РЕШЕНИЕ
№ 5142
гр. София, 22.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20211110173858 по описа за 2021 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК.
Производството е образувано по искова молба от К. ХР. Х. против АЛ. Н. К. за
признаването за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумите по
издаден против него изпълнителен лист от 31.08.2017 г. по ч.гр.д.№ г. по описа на
СPC, 74. с-в. Твърди, че посоченият изпълнителен лист е издаден за сумите от: 2677 лв.
главница по запис на заповед от 16.6.2016 г., ведно със законната лихва за периода от
22.8.2017 г. до окончателното заплащане на задължението, както и сумата в размер на
353,54 лв. – разноски по делото. Общо отричаната като дължима сума е в размер на
3030,54 лв.
Твърди се в исковата молба, че по ч.гр.д. №г., СРС въз основа на вземане по запис
на заповед от 16.06.2016 г. е издаден изпълнителен лист в полза на ответника срещу
ищеца по настоящото дело. Твърди, че въз основа на горепосочения изпълнителен
лист, издаден в полза на ответника А.К., е образувано изпълнително дело №г. при ЧСИ
В Л. Твърди, че давността по вземане въз основа на запис на заповед е 3-годишна на
основание чл. 531, ал.1 ТЗ. Сочи, че последното валидно изпълнително действие по
делото е извършено на 19.06.2018 г., когато е наложен запор върху трудовото му
възнаграждение, като работодателят отговорил на ЧСИ, че трудовото възнаграждение
на ищеца е под минимума и поради това е несеквестируемо, поради което не са
превеждани суми въз основа на запорното съобщение. Посочва, че в периода от
19.6.2018 г. до 19.6.2020 г. по изпълнително дело № . при ЧСИ В Л не са извършвани
валидни изпълнителни действия, поради което е настъпила перемпция по делото на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Твърди, че на 19.6.2021 г. е изтекла давността за
вземането по ИЛ. Моли да бъде признато за установено в отношенията му с ответника,
че не дължи сумите по издаден изпълнителен лист от 31.08.2017 г. по ч.гр.д.№ по
описа на СPC, 74 с-в в размер на 2677 лв. главница по запис на заповед от 16.6.2016 г.,
ведно със законната лихва за периода от 22.8.2017 г. до окончателното заплащане на
1
задължението, както и сумата в размер на 353,54 лв. – разноски по делото. Претендира
разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва допустимостта и основателността
на предявения иск. Признава посочените от ищеца факти, но оспорва, че давността за
вземането е 3-годишна с твърдението, че давността по влязла в сила заповед за
изпълнение е 5-годишна, а не 3-годишна. Поради тези и останалите подробно изложени
съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с
оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните са отделени обстоятелствата, че: 1/ ответникът е
кредитор по процесното вземане въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение
срещу ищеца по ч.гр.д. № г. на СРС и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист
от 31.08.2017 г.; 2/ че същите са страни по образувано изпълнително дело № по описа
на ЧСИ Весела Любенова въз основа на изпълнителен лист от 31.08.2017 г., издаден по
ч.гр.д. № г. по описа на СPC и 3/ че на 19.06.2018 г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца като длъжник по изп.д. № г. по описа на ЧСИ В Л.
Във връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба, спорно по
делото се явява единствено обстоятелството дали вземането е погасено по давност.
Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу К. ХР. Х., същият е
издаден на основание чл. 417 ГПК, т. е. въз основа на заповед за изпълнение на
парично задължение. Давността за вземането се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск
има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е
предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността
не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е приетото в т. 14 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В
случая по делото не са налице данни след издаването на заповедта за изпълнение да е
предявен иск за установяване съществуването на процесното вземане, поради което се
налага изводът, че след настъпване изискуемостта на вземането, давността не е била
прекъсната с депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от
2
31.08.2017 г. е връчена на длъжника в изпълнителното производство чрез залепване на
уведомление, видно от удостовереното в разписката към поканата за доброволно
изпълнение. Залепването е извършено на 11.12.2017 г., като заповедта за изпълнение се
счита за връчена на 28.12.2017 г. /отчитайки правилото на чл. 60, ал. 4 вр. ал. 6 ГПК/,
като срокът за възражение е изтекъл на 11.01.2018 г. Считано от 12.01.2018 г.
заповедта за изпълнение е влязла в законна сила.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО, ГК;
Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК и
Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда
на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
3
Видно от данните по приложеното изпълнително дело заповедта за изпълнение е
била връчена чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК, като срокът за
подаване на възражение по чл. 414 ГПК е изтекъл на 11.01.2018 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В случая
издадената заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 417 ГПК и издаденият
въз основа на нея изпълнителен лист са за парично задължение, произтичащо от запис
на заповед. Съгласно разпоредбата на чл. 537 ТЗ вр. чл. 531, ал. 1 ТЗ, исковете срещу
платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. Съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД обаче,
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
пет години.
