Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 05.01.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………….. разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3693 по
описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20006115 от 05.01.2021г., постановено по гр.д.№22299/2019г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 119-ти
състав, са отхвърлени предявените от "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, срещу С.И.В., с ЕГН **********, при условията на
обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във
вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
– С.И.В., с ЕГН **********, дължи на ищеца -"Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, следните суми: сумата от 1826.13 лв.,
главница за стойността
на незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2013г. до 30.04.2015г.; сумата от 429.24 лв.,
обезщетение за забава върху главницата за незаплатена
топлинна енергия за периода от 15.09.2014г. до 23.08.2017г.; сумата от 55.74 лв., цена на услугата за "дялово разпределение" на топлинната енергия за периода от 10.05.2013г. до 30.05.2015г.; сумата от 14.52 лв., обезщетение за забава върху главницата за цената на услугата за "дялово разпределение" на топлинната енергия, считано от 15.09.2014г. до 23.08.2017г.; ведно със законната лихва върху главниците, считано от 07.09.2017г. /дата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда/ до окончателното
изплащане на сумите, както
и е осъдена "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, да заплати на С.И.В., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 от
ГПК сумата от 480.00 лв., направени
разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба, подадена от ищеца – "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, чрез процесуален представител
юрисконсулт Т.Ж., с която се обжалва изцяло решение №20006115 от 05.01.2021г., постановено по гр.д.№22299/2019г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 119-ти
състав, с което са отхвърлени предявените при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149
от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и са възложени на основание чл.78, ал.3 от ГПК в тежест на ищеца
разноски. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение, като
постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд
не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, поради което е
обосновал неправилен изводът, че по делото не е доказан факта, че ответникът е
титуляр на вещни права по отношение на процесния топлоснабден имот за исковия
период. Твърди се, че от събраните по делото доказателства – нотариален акт за
собственост по чл.55 от ЗПИНМ №126, нот.дело №126/1971г., удостоверения за
наследници и издадени удостоверения от СРС за вписани откази от наследство, се
установява по категоричен начин факта, че ответникът - С.И.В., с ЕГН **********, е придобил на основание наследствено
правоприемство 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху процесния топлоснабден
имот за исковия период. В тази връзка се поддържа, че ответникът се явява
потребител на топлинна енергия и дължи заплащане на цената на доставената
топлоенергия, предмет на заявената искова претенция. Предвид на изложеното моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решението
на СРС и да постанови друго решение, с което да уважи предявените искове за
сумите, посочени в исковата молба, за които е издадена и заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - С.И.В., с ЕГН **********, чрез пълномощник адв.Е.Б.,
депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на подадената
въззивна жалба. Твърди се, че обжалваното решението
на СРС е законосъобразно, постановено при правилно прилагане на материалния
закон и като такова следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък
по чл.80 от ГПК.
Трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от "Т.С."
ЕАД, с ЕИК ********, срещу С.И.В., с ЕГН **********,
при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с
чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е изцяло постановеното
първоинстанционно решение, с което са отхвърлени предявените исковете за
главница и мораторна лихва.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№62161/2017г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 119 състав, въззивникът -ищец- "Т.С."
ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК на 07.09.2017г.
и е постановена на 29.12.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу С.И.В. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният
съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК
на ВКС).
Атакуваното решение е
валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за исковите суми е постъпило в
срока по чл.414, ал.2 ГПК, а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са
предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. За да постанови обжалваното съдебно
решение, с която са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото
доказателства – нотариален акт за собственост и удостоверения за наследници се
установява, че ответникът не е единствен собственик на процесния топлоснабден
имот, но не се установява каква идеална част от правото на собственост
притежава, поради което не би могло да се установи каква част от исковите суми
за главница и обезщетение за забава се дължат от него. Прието е, че доказването
на факта за дължимостта на вземането е на ищеца и след като в случая този факт
е останал недоказан, предявените искове следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Настоящият въззивен състав счита, че изложените от СРС съображения относно
липсата на доказателства, установяващи идеалната част от правото на собственост
на ответника по отношение на процесния топлоснабден имот, са неправилни и не
съответстват на събраните по делото доказателства, още повече този въпрос е
правен и е изцяло от компетентността на съда да прецени на основание
представените по делото доказателства на каква идеална част от правото на
собственост е носител ответника.
