Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 14.01.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети декември през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Станимира Иванова
мл. съдия Лора
Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 15691 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 10.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 3587/ 2019 г. на Софийски
районен съд, ГО, 25 състав, по предявени З. „Е.“ АД- *** установителни искове
по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.411, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено,
че ЗАД „Д.Б.Ж.И.З.“- гр. София /ЕИК ********/ дължи на З. „Е.“ АД- *** /ЕИК ********/
сумата 14 559.98 лв., представляваща претенция за възстановяване на
заплатено обезщетение от З. „Е.“ АД в полза на собственик на л.а."Опел
Инсигния" е рег.№ ********, предмет на застрахователен договор по
застраховка "Каско на МПС", сключен е полица № 00500100196799/ 11.04.2017
г., което МПС е увредено при ПТП, настъпило на 14.03.2018 г., по вина на водач
на л.а."Фолксваген голф" с рег.№ ********, чиято гражданска
отговорност е обект на задължителна застраховка, сключена със ЗАД „Д.Б.Ж.И.З.“,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 23.10.2018 г., до окончателното
плащане, и сумата 477.28 лв.- мораторна лихва за периода от 28.06.2018 г. до
23.10.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч. гр. дело № 67962/ 2018 г. на СРС, 25 състав, като исковете са отхвърлени:
относно главницата- за горницата над сумата 14 559.98 лв. до пълния
предявен размер от 16 511 лв., и относно мораторната лихва- за горницата
над сумата 477.28 лв. до пълния предявен размер от 541.19 лв. На основание
чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответникът ЗАД „Д.Б.Ж.И.З.“ е осъден да заплати на ищеца
З. „Е.“ АД сумата 348.75 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№
67962/ 2018 г. на СРС, 25 състав, и сумата 687.31 лв. /510.94 лв. + 176.37
лв./- разноски за исковото производство, съразмерно на уважената част от
исковете. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът З. „Е.“ АД е осъден да заплати на
ответника ЗАД „Д.Б.Ж.И.З.“ сумата 47.26 лв. /23.63 лв. + 23.63 лв./- разноски,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Постъпила
е въззивна жалба от ЗАД „Д.Б.Ж.И.З.“-
гр. София /ответник по делото/,
в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на
горепосочените суми- главница и лихви за забава, и в частта относно разноските,
с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на предявените срещу дружеството искове, евентуално за намаляване
размера на присъденото на ищеца регресно обезщетение, с присъждане на разноски
по делото.
Въззиваемата
страна З. „Е.“ АД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено,
като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.411, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за частично уважаване- до посочените по- горе
размери, на предявените от З. „Е.“ АД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.411, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Регресното право на застрахователя по
имуществена застраховка „каско” възниква в момента, в който е удовлетворил
застрахования и оттогава вземането му става изискуемо. В настоящия случай
регресното право на ищеца- застраховател по имуществена застраховка „каско”, е
упражнено срещу застрахователя по риска „гражданска отговорност” на
делинквента.
Встъпването
в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в
изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу
застрахователя на гражданската отговорност на делинквента /чл.411 КЗ/ е
обусловено от установяването на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор
за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за
настъпили вреди, както и направени от застрахователя разноски за определяне
размера на застрахователното обезщетение; 2/ възникнали права на увредения
срещу причинителя на вредите на основание чл.45, ал.1 ЗЗД, т.е. вредите да са
причинени от делинквента, с негово виновно и противоправно поведение; и 3/
наличие към момента на настъпване на ПТП на валиден договор за застраховка
"гражданска отговорност" между делинквента и ответника.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 15691/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
В случая осъществяването на
горепосочените правопораждащи факти, касаещи възникването на деликтната
отговорност, е установено по безспорен начин по делото, което обосновава извод
за доказаност на иска по основание.
