№ 14044
гр. С, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МОНИКА ХР. ХРИСТОВА
при участието на секретаря ИННА Т. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от МОНИКА ХР. ХРИСТОВА Гражданско дело
№ 20231110130659 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба „ИФ“ ЕООД, ЕИК: ***,
седалище и адрес на управление: гр. С, ж.к. „ИВ“, ул. „Б“ № 17, ап. 1, срещу Т.
Б. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С, кв. К П I част, БЛ *** ВХ *** ЕТ ***
АП ***, с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за установяване съществуването на следните вземания
на ищеца: 833 лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на кредит
от разстояние № 281690 от 20.01.2020 г., сключен между страните по делото,
ведно със законната лихва от 01.11.2022 г. до изплащане на вземането; сумата
от 82,50 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 19.02.2020 г. –
18.07.2020 г., сумата от 182,18 лева, представляваща лихва за забава за
периода 18.07.2020г. до 12.09.2022г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. №59352/2022 г. на СРС.
Ищецът твърди, че на 20.01.2020 г. между страните бил сключен
договор за предоставяне на кредит от разстояние № 281690 по реда на ЗПФУР.
Изложени са подробни съображения за начина на сключване на договора чрез
електронна платформа. Твърди, че на ответника бил предоставен кредит в
размер на 1000 лв., който следвало да се погаси на 6 вноски, първите пет от
които в размер на 166,67 лв., а последната единадесета в размер на 166,65 лв.,
в периода от 19.02.2020 г. до 18.07.2020 г. Била уговорена и договорна лихва
1
при лихвен процент от 40,15%. Твърди се още, че кредитът бил изцяло
падежирал на датата на последната вноска – 18.07.2020г., като същият не е
погасен.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор от особения представител на
ответника, с който са оспорени исковете по основание и размер. Оспорва
ответникът да е ползвал предоставената сума след твърдяното от ищеца
превеждане по банковата й сметка. Моли за отхвърляне на исковата
претенция.
Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 126 състав,
като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от
фактическа и правна страна намира следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове
по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 240, ал. 2 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване: 1) наличието на валиден договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 281690/20.01.2020г., сключен между „ИФ“ ЕООД, в качеството
на заемодател и Т. А., в качеството на заемател, сключен чрез средствата за
комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР
/предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора/; 2) кредиторът
да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатия
потребителски кредит; 3) настъпила изискуемост на задълженията по
договора и техният размер.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 59352/2022 г. по описа на СРС, 126ти
състав, вземанията по настоящото производство съответстват на тези по
заповедта за изпълнение. Заповедта е била връчена на длъжника на основание
чл. 47, ал.5 ГПК, поради което са дадени указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
Като ищецът е предявил исковете в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Поради което установителните искове са допустими.
2
Ищецът основава вземанията си на представения по делото договор за
кредит № 281690/20.01.2020г. Касае се за договор за предоставяне на кредит
от разстояние, по отношение на който наред с правилата на Закона за
задълженията и договорите, намират приложение и тези, съдържащи се в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за
платежните услуги и платежните системи, Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит. В
чл. 6, ал.1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на този вид договори, съгласно
която всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средствата за комуникация от
разстояние – едно или повече, е договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние. В чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на
договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и, че е
получил съгласието му за сключване на договора.
Предвид горното, за да се докаже сключването на договор за
потребителски кредит чрез средство за комуникация от разстояние, следва да
се установи, че страните са постигнали съгласие относно договора за кредит,
представен в писмена форма на траен носител по смисъла на § 1, т. 10 ДР на
ЗПФУР, както и че това съгласие е дадено от тях чрез средства за комуникация
от разстояние, т. е. посредством електронни изявления.
По делото е представен неподписан договор за потребителски кредит
№ 394692 от 15.07.2022 г. и Общи условия към договорите за предоставяне на
кредит от „ИФ“ ЕООД, който ищецът твърди, че е сключил по електронен път
по реда на ЗПФУР с ответника в качеството му на кредитополучател.
За доказване на възникнало между страните облигационно
правоотношение по делото е допусната и изслушана съдебно-техническа
експертиза, заключението по която съдът кредитира изцяло като пълно,
компетентно и обективно изготвено. Видно от същото вещото лице не е
открило обективни находки, които да водят до съмнение, че има извършени
манипулации върху аудио файла. В заключението е обективиран разговор
3
между две жени със съответно посочено в заключението съдържание, от което
се установява, че ответницата изрично е потвърдил сключването на процесния
договор с посочване на трите си имена и ЕГН, които съответстват с данните
на ответника. Според заключението са изпълнени стъпките за кандидатстване
за кредит, в следствие на което е създаден договор за заем с номер 281690 в
системата на ищеца с данните на ответника, като данните за заема са подробно
описани на страници 5 и 6 в експертизата и съвпадат със соченото в исковата
молба съдържание и с представения от ищеца процесен договор, като в хода
на кандидатстването ответникът е получил преддоговорната информация
(Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 ЗПК). Според вещото лице на 20.01.2020 г. в
16:23:40 часа на номер +35987616635, съответстващ на номера, посочен от
ответника в предоставените лични данни, е изпратено SMS съобщение,
съдържащо кода за потвърждение на договора („5328“), като на същата дата в
16:27:59 часа от IP адрес 212.5.158.23 е активиран линк, изпратен до имейл
адреса, посочен от ответника в предоставените лични данни, на който линк е
въведен кодът за потвърждение на договора („5328 “), изпратен до телефонния
номер, посочен от ответника.
Видно от приетото по делото извлечение от банковата сметка на
ответника в „Първа инвестиционна банка“ на 20.01.2020г. ответницата е
получила по посочената от нея банкова сметка сумата от 1000 лева с
наредител „ИФ“ ООД и основание: Дог.за заем номер 281690.
