№ 6882
гр. София, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана Василева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20241100511162 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №11162/2024 г по описа на СГС е образувано :
-по въззивна жалба на Н. С. Д. с ЕГН **********, гр. София, ул. *******, ******* срещу
решение №8678 от 13.05.2024 г по гр.д.№16391/23 г на СРС , 32 състав , с което е отхвърлен
иска на въззивника с правно основание чл.124 ГПК срещу Е. С. Б. с ЕГН **********, гр.
София, ж.к. ******* да се признае за установено , че е собственик на основание давностно
владение за периода 21.09.1999 г – до датата на предявяване на иска /27.03.2023 г/ на 1/6
ид.ч. от ап.18 в гр.София ж.к*******, с площ 65,20 кв.м., при съседи зЕ. площ, зЕ. площ, ап.
№17, зЕ. площ , ведно с избено помещение с площ 2,52 кв.м. при съседи: зЕ. площ, коридор,
мазе №19, мазе №17, ид.ч. от общите части на сградата и 3,393% ид.ч. от правото на строеж
върху мястото ; представляващ самостоятелен обект с идентификатор №
68134.1500.2471.1.18 ведно с мазе №18, в сграда с идентификатор 68134.1500.2471.1.
-и по частна жалба на Н. С. Д. с ЕГН **********, гр. София, ул. *******, ******* срещу
определение №30734 от 30.07.2024 г по гр.д.№16391/23 г на СРС , 32 състав , с което е
изменено посоченото решение на СРС в частта за разноските и жалбоподателят е осъден да
заплати на основание чл.38 ал.2 ЗАдв във вр.чл.38 ал.1 т.3 ЗАдв Адвокатско дружество „М.“
БУЛСТАТ ******* гр.София сумата от 1200 лева адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ пред СРС .
Във въззивната си жалба въззивникът Д. излага доводи за недопустимост и неправилност на
1
решението на СРС , тъй като не са взети предвид и не са обсъдени наличните по делото
доказателства . Между страните е имало „абсолютна отдалеченост“ - ответникът е бил с
неизвестно местонахождение и не е било възможно да му се манифестира пълното владение
върху имота . Въззивникът е получил фактическата власт върху имота още през 1992 г , а
през 1999 г е обективирала намерение за своене спрямо ответника . Няма данни св.Г. Б.а
/майка на страните/ да е пристрастен свидетел , а СРС я дискриминира по възраст .
Настоящият адрес на ответника е бил извън България от 2011 г , а същият е имал и гръцки
паспорт .
В частната си жалба жалбоподателят Д. изплага доводи за недопустимост и неправилност за
определението на СРС по чл.248 ГПК . Не може съдът първо да приеме , че разноски на
адвокатското дружество на ответника не се дължат поради липса на доказателства , а след
това друг съдия да приеме , че доказателствата са налични . Доказателствата не са били
приложени по делото и не са били обсъдени „по обективни причини“ и определението по
чл.248 ГПК накърнява принципа на равнопоставеност . Молителят се е позовал на Наредба ,
която не е приложима , а процесуалният му представител не е положил дължимата грижа и
не е участвал активно по делото
Въззиваемата страна Б. е подал писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба . Счита ,
че същата е нередовна и недопустима , защото не е внесена в срок държавната такса за
въззивно обжалване .Не е била налице обективна невъзможност на ищцата да демонстрира
владение на целия имот , включително и на идеалната част на ответника . Последната не е
била придобита по давност от ищцата .
Въззиваемата страна Б. е подал писмен отговор , в който оспорва частната жалба .
Доказателствата , че е осъществена безплатна правна помощ са били представени на СРС
като са били изпратени по ел.поща .
Въззивната и частната жалба са допустими. Решението на СРС е връчено на въззивника на
17.06.2024 г и е обжалвано в срок на 01.07.2024 г.
След надлежни указания , в срок на 19.08.2024 г е била внесена държавната такса за
въззивно обжалване и СРС е бил уведомен за това . Действително вносната бележка за
внесената такса не е била представена към молбата от същата дата , но СРС очевидно е
извършил служебна проверка и е установил този факт , след като е продължил с
администрането на въззивната жалба .
Определението по чл.248 ГПК е връчено на жалбоподателя на 06.08.2024 г и е обжалвано в
срок на 13.08.2024 г
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС и на
определението по чл.248 ГПК .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за
установено следното от фактическа и правна страна :
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като такива основания в случая
2
не се констатират . Доводите за „недопустимост“ на решението на СРС и на определението
по чл.248 ГПК поради допуснати процесуални нарушения – дори да бяха основателни –
могат да обосноват само неправилност на съдебните актове .
Относно доводите за неправилност съдът /принципно/ е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на
ОСГТК на ВКС . Във всички случаи въззивният съд е длъжен служебно да даде
законосъобразната правна квалификация на предявените искове .
