№ 8353
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря ТЕОДОРА СТ. ВЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20221110153810 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. И. Т. срещу ..., с която е
предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата от 175,35 лв. (след допуснато изменение на
иска по чл. 214, ал. 1 ГПК), подлежаща на връщане като недължимо платена по
нищожна договорна клауза.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за кредит
от 18.12.2018г., по силата на който последният й е предоставил сумата от 400 лв.
Твърди, че в договора е предвидено, че потребителят заплаща възнаграждение за
допълнителни услуги, включено към месечните погасителни вноски. Навежда
подробни съображения, че клаузата за дължимост на визираното възнаграждение е
нищожна. Поддържа нарушение на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която не се
дължат такси във връзка с усвояване и управление на кредита. Посочва също, че
възнаграждението представлява печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаля
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото с включването му в ГПР
същият надхвърля допустимия максимален размер. Твърди още, че в противоречие с
добрите нрави е налице оскъпяване на кредита, целящо единствено обогатяване на
кредитора. С тези доводи ищцата обосновава правния си интерес от търсената искова
защита. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с
1
изразено становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва твърденията на
ищцата за нищожност на атакуваната клауза от процесния договор, като поддържа, че
тя е заявила получаване на допълнителни незадължителни услуги по кредита, таксата
за които не следва да се включва в ГПР. Моли за отхвърляне на исковата претенция и
за присъждане на сторените деловодни разноски.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от
фактическа и правна страна:
За успешното провеждане на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже
наличието на сключен между страните договор за кредит и пороците, които твърди да
влекат нищожност на оспорената клауза от същия, както и извършено плащане на
исковата сума в погашение на поето с договора задължение, докато ответникът носи
тежестта за доказване на валидно правно основание за получаване на сумата.
По делото не е спорно, че на 18.12.2018г. между А. И. Т., в качеството на
кредитополучател, и ..., в качеството на кредитодател, е сключен Договор за кредит, по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 400 лв., като
кредитът е изцяло усвоен. Въпреки че самият договор не е представен като
доказателство, не се спори относно съдържанието на оспорената от ищцата клауза от
същия, предвиждаща заплащане на такси за допълнителни услуги – бързо разглеждане
на искането за кредит и динамично плащане, които не са включени в указания ГПР.
Безспорно е също и видно от представена от ответника справка за извършени
плащания, че ищцата е заплатила в негова полза обща сума в размер от 605,78 лв., с
която са погасени, както следва: 400 лв. – главница, 30,43 лв. – договорна лихва, 70,50
лв. – такса бързо разглеждане, и 104,85 лв. – такса динамично плащане.
Спорът между страните се концентрира върху валидността на съдържащата се в
процесния договор клауза за дължимост на такси за посочените допълнителни услуги.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният кредит
да е предназначен и използван във връзка с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, поради което съдът приема, че ищцата е страна по така сключения
договор като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП,
предоставена й от кредитодателя – небанкова финансова институция, търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по него и естеството на
престациите договорът е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния
закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
2
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал.
1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото
съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно
съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност на
същия. Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от потребителската защита
срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които съдът следи служебно –
арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
Установи се, че по процесния договор наред с главното задължение в тежест на
ищцата кредитополучател е възникнало и задължение за заплащане на такси за бързо
разглеждане на искането за кредит и за динамично плащане. Съгласно чл. 10а, ал. 1
ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите
по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга за предоставяне на заемни
средства. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче установява забрана за кредитора да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В случая уговорената такса за бързо разглеждане не би могла
да се подведе под дефиницията за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1
ЗПК, за която дейност е предвидена законова възможност кредитодателят да събира
допълнителни възнаграждения. Тази такса касае действия, свързани с отпускането и
усвояването на кредита, поради което попада в приложното поле на установената в чл.
10а, ал. 2 ЗПК забрана. Липсват данни, че при разглеждане на документите за
отпускане на кредит кредитодателят прави допълнителни и неприсъщи разходи, за
които да събира отделна такса. Бързото разглеждане на искането за отпускане на
кредит само по себе си не представлява допълнителна услуга, която да следва да се
заплаща от потребителя отделно. По отношение на таксата за динамично плащане
също не може да се приеме, че срещу нея се дължи поведение от страна на кредитора
за допълнителна услуга, предвид и това, че няма данни в какво се изразява дължимата
насрещна престация при заплащане на тази услуга.
Отделно от горното, съдът намира, че е налице и нарушаване на
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
3
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн. ДВ бр. 35/2014г.)
повелява императивно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
процесния случай уговорените такси по съществото си представляват разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите. С посочването в договора на ГПР само формално са изпълнени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, но указаният размер на
ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, с които би се формирал ГПР, надхвърлящ максималния допустим размер от
50%.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а
именно, че при посочен, макар и неправилно определен ГПР, се явява изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Затова
и неяснотата или подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, кредитодателят е нарушил
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК влече
4
като последица недействителност на договора.
Следователно, доколкото исковата сума за такси за бързо разглеждане на
искането за кредит и динамично плащане е заплатена по нищожен договор,
включително по нищожна на собствено основание уговорка в него, предвиждаща
необходимост от заплащането й, като не съставлява част от чистата стойност на
кредита, тя подлежи на връщане като платена при начална липса на основание.
Въз основа на изложеното съдът намира, че предявеният иск е основателен и
следва да бъде уважен, а като законна последица от уважаване на иска на ищцата се
следва и законна лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата
молба – 3.10.2022г. до окончателното плащане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
възниква в полза на ищцата, която своевременно е заявила искане за присъждане на
разноски и доказва сторени такива за държавна такса в размер от 50 лв., които следва
да й се присъдят.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на адв. М. М., предоставил
на ищцата безплатно процесуално представителство съгласно уговорка в този смисъл в
представения договор за правна защита и съдействие, следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер от 360 лв. с вкл. ДДС,
отчитайки липсата на фактическа и правна сложност на делото и съобразявайки
Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., съгласно което решаващият състав
не е обвързан от минималните прагове на адвокатските възнаграждения, приети от
съсловната организация на адвокатите.
По горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ..., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..., да заплати на
А. И. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Хаджи Димитър“ № 176, вх. Е, ет.
5, ап. 33, по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 175,35 лв.,
представляваща недължимо платена и подлежаща на връщане такса за допълнителни
услуги по Договор за кредит от 18.12.2018г., ведно със законна лихва считано от датата
на подаване на исковата молба – 3.10.2022г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА ..., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..., да заплати на
А. И. Т., ЕГН **********, с адрес: ..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50 лв.
– деловодни разноски.
ОСЪЖДА ..., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..., да заплати на
адв. М. В. М. от Адвокатска колегия Пловдив, служебен адрес: . на основание чл. 38,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 360 лв. – възнаграждение за предоставено на
5
ищцата А. И. Т. безплатно процесуално представителство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6