Правилно е прието от първоинстанционния съд,
че въз основа на ангажираните от ищеца доказателства- неоспорен Протокол за ПТП
от 14.03.2018
г. и свидетелски показания на участвал в ПТП водач, се установяват механизма на
ПТП и причиняване на вредите
вследствие виновното и противоправно поведение на застраховано при ответника
лице, респ. наличието на причинно- следствена връзка между такова
поведение и настъпилите за застрахованото при ищеца лице вреди, потвърдена с
неоспореното заключение на изслушаната по делото автотехническа експертиза.
Изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение- до размер на определената от
СРС сума от 14 559.98 лв., покрива действителните вреди, понесени от
застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.411 КЗ суброгация,
подлежат на възстановяване в посочения в обжалваното решение размер.
Спорни
пред въззивния съд, с оглед релевираните във въззивната жалба на ответника
доводи, са размерът на дължимото на ищеца регресно обезщетение, предвид твърдението,
че не е доказана причинно- следствена връзка между всички посочени по делото
увреждания по застрахования при него лек автомобил и процесното ПТП, и дали
същото следва да бъде намалено поради съпричиняване на вредоносния резултат от
застрахованото при ищеца лице.
Съгласно разпоредбата на чл.499, ал.2 КЗ, при вреди на имущество
обезщетението не може да надвиши действителната стойност на причинената вреда.
Обезщетенията за вреди на моторни превозни средства се определят в съответствие
с методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на
моторни превозни средства, приета с наредбата по чл.504 КЗ
от КФН. Методиката е регламентирана в Наредба № 24/ 2006 г. на КФН, според
която- чл.4, същата се прилага като минимална долна граница в случаите, когато
не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на
моторното превозно средство в сервиз и за случаите, когато обезщетението се
определя по експертна оценка.
Дължимото на увреденото при ПТП лице
застрахователно обезщетение следва да бъде определено по пазарната стойност на
ремонта за отстраняване на претърпените вреди към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Застрахователното обезщетение за имуществени вреди
на превозни средства, което се дължи от застраховател по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на увредените трети
лица се определя по правилата на чл.499 КЗ и клаузите на конкретния
застрахователен договор. Принципът на пълната обезвреда, залегнал в чл.499,
ал.2 КЗ, означава, че обезщетението има за цел да постави увредения в
имущественото състояние, в което той е бил преди увреждането- да се приведе
увреденото МПС в изправно и годно за движение техническо състояние, в какъвто
смисъл е и постановената по приложението на чл.273, ал.2 КЗ /отм./- разпоредба
със същото нормативно съдържание, съдебна практика на ВКС /Решение № 115/
9.07.2009 г. по търг. дело № 627/ 2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 52 от
08.07.2010 г. по т.д.№ 652/ 2009 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 109/ 14.11.2009
г. по т.д.№ 870/ 2010 г.; Решение № 153/ 22.12.2011 г. по т.д.№ 896/ 2010 г. и
др./. Действителната стойност на вредата по смисъла на цитираните законови
разпоредби е пазарната стойност, достатъчна към момента на увреждането за
закупуването на имущество от същия вид, респ. пазарната стойност на ремонта за
отстраняване на настъпилата вреда.
В
случая ищецът е определил дължимото на увредения при ПТП застрахователно
обезщетение въз основа на експертна оценка, като с оглед установеното при
разглеждане на застрахователната щета съотношение между необходимата за
отремонтиране на автомобила сума и действителната му стойност /70/30 %/, е приключил същата като „тотална
загуба“ по смисъла на чл.25, ал.2 ОУ, вследствие на което е изплатил на
собственика му сумата 16 496 лв.
Предвид
горното и при съобразяване клаузата на чл.26, ал.1 от действащите при
застрахователя- ищец Общи условия, според която в случаите на тотална щета
обезщетението е до действителната стойност на МПС към датата на
застрахователното събитие, намалена със стойността на запазените части и
вторичните суровини, първоинстанционният съд е признал за дължимо на ищеца
регресно обезщетение в размер на 14 559.98 лв., като е намалил
определената по делото с експертно заключение действителна стойност на
автомобила от 23 752 лв. със стойността на запазените му части- в размер
на 9 192.02 лв., относно която не е заявено оспорване от страна на ответника /23
752 лв.- 9 192.02 лв. = 14 559.98 лв./.