За да отхвърли иска СРС е приел следното . В доказателствена тежест на ищцата е да
докаже, че е осъществила явно, трайно, спокойно и непрекъснато владение върху процесната
1/6 ид.ч. от имота в период от 10 години , както и че ответникът през този период е бил в
чужбина, поради което ищцата е била лишена от възможността да демонстрира по
отношение на него промяната на намерението си да свои неговата идеална част. Страните не
спорят и от събраните писмени доказателства се установява, че апартаментът е бил
собствен в режим СИО на родителите на страните. След смъртта на баща им всяка от
страните по наследство придобила по 1/6 ид.ч. от апартамента, съответно майка им – 4/6
ид.ч. С договор за дарение майката на ищцата й прехвърлила нейните 4/6 ид.ч., поради което
ищцата се легитимирала на деривативно основание като собственик на 5/6 ид.ч.
Според СРС от 2 бр. удостоверения от МВР – ГД Гранична полиция се установява, че
ответникът е преминавал граници със съседни държави в периода 2013г.-2023г., но се е
връщал в Р България в повече случаи в същия ден. Единственият по-продължителен
период на пребиваване в чужбина е от 26.10.2019г. до 3.3.2020г. С втората справка от
29.2.2024г. се установява, че поради изтекъл срок за съхранение на данни не може да се
предостави справка за период преди 2014г. От справка от МВР Дирекция Български
документи за самоличност се установява, че ответникът има български документи за
самоличност в периода 2000г.-2021г.
Според СРС от показанията на св. Б.а /майка на страните/ се установява, че ищцата ползва
целия апартамент, грижи се за него и го поддържа. Изобщо не са обсъждали вариант
ответникът да ползва апартамента в ж.к.Дружба. Ищцата, след като се омъжила, нямало
къде да живее и затова заживяла в апартамента. Ответникът не разполага с ключ от
апартамента, работи в чужбина. Свидетелката виждала сина си на погребението на баща му
през 1999г. Виждала го и през 2016г., когато била в болница. СРС е кредитирал показанията
на свидетелката .
Според СРС от показанията на св. Й. се установява, че е съсед на същия етаж и познава
ищцата повече от 30 години. Ищцата се нанесла в апартамента със семейството си. Тя
живеела в имота със семейството си от 1992-1993г. Съпругът й Д. направил ремонт на
апартамента, свидетелят му помагал. Свидетелят знаел, че ищцата има брат, защото преди да
се нанесе ищцата със семейството си, в апартамента живеела съпругата на брата с детето им.
Ищцата се грижи за апартамента, в момента там живеел синът й, но тя го посещава.
3
Според СРС с Тълкувателно решение №1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на
ВКС е прието , че при наследяване основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, поради
което наследникът е владелец на своите идеални части и е държател на идеални части на
другите сънаследници, което е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС.
Тъй като упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е
започнало, докато не бъде променено, за да придобие по давност правото на собственост
върху чуждите идеални части, на които се явява само държател, собственикът следва да
превърне с едностранни действия държането си във владение. Тези действия следва да са
такива, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на
останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже
при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните
части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да
ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.
Завладяването на частите на другите съсобственици и промяната в намерението поначало
следва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи
владението им и установяващи своене, освен в случаите, когато това е обективно
невъзможно.
Според СРС в случая спорният въпрос е именно дали ищцата е имала възможността да
демонстрира по отношение на отвеника промяната на намерението си да свои неговата
идеална част. Иначе заплащането на сметки, данъци, поддържането и ремонтирането на
имота, както и ползването на имота от страна на ищцата са действия на управление на
съсобствената вещ. Според дяловете на съсобствениците, всеки съсобственик разполага с
право да управлява общите имоти (арг. чл.32, ал.1 ЗС), поради което действията на ищцата
не са упражняване на фактическа власт без основание, а напротив – представляват
правомерно упражняване на фактическа власт въз основа на съсобственост върху имотите.
Ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по
чл. 31 от ЗС, също не може да се възприеме като достатъчно, за да се квалифицира като
владение за себе си на частите на другия съсобственик.
Според СРС в настоящия случай при преценка на съвкупните обстоятелства /страните са
брат и сестра, ищцата не е имала друго жилище, където да живее със семейството си,
влошени отношения между страните/ не се установява ищцата да е извършила действия,
с които да е осъществила владение на идеалните части, собственост на ответника. Не
може да се приеме, че ищцата е била в обективна невъзможност да доведе до знанието на
другия съсобственик действията, с които демонстрира намерението за своене. Както е
посочено в Решение № 17 от 1.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о. на ВКС, състоянието
на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано
разширително: „То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се
познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост
във времето и разстоянието. Ето защо, когато съсобствениците се познават, но живеят в
4
различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е
имотът, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се
упражнява правото на собственост, ...., не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за
демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае
да се ползва от придобивната давност.“
Според СРС в случая, макар ответникът да е работил периодично в чужбина, не се
установява да е трайно уседнал там и да е с неизвестен адрес, като от справката от Дирекция
БДС е видно, че има и адрес в България – ул. *******. Ищцата не доказва обективна
невъзможност да демонстрира намерението си за своене, както и да е осъществила действия,
с които да е манифестирала намерение за своене на 1/6 идеална част на ответника, получена
чрез наследствено правоприемство от баща му. Следователно ищцата не е владяла
идеалната част на ответника и не я е придобила по давност .
