№ 171
гр. Тетевен, 06.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100381 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от А. П. П., ЕГН
********** от гр. Тетевен, област Ловеч, ул. „ххххххххххх“ № 1А, ап. 1 чрез адв. Е. И. от
ПАК срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, чрез АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „НЕСТОРИ, УГЛЯРОВ, М.“, чрез адвокат Х. М. - САК.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за потребителски кредит №
*******, към искане № ********** като противоречащ на разпоредбите на ЗПК, съответно
на ЗЗД.
Излага се от ищеца, че на 03.06.**** г. между А. П. П., в качеството й на
заемополучател, и „Сити Кеш“ ООД, в качеството му на заемодател, е сключен Договор за
потребителски кредит № *******, към искане № **********. В Договора страните са
уговорили основните параметри на правоотношението: размерът на заема е 1000.00 лв., със
задължение да бъде погасен чрез 11 месечни вноски. Посоченият размер на възнаградителна
лихва бил в размер на 50.00 % годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора бил посочен годишен
процент на разходите, в размер на 65.19 %.
Ищцата заявява, че в Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за
това. При един поръчител същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7
минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели
или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи.
Сочи, се в исковата молба, че въпреки формално дадената възможност на
кредитополучатедя да осигури обезпечение в тридневния срок, като при липса на
обезпечение, потребителят следва да заплати неустойка, която била в размер на 524.24 лева.
1
Изразява становище, че е вероятно, с цел заобикалянето на Закона, неустойката да се
изключва от ГПР, поради схващането, че ГПР се калкулира към датата на сключване на
договорите за потребителски кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално,
макар и привидно (тъй като е включено още в първоначалния погасителен план), възниква 3
(три) дни след подписването му. По този начин се избягва посочването на излизащите извън
позволените от Закона рамки за максимален размер на ГПР към датата на сключване на
договора. Това приема за незаконна и опасна търговска практика, която води до
свръхзадлъжнялост на кредитополучателите и нерядко създава обективни предпоставки за
изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на слабата им
икономическа позиция. Ако кредитното дружество желаеше реално обезпечение по
предоставения кредит, като средство за защита на интересите си, то, още след
задължителната предварителна проверка по чл. 16 ЗПК, щеше да изисква осигуряването на
надлежно обезпечение при самото подписване на договора. Или, при наличието на
достатъчно негативни факти в кредитната история на клиента, щеше да доведе до отказ от
предоставяне на паричния заем.
Счита, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвиденият максимален
размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане
формално е посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде
включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от
50%. Действително обаче същото отговаря на всички критерии, посоченият в пар. 1, т. 1 от
ЗПК. То представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е
на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от самия
погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с
подписването на договора. Счита, че договарянето на този разход като неустойка има
единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия
размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Дадената на
потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не може да обоснове
обратния извод. Срокът е твърде кратък и е житейски логично да се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито
да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи.
Освен това следва да се има предвид, че в ЗПК е предвидено изрично задължение на
кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на
заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за
кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение е лишено от
всякакъв смисъл.
На следващо място счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна. Същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън пределите на
предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Приема, че се нарушават се основни
принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Добросъвестността се свързва с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая
и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност. Параметрите по това облигационно правоотношение са
несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
На последно място в исковата молба се твърди, че е налице заобикаляне на закона по
смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се
предвижда, че при забава на потребител, кредиторът да има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
2
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33,
ал. 1 от ЗПК. Намира подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за
недопустимо.
Искането е за постановяване решение, с което да бъде прогласена Нищожност на
Договор за потребителски кредит № *******, към искане № ********** като противоречащ
на разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗД.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника, в който
изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска. Обстоятелствата с които се
обосновава претендираното право са изложените данни за възникнали облигационни
правоотношения между страните на основание сключен договор за потребителски кредит от
дата 03.06.**** г. и твърденията на ищеца за това, че процесната клауза от договора е
недействитЕ., поради накърняване на добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по
съображения изложени в ИМ. Ответникът оспорва претендираното право и предявения иск
от ищеца. Прави възражение за прекомерност на претендираните съдебни разноски.
В открито съдебно заседание страните не се представляват.