Наведеният във въззивната жалба на
застрахователя- ответник довод за несъответствие между претендираното от ищеца
регресно обезщетение и действителната стойност на вредата към датата на
настъпване на събитието е неоснователен.
Съвкупната преценка на събраните в процеса доказателства-
писмени, гласни и експертно заключение, обосновава извод за правилно определена
от първоинстанционния съд действителна стойност на причинената вреда /чл.499,
ал.2 КЗ/ към датата на настъпване на застрахователното събитие, до която
застрахователят- ответник дължи плащането на застрахователно обезщетение.
Според
даденото в първоинстанционното производство заключение на изслушаната авто-
техническа експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от
въззивния съд като компетентно и обективно дадено, механизмът на пътно-
транспортното произшествие, описан в протокола за ПТП, съответства на описаните
от застрахователя- ищец повреди по л.а."Опел Инсигния", които се
намират в зоната на удара и са в пряка причинно- следствена връзка с настъпилото
произшествие. Обстоятелството, че в протокола за ПТП не са описани детайлно
всички увреждания по автомобила, констатирани при огледа му непосредствено след
произшествието, не рефлектира върху този извод, тъй като повечето увреждания се
констатират едва след разоборудване на предната част на превозното средство,
като щетата може да се окаже тотална. Стойността на ремонта на автомобила по
средни пазарни цени към датата на ПТП според експерта е в размер на
20 891.08 лв., действителната стойност на л.а."Опел
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 15691/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Инсигниа", който към датата на
застрахователното събитие е бил на 3 години и 7 месеца, е определена на
23 752 лв. /към датата на ПТП/, а общата стойност на запазените части е
определена на 38.7 % /обяснения на в.л. в о.с.з. на 30.05.2019 г./.
При
така установената фактическа и правна обстановка, независимо дали плащането е
извършено като „тотална щета“ или като определено по общия ред застрахователно
обезщетение, признатата за дължима от СРС сума от 14 559.98 лв. /23 752
лв.- 9 192.02 лв.= 14 559.98 лв./, която е в по- малък от претендирания от
ищеца размер, е определена при зачитане принципа за пълната обезвреда, залегнал
в чл.499, ал.2 КЗ, поради което и регресната претенция на застрахователя- ищец
правилно е уважена в този размер.
Неоснователно е и направеното от
ответника възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат, поддържано като довод и във въззивната жалба, тъй като
по делото не е доказано, при принадлежаща нему доказателствена тежест, да е
извършено нарушение на правилата за движение от страна на водача на
застрахования при ищеца автомобил, като не е установено нарушение на
разрешената скорост за движение, нито управлението и движението на увредения
автомобил да не е било съобразено с фактори, посочени в чл.20 ЗДвП. Няма
основание за приемането на извод, че водачът на увредения автомобил е могъл и е
бил длъжен да предвиди настъпването на ПТП, както и че е могъл да го предотврати,
за да избегне причиняване на вредоносния резултат.
