№ 23232
гр. ***, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
при участието на секретаря МИРЕЛА Р. ЗАХРИДОВА
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело №
20251110132208 по описа за 2025 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от К. Т. С. против Р. С. Ц. с
искане да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищцата
сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за използване на част от
недвижим имот без правно основание, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 07.02.2025 г. до окончателното изпащане на вземането.
Ищцата твърди, че била собственик на 66/100 идеални части от поземлен имот
с идентификатор *** по кадастрална карта на УПИ XI-7а кв. 538, СО р-н О. м.
ГГГЦ-Зона Г12, находящ се на ул. ***, гр. ***. Останалите 34/100 идеални
части били отчуждени за общинско строителство и предадени на ССП С.В.Л.,
съгласно Заповед 3 РД-57-104 от 12.12.2018 г., гр. ***. Ответницата, лично и
чрез упълномощаване на съпруга си, ползвала процесния поземлен имот без
да е налице сключен договор за наем или друго облигационно
правоотношение. Ползването се изразявало в паркиране върху имота на лек
автомобил К. с рег. № ***, притежаван от ответницата и съпруга й А.Ц., при
условията на съпружеска имуществена общност. Ищцата твърди, че
обезщетението, което се дължи, възлизало на 200 лева на месец, като за
периода от пет месеца – от 30.08.2022 г. до 31.01.2023 г. – пълната сума
възлизала на 1000 лева. Тъй като ответницата била собственик на ½ идеална
част от автомобила, дължала половината от тази сума, т. е. 500 лева. Твърди,
че за събиране на процесното вземане разполагала с издадена в нейна полза
срещу Р. Ц. заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7575/2025 г. по
описа на СРС, 177 с-в, срещу която ответницата възразила. В тази връзка,
моли съда да признае за установено съществуването на сумата, претендира
разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответницата е подала отговор на исковата
молба, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Сочи,
1
че с ищцата били съседи – съсобственици на къща, находяща се във
вътрешния двор на ул. ***, в гр. ***. Не оспорва фактите, че ищцата е
собственик на 66/100 идеални части от процесния имот, че останалите 34/100
идеални части са отчуждени за общинско строителство и предадени на ССП
С.В.Л., както и че заедно със съпруга й са собственици на процесния лек
автомобил, при условията на СИО. Оспорва твърденията на ищцата, че е
ползвала имота през посочения период, както и че наемната му цена възлизала
на 200 лева на месец. Твърди, че със съпруга й пребивавали в недвижим имот,
находящ се в село О.. Оспорва дължимостта на сумата, като излага подробни
юридически съображения в тази насока. Излага доводи относно инцидентни
престои в двора на къщата, предвид затрудненото й движение, вследствие от
онкологично заболяване. Моли съда да отхвърли иска, претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание на 06.10.2025 г., ищцата, чрез
процесуалния й представил – адв. И., уточнява, че в процесния поземлен имот
са построени две сгради, едната от които представлявала пететажна жилищна
сграда с площ от 221 кв.м., както и вътрешна къща, със застроена площ от 114
кв.м., притежавана в съсобственост между нея и ответницата. Сочи, че
остатъкът от незастроената площ възлизал на 454 кв.м.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Предмет на делото е предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Основателността на предявения иск е обусловена от доказването от
страна на ищцата, че през процесния период ответницата е паркирала
семейния автомобил върху притежавания от нея недвижим имот, като е
упълномощила съпруга си да извършва същото, както и че наемната цена на
имота е в размер на 200 лева на месец.
В доказателствена тежест на ответницата е да докаже, че в рамките на
исковия период, заедно със съпруга й са пребивали в недвижим имот, находящ
се в село О..
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 31017 от
22.07.2025 г., и приет за окончателен в проведеното открито съдебно
заседание на 06.10.2025 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, съдът е
отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите, че ищцата е
собственик на 66/100 идеални части от процесния имот, а останалите 34/100
идеални части са отчуждени за общинско строителство и предадени на ССП
С.В.Л., както и че ответницата и съпругът й са собственици на процесния
автомобил при условията на СИО.
Не е спорно в отношенията между страните, че същите са съседи –
съсобственици на къща, находяща се във вътрешния двор на ул. *** в гр. ***.
По делото е представена комбинирана скица № 5 за поземлен имот с
идентификатор ***, съгласно която същият е с площ от 804 кв.м. по
действащата регулация, като в рамките на имота се установява наличието и на
две на брой сгради.