Решението на СРС е правилно , като водещите мотиви на първоинстанционния съд се
споделят и от настоящия съд . В случая се твърди , че ищцата е владяла за себе си целия
процесен имот за дълъг период от време , поради което е придобила идеалната част на брат
си като съсобственик . Съгласно посоченото в мотивите на Тълкувателно решение №1 от
06.08.2012 г на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012 г презумцията по чл.69 ЗС , че владелецът
държи вещта като своя следва да се счита за оборена ако основание , на което първоначално
е установена фактическата власт показва съвладение . Най-честият случай на съвладение е
наследяването , такъв е и процесния случай , като страните са станали съсобственици на
имота след смъртта на баща им и първоначално заедно с майка си .
След като веднъж е установено съвладение и държане на чуждата идеална част , както е
посочено в решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г на ВКС , II ГО ,
за да промени това държането във владение държателят на чуждата идеална част трябва да
демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота , която
открито да демонстрира спрямо собственика. Така и в решение № 270/20.05.2010 г.,
постановено по гр. д. № 1162/2009 г на ВКС , II ГО е прието, че при установена
фактическата власт върху имота като държане, колкото и време да продължи и каквото и да
е субективното отношение на държателя , тази фактическа власт може да доведе до
придобиване на собственост по давност само ако държателят промени намерението си по
недвусмислен начин и превърне държането във владение. В решение № 145/14.06.2011 г.,
постановено по гр. д. № 627/2010 г на ВКС , I ГО е прието, че общият принцип на
справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се
черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност
/поради неведение/ да се брани.
Според Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012 г на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012г.
когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като
обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия,
с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
5
идеални части за себе си, т.е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява
фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите
съсобственици. Упражняващият фактическата власт съсобственик следователно е длъжен
да манифестира спрямо останалите завладяването на идеалните им части чрез действия,
обективиращи установяване на своене и отблъскващи владението им.
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел , че по делото няма установени данни за
демонстриране промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота от ищцата
спрямо ответника . Показанията на св.Г. Б.а и св.П. Й. не съдържат категорични данни за
демонстрирана промяна на намерението от страна на ищцата спрямо ответника . Това
косвено се признава от самата ищца , която основно твърди хипотеза на „невъзможност“
да демонстрира промяна на намерението по отношение на брат си . Практика на ВКС за
„невъзможност“ да се демонстрира промяна в намерението действително съществува
/напр.решение №214 от 28.10.2015 г по гр.д.№1919/15 г на ВКС , I ГО, решение №17 от
01.03.2017 г по гр.д.№2923/16 г на ВКС , II ГО , решение №70 от 16.08.2017 г по гр.д.
№3991/16 г на ВКС , II ГО и др./ , но тя касае различни случаи – например , ако
невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на
страната преди години, не се е завръщал , липсва всякаква възможност за контакт с него ,
включително с писмо , по телефона , по интернет и пр.
Процесният случай не е такъв . Налице са косвени доказателства , че ответникът е работил в
чужбина - в Северна Гърция, която е по-близо до София от българското Черноморие - но се е
завръщал периодично и в България , както и има друг известен адрес и семейство в
София. Ответникът е поддържал периодични контакти с майка си .
По делото няма данни ответникът да е бил „в пълна неизвестност“ и да не е могъл при
нужда да бъде намерен , включително и по телефона или чрез писмо до другия му адрес .
Това са само едни недоказани твърдения на ищцата и нищо такова не се съобщава от
свидетелите . Следва да се отбележи , че дори ответникът да е придобил друго гражданство
или да е пребивавал в чужбина /Северна Гърция или другаде / , от това не следва
автоматична невъзможност да му се манифестира владение върху неговата идеална част .
Практиката на ВКС изисква доказване от ищцата не просто на георграфска „отдалеченост“ ,
а на невъзможност да се демонстрира владението върху идеалната част на ответника ,
включително и чрез съвременните средства да комуникация – с писмо с обратна разписка ,
по телефона , по имейли , месинджъри и пр.
СРС не е „дискриминирал“ показанията на св.Б.а , а напротив , кредитирал ги е , като
същевременно правилно е констатирал , че същите не доказват твърденията на ищцата .