Недоказано,
при установената по делото фактическа обстановка, е твърдяното от ответника
противоправно поведение на водача на л.а.„Опел Инсигния“, както и наличието на
фактически принос на същия за настъпването на ПТП. Според посоченото в
обстоятелствената част на неоспорения протокол за ПТП, потвърдено от дадените
от водача на л.а.„Опел Инсигния“ свидетелски показания и приетото като
неоспорено от страните заключение на авто- техническата експертиза, при
настъпилото на 14.03.2018 г. в гр. София пътно- транспортно произшествие
водачът на лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег.№ ********, при наличие на
пътен знак Б-1 /“пропусни движещите се по пътя с предимство“/ не пропуснал и
реализирал ПТП с движещия се срещу пътен знак Б- 3 /“път с предимство“/ лек
автомобил "Опел Инсигния" е рег.№ ********. За разлика от водача на
лекия автомобил „Фолксваген Голф“, който при неспазване разпоредбите на чл.47,
чл.50 и чл.20 ЗДвП и чл.46, ал.1 и ал.4 ППЗДвП навлязъл по ул.“Кукуш“
/завивайки наляво при навлизане в Т- образно кръстовище/, без да осигури
предимство на правомерно движещия се по нея л.а.„Опел Инсигния“, нарушение на
правилата за движение по пътищата от водача на последния не се установява да е
било извършено. Не е установено по делото както нарушение на разрешената
скорост за движение /според експертното заключение предполагаемата скорост на
увредения автомобил е била около 35- 40 км/ч/, нито че скоростта на движение на
водача на увредения автомобил е била неосъобразена с фактори, посочени в чл.20 ЗДвП. Освен, че твърдението за съпричиняване от увредения е недоказано по
делото, самият механизъм на събитието /рязко навлизане в път с предимство/ до
голяма степен изключва възможността пострадалият, управлявал автомобила по път
с предимство, да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Неоснователен
е и доводът на въззивника за квалифициране на процесното ПТП като случайно
събитие. При това положение, предвид липсата на съпричиняване, за доказаните в
настоящото производство вреди правилно е присъдено регресно обезщетение в посочения
по- горе размер, претендиран от суброгиралия се в правата на увреденото лице
застраховател.
При тези съображения, тъй като заявената от З.
„Е.“ АД регресна претенция е обоснована и посоченият размер на претендираното
регресно обезщетение съответства на заплатеното от дружеството застрахователно
обезщетение, а релевираните от ответника доводи за несъответствието му с
действително причинените вреди и за съпричиняване са неоснователни и като краен
резултат не могат да доведат до намаляване на определеното на ищеца
застрахователно обезщетение, първо-инстанционното решение, което е правилно в
обжалваната част, следва да бъде потвърдено. Доводи относно периода на забавата
и размера на определеното на основание чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетение във
въззивната жалба на ответника не са релевирани, поради което и въззивният съд
не дължи азлагането на самостоятелни мотиви в тази насока.
При този изход на въззивното производство на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на
въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
10.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 3587/ 2019 г. на Софийски районен съд, ГО,
25 състав, в обжалваната част, в
която по предявени З. „Е.“ АД- ***
установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.411, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД
е признато за установено, че ЗАД „Д.Б.Ж.И.З.“- гр. София /ЕИК ********/ дължи
на З. „Е.“ АД- *** /ЕИК ********/ сумата 14 559.98 лв.- регресно
застрахователно обезщетение, дължимо за причинени при ПТП на 14.03.2018 г.
вреди по л.а."Опел Инсигния" е рег.№ ********, застрахован при ищеца
/застрах. полица № 00500100196799/ 11.04.2017 г./, по вина на водач на
л.а."Фолксваген голф" е рег.№ ********, чиято гражданска отговорност
е застрахована при ответника, ведно със законна лихва от 23.10.2018 г. до
окончателното й изплащане, и сумата 477.28 лв.- мораторна лихва за периода
28.06.2018 г.- 23.10.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч. гр. дело № 67962/ 2018 г. на СРС, 25 състав, и в частта относно съразмерно
присъдените на З. „Е.“ АД разноски по чл.78, ал.1 ГПК за заповедното и исковото
производства.
ОСЪЖДА ЗАД „Д.Б.Ж.И.З.“-
гр. София /ЕИК ********/ да заплати на З. „Е.“
АД- *** /ЕИК ********/
Л.4 на Реш. по гр.д.№ 15691/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
сумата 100
лв.
/сто лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 3587/ 2019 г. на СРС, ГО, 25 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.