Предвид горното и при съвкупна преценка на посочените
доказателства, съдът намира за доказано, че между страните е сключен
процесния договор за заем № 281690/20.01.2020г. при посочените в исковата
молба параметри. Като на същата дата 20.01.2020г. ответникът е получил по
банковата си сметка посочената сума. Ирелевантен за правния спор е въпросът
дали кредитополучателят е използвал получената сума, като в тази връзка
възражението на ответника е неоснователно.
Неоснователен е и доводът на ответника, релевиран в писмения
отговор, че не е могъл да се запознае с условията по договора, като видно от
приетото по делото заключение при кандидатстване в сайта
/www.minizaem.bg/ се съдържа линк към PDF документ с преддоговорната
информация (Приложение №2 към чл.5, ал.2 от Закон за потребителския
кредит).
4
Предвид служебното задължение на съда, следва да бъде извършена
проверка за нищожност на клаузите от сключения между "Изи
АсетМениджмънт" АД и Т. А. договор.
В съответствие с разпоредбата на чл.5 ГПК и т.1 и т.3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се
отбележи, че съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по-особена по вид с оглед на установените в чл.
23 ЗПК последици, а именно че, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй
като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
При извършената проверка относно действителността на сключения
между страните договор, съдът приема, че в конкретния случай не са спазени
императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но
единствено като абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В посочения процент
5
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Тези съставни елементи обаче в настоящия случай, остават
неизвестни и се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса, предоставен за ползване на
кредитополучателя. След като кредиторът при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти,
които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер и формулировката на
законовата разпоредба, която посочва какво следва да се включва, обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
образува дали те са в съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
В настоящия случай остава неясно какви са разходите, които формират
допълнително оскъпяване, доколкото е налице разлика между размера на ГЛП
и размера на ГРП.
Отделното от горното, съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК е налице забрана да
се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договорните условия, потребителят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на кредитора: банкова гаранция за сумата по кредита със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията по
договора за кредит или две физически лица поръчители, които да отговарят
на посочените в чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора условия. В чл. 3, ал. 2 от договора
е уговорено, че неизпълнението на задължението по чл. 3, ал. 1 от договора,
причинява вреди на заемодателя, като е определен и размерът на дължимата
неустойка, а именно 455,52 лева.
Съдът намира така уговорената клауза за неустойка за непредставяне
на обезпечение за нищожна и не пораждаща права и задължения за страните.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да
върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не
се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната
6
й функция. Липсва и обезпечителният елемент на неустойката, тъй като
изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и
сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчител и/или банкова гаранция не е определено като предварително
условие за сключване на договора, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Видно от представените по делото договор, вземането за неустойка е
включено като задължение в погасителния план и се погасява на равни
месечни вноски, наред с главницата и възнаградителната лихва. Съдът
намира, че така уговорената неустойка фактически представлява
допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с
уговорената възнаградителна лихва, което следва да бъде включено в
годишния процент на разходите. При включване на уговореното в чл. 3 от
процесния договор допълнително възнаграждение в годишния процент на
разходите, същият със сигурност би надминал максимално допустимия
размер, установен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Следователно неяснотата, както на компонентите, както и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема, е основание да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 22 ЗПК вр. чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК т. е. налице е противоречие с императивната
материалноправна норма и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, и т.10 от ЗПК
същият е недействителен.
Следователно, имайки предвид последиците на недействителността,
7
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят – ответник би следвало да
дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други
разходи. Ето защо за основателен следва да се приеме единствено предявеният
иск за главница. Останалите претенции на ищеца за установяване на
вземанията за възнаградителна лихва и лихва за забава, се явяват
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на делото право на такива имат двете страни, като
ответницата е била представлявана от особен представител, поради което
следва да се присъдят разноски само на ищеца, вкл. разноските по
заповедното производство.
Ищецът е представил списък по чл.80 ГПК (л.107), като е доказал
сторени разноски в общ размер на 955 лева, от които: 50 лв. за д.т., 300лв.
депозит за особен представител, 400 лева депозит за ССчЕ, 5 лева – такса за
издаване на съдебно удостоверение; 400 лева – депозит за особен
представител, претендирал е юрисконсултско възнаграждение, което с оглед
ниската фактическа и правна сложност съдът определи в размер на 100лв.,
така и за заповедното производство е сторил разноски в размер на 25 лв. и
50лв. за юрк.възнаграждение. С оглед частичната основателност на иска има
право на разноски за исковото производство в размер на 724,79 лв., а за
заповедното производство – 56,92 лева.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК, че Т. Б. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С, кв. К П I част, БЛ ***
ВХ *** ЕТ *** АП ***, дължи на „ИФ“ ЕООД, ЕИК: ***, седалище и адрес
на управление: гр. С, ж.к. „ИВ“, ул. „Б“ № 17, ап. 1, сумата в размер на 833.33
лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние
№ 281690 от 20.01.2020 г., сключен между страните по делото, ведно със
законната лихва от 01.11.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №59352/2022 г. на СРС, като
ОТХВЪРЛЯ предявените искове, както следва: с правно основание чл. 240,
8
ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 82,50 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода 19.02.2020 г. – 18.07.2020 г., както и с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 182,18 лева, представляваща
лихва за забава за периода 18.07.2020г. до 12.09.2022г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Т. Б. А., ЕГН **********, с
адрес: гр. С, кв. К П I част, БЛ *** ВХ *** ЕТ *** АП ***, да заплати на
„ИФ“ ЕООД, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. С, ж.к. „ИВ“, ул.
„Б“ № 17, ап. 1, сумата в размер на 724,79 лв. разноски в исковото
производство, и сумата в размер на 56,92 лева, разноски в заповедното
производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред СГС,
считано от връчване на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9