И в двете хипотези компетентен е наказателен съд.
В случая задържането на ищеца с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за времето
от 29.05.2017г. до 02.08.2017г. и от 15.04.2019г. до 07.05.2019г., постановено от СГС във
връзка с издадената ЕЗА за предаване в Испания, не подлежи на приспадане от наказанието
по присъдата по НОХД № 1079/2017г. на РС-Сливен или групираното наказание по ЧНД №
367/2019г. на РС-Сливен по чл.60 ЗЕЕЗА вр. чл.59 НК, а от наложеното с осъдителната
присъда в Испания наказание „лишаване от свобода“. Следователно задължението за
приспадане на този срок е било на испанските власти, за неизпълнението на което РБ
не носи отговорност за вреди в случай на допуснато нарушение на чл.5, §1 от
Конвенцията.
По отношение издадената ЕЗА от СРП и образуваното в Испания екстрадиционно
производство е установено, че ищецът не е бил задържан, а изтърпявал наложеното му в
тази държава наказание „лишаване от свобода“, което изключва приложението на чл.60
ЗЕЕЗА вр.чл.59 НК, защото приспадането се отнася само за задържане като мярка за
процесуална принуда, а не и до търпяно наказание. Още повече дали е налице реална
съвкупност може да прецени единствено наказателен съд. Прокуратурата не притежава
компетентност да извършва групиране, нито да постановява приспадане на изтърпяно
наказание. Като орган, на който законът е възложил упражняване надзор за законност при
изпълнение наложените с присъда наказания и тяхната продължителност /чл.5 ЗИНС/, в
случай на преценка, че наказанията по отделни осъждания могат да бъдат кумулирани той
11
може само да сезира съда за провеждане на производство по чл.306 НПК, а отказът да
направи това не влече отговорност на държавата. В случая и да са подлежали на групиране
наказанията между присъдата в Испания и присъдата на РС-Сливен, но без такова да е
извършено не означава, че ищецът е търпял наказание „лишаване от свобода“ над
определения срок, поради което не е налице и хипотезата на чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ.
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска, т.е.
решението следва да бъде потвърдено.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
Обжалваем интерес от 200 000 лв., като жалбата съдът намира за неоснователна.
На основание чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят дължи в полза на въззиваемата страна
направените разноски за явяване пред настоящата инстанция, но такива няма направени.
Воден от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1047/21.02.2025г. постановено по гр.д.№ 2070/2022 г. по описа
на СГС, ГО, 1 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението с
касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12