Основният спорен между страните въпрос е дали в случая е приложима кратката
тригодишна погасителна давност с оглед вида на вземането, или се прилага
петгодишната погасителна давност, независимо, че вземането е установено със заповед
за изпълнение, а не със съдебно решение. По така поставения въпрос съдът намира
следното:
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание
и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал.
2 ЗЗД се налага с оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата.
Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила
решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което
решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с
влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело №
1722/2021 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК .
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 57680/2017 г. по
описа на СРС, 74 състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда
на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да
предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен
двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на
пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити
обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с
определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о.,
постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по чл. 424 от ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва
самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давността за вземания,
установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение
от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите
за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и
влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл - определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.
дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело №
4
1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във
връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл. 252 от
ГПК (отм.), чл. 254 от ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК (отм.), които не се преклудират със
специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта за изпълнение на парично задължение се получава
крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването
на вземането. В този смисъл е константната практика на съдилищата – така напр.
решение № 261588 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9988/2020 г.; решение №
261568 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 5505/2021 г.; решение № 261440 от
28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9262/2020 г. и др.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на
публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, извършването на имущественото проучване на
длъжника и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение. Видно от
данните по делото, въз основа на процесния изпълнителен лист е образувано
изпълнително дело № 447/2017 г. по описа на ЧСИ Веселка Любенова, с район на
действие СГС. Изпълнителното производство е образувано въз основа на молба от
взискателя от 24.10.2017 г., а първото предприето срещу длъжника действие в
изпълнителното производство, водещо до прекъсване на давността, е от 31.10.2017 г. ,
когато е наложен запор чрез връчването на запорно съобщение на „Банка Пиреос
България“ АД върху вземанията на длъжника от третото задължено лице /л. 9 и л. 22 от
изп. дело/. Следващото изпълнително действие, предприето по изпълнителното дело е
от 19.06.2018 г., когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника
чрез връчване на запорно съобщение на работодателя „Мар Комплект“ ЕООД /л. 31-33
от изп. дело/. От всяка от двете дати давността следва да се счита за прекъсната, като е
започнал да тече нов 5-годишен давностен срок. Между страните не се спори, че
последното извършено изпълнително действие е от 19.06.2018 г., като видно от
данните по делото други изпълнителни действия не са извършени. Считано от
20.06.2020 г. изпълнителното дело следва да се счита за прекратено по право на осн.
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – поради непоискано от взискателя извършване на
изпълнителни действия в продължение на две години. Перемпцията е без правно
значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи
юридически факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността.
Това обаче са различни правни институти с различни правни последици. Изтеклата
погасителна давност изключва правото на принудително изпълнение, въпреки че
кредиторът се е снабдил с изпълнително основание (пред съдебния изпълнител обаче
длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете,
освен при влязло в сила решение за уважаването на иска по чл. 439 ГПК).
Перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение. Обратно, и след
настъпването й правото на принудително изпълнение може да съществува, но въпреки
това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК задължава съдебният изпълнител да я зачете.
В периода от последното извършено изпълнително действие на 19.06.2018 г. до
приключване на устните състезания по настоящото дело е изтекъл период, по-кратък
от 5 години, поради което оспореното вземане не е погасено поради изтекла
5
погасителна давност. Предявеният отрицателен установителен иск следва да се
отхвърли като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника
следва да бъдат присъдени направените от него разноски в производството.
Ответникът претендира сумата от 600 лева адвокатско възнаграждение, като
възражението на ищеца за прекомерност е частично основателно с оглед липсата на
правна и фактическа сложност на делото, както и с оглед на факта, че беше проведено
само едно открито съдебно заседание. Минимално предвиденият адвокатски хонорар в
случая е в размер на сумата от 442,14 лева, като претендираното възнаграждение
следва да бъде намалено до сумата от 500 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. ХР. Х., ЕГН ********** срещу АЛ. Н. К., ЕГН
********** отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439 ГПК за
недължимост на сумите по издаден изпълнителен лист от 31.08.2017 г. по ч.гр.д.№. по
описа на СPC, 74 с-в за сумите от: 2677 лева главница, ведно със законната лихва за
периода от 22.08.2017 г. до изплащане на вземането и 353,54 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К. ХР. Х., ЕГН ********** да заплати
АЛ. Н. К., ЕГН ********** сумата от 500,00 лв. разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6