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Настоящият състав намира, че по делото
е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на
топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период, битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за
битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато
върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния
случай противно на приетото от СРС настоящият състав счита, че по делото не е
спорно обстоятелството, което се установява от приетите писмени доказателства -
нотариален
акт за собственост по чл.55 от ЗПИНМ №126, том I, нот.дело №126/1971г., удостоверения за
наследници и издадени удостоверения от СРС за вписани откази от наследство, че
ответникът - С.И.В., с ЕГН **********, е придобил на основание наследствено правоприемство 1/2 ид.ч.
от правото на собственост върху процесния топлоснабден имот, предвид на което и по
горните мотиви на съда се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а
от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот за исковия период съобразно притежавания от
него дял от правото на собственост върху имота, т.е. до 1/2 част от
претендираните от ищеца суми. При тези
аргументи е налице основание в закона за ангажиране на договорната отговорност
на ответника до размер на притежавания от него дял от правото на собственост върху
процесния топлоснабден имот.
На следващо място въззивният съд
намира, че при доказателствена тежест за ищеца по делото е доказан обем и
качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия
за исковия период. От събраните по делото писмени доказателства и при
кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за
установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата за
исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от
вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени
формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените
му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. С оглед констатациите на експерта, изготвил приетото по
делото заключение по СТЕ, се налага извода, че по делото е установено реалното
количество и стойността на доставената в имота топлинна енергия през исковия
период, т.е. предявеният иск се явява доказан по своето основание. При така
обоснования от съда извод следва да се разгледа своевременно направеното от
ответника възражение за давност по отношение на претендираните от ищеца
вземания за главница, което въззивният съд счита за частично основателно.
В конкретната
хипотеза при
съобразяване с материалноправните норми, регулиращи института на погасителната
давност и при отчитане на трайно установената съдебна практика съдът приема, че
вземанията на „Т.С.” ЕАД за стойността
на топлинна енергия спрямо ответника представляват задължения за периодично
плащане по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по отношение
на които се прилага тригодишен давностен срок. Началният момент, от които
започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта на
вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В случая относно процесният
период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет-страницата
на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на
дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е
обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради
което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно задълженията на ответника за заплащане на стойността на
доставената енергия са възникнали като срочни – според общите условия месечните
суми за топлинна енергия са били дължими в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. В случая
не се оспорва обстоятелството, че искът е предявен в срока по
чл.415 от ГПК и съобразно изричната разпоредба
на чл.422 ал.1 от ГПК искът се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 07.09.2017г..
При това положение, погасени са по давност всички вземания от началото на
процесния период - 01.05.2013г. до 31.07.2014г. вкл. доколкото
падежът на вземането за м.07.2014г. е изискуемо на 31.08.2014г.,
съответно погасено по давност се явява и претендираното вземане за цената на услугата
"дялово разпределение", за същия период. Следователно
дължими са всички претендирани от ищеца вземания за стойността
на доставена топлинна енергия за имота на ответника, съответно вземания за цената на услугата "дялово разпределение" за периода от 01.08.2014г.
до 30.04.2015г.. Съдът кредитирайки заключението на приетата по делото ССчЕ, което е обосновано след
изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие, във връзка с чл.182 ГПК изчислява,
че за периода 01.08.2014г. до 30.04.2015г.
стойността на доставената топлинна енергия, в т.ч. и цена на услугата
"дялово разпределение", възлиза на 940.81 лв. /911.59
лв. е стойността на доставената топлинна енергия + 29.22 лв., цена на услугата
"дялово разпределение"/, съответно 1/2 част от вземането възлиза на
стойност 470.41 лв., която сума се дължи от ответника, съобразно
притежавания от него дял от правото на собственост върху процесния топлоснадбен
имот. На следващо място въззивният съд отчита, че по делото е установено с
оглед изявлението на вещото лице – счетоводител Л.Бонев в съдебно заседание на
07.10.2020г. и при съобразяване с приети по делото писмени доказателства, че
ответникът е извършил на 27.08.2018г. плащане на задълженията си към топлофикационното предприятие на
обща стойност 973.83 лв., поради което ищецът с платената сума е следвало да
приложи разпоредбата на чл.76 от ЗЗД и да погаси най-старото обременително за
ищеца задължение, което се явява процесното такова за периода 01.08.2014г.