Спорни в отношенията между страните са обстоятелствата относно
ползването без правно основание на припадащите се на ищцата идеални части
от процесния поземлен имот от страна на ответницата и съпруга й, както и
2
размера на претендираното вземане.
Съдът е допуснал събирането на гласни доказателства чрез разпит на
един свидетел на ищцата – брат й Я.Д.М., показанията на който съдът
преценява по реда на чл. 172 ГПК. Свидетелят твърди, че не живее в имота, но
докато сестра му била собственик посещавал същия почти всеки ден. Имотът
на сестра му представлявал партерен етаж от къща, заедно с 2/3 ид. части от
двор, като за да се стигне до жилището се влизало през двора, където винаги
имало паркирали коли. Сочи, че си спомнял автомобила марка *** да е
паркирал там. Отбелязва, че в двора били паркирани автомобили на хората,
които живеят в къщата и кооперацията, която била построена в същия парцел.
Излага доводи, че процесният автомобил бил на семейство Ц., като от преди
„ковид“ започнал да се появява на паркинга. Твърди, че виждал ответницата
да управлява автомобила. Уточнява, че останалите идеални части от
поземления имот били собственост на общината.
В хода на производството са събрани гласни доказателства и чрез
разпита на свидетеля на ответницата – Ц.Г.С., който излага твърдения, че
познава семейство Ц. от пет години, тъй като притежавали вила в съседство на
имота на съпругата му, находящ се в махала „Владовци“, с. О.. Твърди, че
уикенда пребивавал на вилата, а понякога и през седмица, като зимата
посещавал имота доста по-рядко. Всеки път когато отивал с жена му до имота
семейство Ц. били там, като в момента същите притежавали автомобил марка
***, който се намирал на мястото. Уточнява, че през седмицата се случвало да
има периоди, в които той бил там, а ответницата и съпруга й отсъствали, но за
последните пет години нямало уикенд, в който да не се засекат.
По делото е допусната до изслушване и приета като неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че средната
наемна цена за паркомясто в гр. ***, район „Център“, в обхвата на зона за
почасово платено паркиране „Синя зона“, възлиза на 257,55 лева, или по 16,02
лева за 1 кв.м. Според заключението на вещото лице, необходимата площ за
площадки за открито гариране и паркиране на леки автомобили е от 22 до 25
кв.м. за автомобил.
Съгласно Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум
на ВС, неоснователно обогатяване е налице всякога при неоснователно
разместване на имуществени ценности, тоест - не само при увеличаване
имуществото на дадено лице, но и при спестени му средства за сметка на
имуществото на друго лице. Такава е хипотезата, когато собственикът е лишен
от ползване на вещта, а друго лице я ползва без основание. Обстоятелството,
че ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не е реализирал
приходи е без значение за успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
когато е установено, че ответникът я ползва без правно основание, а
ползването обективно е било възможно. Задължението да обезщети
собственика произтича от създадената възможност той да спести наема, който
би плащал за ползването, а обедняването на собственик се съизмерява със
същата сума – пазарният наем за процесното имущество за съответния период.
Целта на разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е при неоснователно разместване на
имуществени блага имущественото равновесие между отделните субекти да
бъде възстановено, като всеки, който се е обогатил за сметка на другиго, бъде
осъден да върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него
наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота,
3
които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни
наемни цени за конкретния имот. Неоснователното обогатяване на лицето,
което държи имота, се изразява в облагодетелстването му със спестения от
него наем, който би плащал за ползване на имота през този период.
Критериите от значение за определяне на дължимото обезщетение по чл. 59
ЗЗД в размер на средния пазарен наем в горната хипотеза произтичат от
индивидуалните особености на конкретния имот и са: предназначението на
имота /за търговска дейност, за обществени нужди или др./;
местоположението му; регулационният му статут; установеният начин на
ползване, както досежно вида на ползването за съответна дейност, така и
досежно обстоятелството дали ползването обхваща целия имот или част от
него. Когато ответникът ползва без правно основание част от собствения на
ищеца недвижим имот по начин, непрепятстващ ползването на останалата
част от имота от собственика, обезщетението по чл. 59 ЗЗД обхваща средния
пазарен наем само за частта от имота, ползвана без основание, изчислен с
помощта на съдебна експертиза. – по арг. Решение № 185 от 4.01.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 937/2017 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геновева
Николаева.