Фактите от основанието на иска в исковата молба /л.3 от делото пред СРС / , че ищцата е
придобила идеалната част на брат си чрез завладяване считано от смъртта на баща им С. Б.
на 21.09.1999 г законосъобразно са приети като недоказани от първоинстанционния съд .
Очевидно като следствие от това във въззивната жалба въззивникът променя почти
изцяло твърденията си . Вече започва да твърди , че владението е установено още през
1992 г , поради което не се нуждаел от завладяване на идеалната част на брат си т.е. че
6
никога не е имало съвладение на съсобствения имот. Според настоящия съд подобни нови
твърдения са преклудирани и недопустими за разглеждане . Същите представляват опит за
изменение на иска по основание , което е недопустимо с оглед чл.214 ал.1 ГПК и е можело
да стане най-късно до първото заседание пред СРС .
Само за пълнота трябва да се отбележи , че липсват доказателства за предаване на
владението от страна на С. Б. и Г. Б.а на дъщеря им /ищцата/ към 1992 г – 1993 г. Според
показанията на разпитаните свидетели П. Й. и самата Г. Б.а , въззивникът е ползвал
процесния имот на родителите си , но няма данни това да е станало след предаването му във
владение от родителите му . Св.Г. Б.а посочва , че през 1999 г ответникът дошъл на
погребението на баща си , след което настъпило емоционално отчуждение между тях .
Впоследствие , както често се случва , ищцата и ответникът също се отчуждили .
Ищцата се грижела за майка си , а ответникът бил повечето време в чужбина , поради което
майката решила да прехвърли идеалната си част на дъщеря си .
В същото време майката и свидетел по делото Г. Б.а съобщава , че знаела къде живеят
родителите на съпругата на сина й и контактувала със сина си за уреждане на въпроса за
автомобила на починалия С. Б. . Щом Г. Б.а е можела да се снабди с телефона и да
контактува със сина си , така е можела да стори и ищцата и да контактува с брат си .
Напълно е било възможно да вземе телефона на брат си от майка им и да го уведоми , че е
завладяла съсобствения имот . Това , а и други действия като установяване на контакт чрез
съпругата на ответника , обаче не е сторено . Вместо това въззивникът конструира различни
тези за явно /но всъщност скрито/ завладяване на имота , за невъзможност да се уведоми
ответника за това завладяване и пр.
Показанията на разпитания пред СРС св.Й. са твърде общи и не доказват нито
предаване на владение на имота от въззивника считано от 1992 г – 1993 г , още по-малко
завладяване на идеалната част на ответника след 1999 г . От искане за съдебно
удостоверение не може да се стигне до заключение за признаване на иска или на неизгодни
факти от страна на ответника .
Налага се изводът , че искът и въззивната жалба са неоснователни и решението на СРС
трябва да бъде потвърдено . С оглед изхода на делото в тежест на въззивника са разноски за
адвокатско възнаграждение на адвокатското дружество защитавала безплатно въззиваемата
страна в размер на 1000 лв . Декларирани са от адвокатското дружество близки отношения с
въззиваемата страна и липсват данни за процесуална злоупотреба . Посоченият от
въззиваемата страна размер на адвокатското възнаграждение от 1800 лева не обвързва съда ,
като същият не съответства на обема на извършените от адвокатското дружество действия
пред СГС и на фактическата и правна сложност на въззивното производство .
По частната жалба
Неоснователни са доводите на жалбоподателя , че в производство по чл.248 ГПК съдът не
може да съобрази навреме подадени писмени доказателства , който не са били взети предвид
. В случая е доказано оказване на безплатна правна помощ от Адвокатско дружество „М.“ , а
7
адвокатите на ответника са осъществили защита , включително са участвали в о.с.з.
Ирелевантно е дали определението по чл.248 ГПК е постановено от друг съдия-докладчик
/различен от първоначалния/ . Същият е длъжен да правораздава по вътрешно убеждение и
не е длъжен да съобразява становището на предходния съдия-докладчик . На втория съдия е
било възложено да председателства състава по вътрешно-организационни причини в СРС
/командирования , напускане и постъпване на съдии и пр./ , които не се отразяват на
законосъобразността на постановения съдебен акт .
По изложените съображения , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №8678 от 13.05.2024 г по гр.д.№16391/23 г на СРС , 32 състав .
ПОТВЪРЖДАВА определение №30734 от 30.07.2024 г по гр.д.№16391/23 г на СРС , 32
състав .
ОСЪЖДА Н. С. Д. с ЕГН **********, гр. София, ул. *******, ******* да заплати на
основание чл.38 ал.2 ЗАдв във вр.чл.38 ал.1 т.3 ЗАдв на Адвокатско дружество „М.“
БУЛСТАТ ******* гр.София сумата от 1000 лева адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ пред СГС .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8