до 30.04.2015г.. При тези аргументи настоящият състав намира, че
предявените
установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във вр.
с чл.150 от ЗЕ следва да бъдат отхвърлени като погасени поради давност и поради
плащане.
Решението в частта,
в която са изцяло отхвърлени предявените установителни искове с правно основание
чл.422 от ГПК във
вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД, като краен резултат е правилно, макар и съображенията
за това да са различни от тези, които е изложил първостепенния съд. Настоящият
състав счита, че в случая претендираните от ищеца вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сочения период – 15.09.2014г. до 23.08.2017г. не са погасени по давност,
но от друга страна претенциите се явяват неоснователни и недоказани поради
липсата на ангажирани доказателства, че ответникът е изпаднал в забава относно
претендираните вземания за главница, предвид на което не дължи обезщетение за
забава върху сочените главници. С оглед исковия период са приложими Общите условия на
топлофикационното дружество, в сила от 12.03.2014г., като
съгласно чл.32, ал.2 от същите, след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период, определено
на база на изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 от
същите общи условия клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет
страницата на продавача, а изрично в чл.33, ал.4 е предвидено, че продавачът-
доставчик на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са заплатени в
срока по ал.2 на чл.33. Съгласно действащите от 2014г. общи условия на "Т.С." ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови
нужди на клиенти на гр.София, макар изискуемостта на месечно дължимите по
чл.32, ал.1 от общите условия суми да настъпва в 30-дневен срок
от датата на публикуването на задълженията на интернет страницата на доставчика
(в този смисъл е правилото на чл.33, ал.1 от общите условия от 2014г.),
длъжникът изпада в забава единствено при неизпълнение на задълженията по общата
фактура, относима към целия отчетен период, в случай че не погаси сумите по нея
в 30-дневен срок от публикуването й на интернет страницата на продавача. Следователно за задълженията за потребена топлинна енергия
за процесния период ответникът дължи обезщетение за забава само върху
задължението по общата фактура. В конкретния случай при съобразяване на процесния
период, за който се претендира цената на доставена топлинна енергия се налага
извод, че по отношение на месечните задължения за заплащане цената на доставена
топлинна енергия лихва за забава не се дължи. Такава е дължима единствено върху
задълженията по общата фактура, касаеща целия отчетен период, но в случая по
делото не са ангажирани доказателства тази обща фактура да е публикувана на
интернет страницата на продавача, поради което това правнорелевантно
обстоятелство следва да бъде прието за недоказано. С оглед на това и съобразно
цитираните по-горе разпоредби на общите условия от 2014г.,
падежът на задълженията по общата фактура не е настъпил, което препятства
възможността ответникът да изпадне в забава за погасяването им. В случая ищецът
носи доказателствена тежест да установи факта, че ответникът е изпаднал в
забава досежно месечните задължения за заплащане цената на доставена топлинна
енергия, но в хода на исковото производство не са ангажирани доказателства за
датата, на която издадените общи фактури са публикувани на интернет страницата
му. Предвид на което се налага извода, че по делото не е доказано, че ответникът е изпаднал в
забава по отношение на задълженията си за заплащане на цена на топлинна енергия
и предявените установителни искове за мораторна лихва се явяват неоснователни и
недоказани и като такива следва да бъдат отхвърлени. Макар и по различни
съображения постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са отхвърлени предявените
установителни искове по чл.86, ал.1 от ЗЗД за обезщетение за
забава върху главниците за топлинна енергия, в т.ч. и за цената на услугата "дялово разпределение"
за исковия период – 15.09.2014г. – 23.08.2017г., следва да бъде потвърдено.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата
страна – ответник за присъждане на разноски, на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК следва да му се
присъдят сторени разноски във въззивното производство за платено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 480.00 лв., съгласно приложен списък по
чл.80 от ГПК и доказателства за реално направени такива.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20006115 от 05.01.2021г., постановено
по гр.д.№22299/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119-ти състав.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на С.И.В., с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК
сумата от 480.00 лв. /четиристотин и осемдесет лева/, сторени разноски пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./