В настоящия случай, съгласно показанията на свидетеля на ищцата, се
установява, че в процесния имот – дворно място били паркирани автомобили
на хората, които живеят в къщата и кооперацията, която била построена в
същия парцел. Съдът дава вяра на показанията на свидетеля Я.Д.М. в частта
относно твърденията му, че процесният лек автомобил е паркирал в дворното
място, доколкото е посочил, че е придобил непосредствени впечатления
относно посоченото обстоятелство. Въпреки това, от показанията му не се
установява траен характер на ползването на поземления имот от ответницата в
рамките на исковия период, а също и факта дали конкретното
местоположение, на което е било паркирано посоченото МПС попада в
обхвата на припадащата се част от правото на собственост на ищцата или
представлява ползване на прилежащата част към Етажната собственост в
имота.
В тази връзка, следва да бъде съобразено, че съгласно чл. 64 ЗС,
собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото
това е необходимо за използуването на постройката според нейното
предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е
постановено друго. При липса на уговорено "друго" между собственика на
земята и суперфициарния собственик на сградата, правото на последния по чл.
64 ЗС, включва ползването на такава част от терена, която му осигурява
нормален достъп до входа на сградата и е прилежаща към нея площ. – в този
см. Решение № 354 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2409/2023 г., II г. о.,
ГК, докладчик председателят Теодора Гроздева.
Нормата на пар. 1, т. 2 ЗУЕС определя като "прилежаща площ" към
сграда в режим на етажна собственост частта от територията на поземлен
имот с комплексно застрояване, в който е построена сградата, включваща,
заедно или поотделно, обекти като озеленени площи, площадки за игра, места
за паркиране и други. При преценката дали определено съоръжение от
вертикалната планировка е принадлежност към сградите - етажна собственост
или е самостоятелен обект на правото на собственост следва да се изхожда от
нормативните изисквания за изграждане на съответния самостоятелен обект
на правото на собственост и от принципите, залегнали в общото
4
градоустройствено решение, одобрения инвестиционен проект и
обяснителната записка към него. – по арг. от Решение № 50083 от 6.02.2024
г. на ВКС по гр. д. № 3118/2022 г., I г. о., ГК, докладчик съдията В.
Атанасова.
Разпоредбата на чл. 64 от ЗС регламентира правата на суперфициарния
собственик върху частта от имота, необходима му за използване на
постройката според нейното предназначение. Тя е императивна и създава
ограничение за собственика на земята да я ползва изцяло, когато в нея са
построени сгради, собственост на лица, които не притежават права върху
терена.
При съвкупна преценка на събраните в хода на производството
доказателства съдът приема за недоказани твърденията на ищцата, че
ответницата ползва припадащата й се част от поземления имот без правно
основание. По делото не се установява безспорно каква е прилежащата част
към построените в имота жилищни сгради, съответно каква част се ползва от
Етажната собственост, находяща се в поземления имот. В допълнение, по
аргумент от разпоредбата на чл. 64 ЗС, следва че за ищцата са налице
основания, обуславящи ограничаването на правото й на ползване спрямо
поземления имот, доколкото в същия са налице сгради, собствениците на
които не разполагат с права върху терена, поради което правото на последните
да ползват земята се явява необходимо условие за упражняването на правото
им на собственост спрямо изградените постройки или самостоятелните обекти
в тях.
По изложените съображения, съдът счита, че не са налице елементите от
фактическия състав на неоснователното обогатяване, поради което
претенцията на ищцата по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде
отхвърлена като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на
разноски има ответницата.
Видно от материалите по делото е, че същата е упълномощила като
процесуални представители по делото адв. В. Ж. и адв. П.Б.. В съдебно
заседание, проведено на 24.11.2025 г., ответницата е представила фактура,
издадена на получател – С. Ц., който не е страна в настоящото производство,
съгласно която на АД „Б. и Ж.“ се дължи адвокатско възнаграждение, в размер
на 400 лева за процесуално представителство по настоящото дело.
Следва да бъде съобразено, че съгласно т. 1 от ТР 6/2012 г. от 06.11.2013
г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е
по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в
брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна
помощ е достатъчно и има характера на разписка.
В настоящия случай от страна на ответницата не са ангажирани
доказателства за сторени разходи до приключване на последното заседание по
делото, поради което такива не следва да й бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Т. С., ЕГН **********, против Р. С. Ц.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцата
сумата в размер на 500 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от
07.02.2025 г. до окончателното й изпащане, представляваща обезщетение за
ползване без правно основание на притежаваните от К. Т. С. 66/100 идеални
части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. ***, находящ се в
гр. ***, ул. ***, в периода от 30.08.2022 г. до 31.01.2023 г., като неоснователен.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба, по реда
на глава ХХ ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6