По делото са приети писмени доказателства представени от ищцовата и ответната
стрА., които не са оспорени, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.
Районен съд - Тетевен, ГО, Четвърти състав, като взе предвид становищата на
страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна стрА. следното:
Предявен е иск за признаване на недействителност на правна сделка поради
накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона и е с правна квалификация
чл. 26 ал.1 предл. второ и трето от ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване за нищожен, като противоречащ на закона Договор
за потребителски кредит № *******, към искане № ********** от 03.06.**** г.
Страните не спорят, а се установява и от приетите по делото писмени доказателства,
че между ответното дружество „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ********* и ищцата А. П. е
сключен Договор за потребителски кредит № *******, към искане № ********** от
03.06.**** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер на
1000 лв. Уговорено е, че годишният лихвен процент е фиксиран на 50.00 %. ГПР е посочен
като 65.19 %.
В чл. 5, ал. 1 от договора е предвидено в 3-дневен срок от датата на сключване на
договора за кредит кредитополучателят да предостави на кредитора обезпечение на
задълженията му по договора, като кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчители, като са поставени множество условия за това. При един поръчител същият
следва да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при
двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори,
сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от
„редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения;
поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните
трудови доходи, като при неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 11 от Договора се
начислява неустойка в размер на 524.24 лева, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец.
Ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат
3
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
Основателно е релевираното в исковата молба основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 65.19 % /който сам по себе си превишава допустимите предели/, а
договорната лихва е 50.00 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните
проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена и неустойка за
непредставяне на обезпечение, което поставя потребителя в положение да не знае точно в
какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Наред с това, клаузата на чл. 11 от договора, касаеща задължението за заплащане на
неустойка при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение на кредитора, в размер на 524.24 лева е нищожна, поради противоречие на
добрите нрави и тъй като е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146,
ал. 1 ЗЗП.
Предвидената неустойка не е за неизпълнение на същинското задължение на
длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение за обезпечаване при
неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговорена, тази неустойка противоречи на
разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като по този начин на практика обезщетението, което
кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило максимално допустимия размер
на обезщетението за забава, а именно законната лихва. Изрично в посочения текст е
предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
В случая ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и
общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗПК). В настоящия случай ГПР по
договора се оказва по – висок от записаното в него 65.19 %, а съгласно Решение на СЕС от
21.03.**** г. по дело C-714/22 неточното посочване на размера на ГПР се приравнява на
липса на ГПР, което, съгласно чл. 22 ЗПК, влече нищожност на договора, която следва да
4
бъде прогласена. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, изразена чрез
решението по дело C-714/22, според която разходите, свързани с допълнителните услуги към
договор за потребителски кредит, които дават приоритет на разглеждането на молбата за
кредит на потребителя, купуващ тези услуги, и на предоставянето на заетата сума, попадат в
понятието „обща цена на кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В
този смисъл са Решение № 96 от 01.05.2025 г. по в.гр.дело № 102/2025 г. по описа на ОС –
Ловеч и др.
С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за кредит е сключен в
нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и по аргумент на чл. 22
ЗПК е налице пълна недействителност - нищожност на договора. Ето защо, предявеният иск
по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за нищожен
следва да бъде уважен като основателен и доказан.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество
ще следва да бъде осъдено да заплати дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 66.88 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата стрА. е представлявА. от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната стрА. е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение,
което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е
регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото
възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената
стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва
да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на
чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.**** г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно
което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията
между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от
размера на опредЕ.та минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв
случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и
не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и
засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрА. на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
5
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.**** г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.**** г. по ч. т. д. № 75/**** г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-М. следва да
бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 300 лева без ДДС, което е в
границите за съответния вид дейност. С оглед изложеното и предвид представените
доказателства за регистрация по ЗДДС от стрА. на адв. Е. И.-М., то следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще рече общ
размер на адвокатското възнаграждение, в размер на 360 лева с ДДС за предявения един иск.
Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва да взема
предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за
адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.**** г. по ч.т.д. № 1908/2022 г.,
на ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.**** г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.о.,
Определение № 474 от 28.02.**** г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о. и др. на ВКС/, но
тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно цитираното решение
на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява
с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при определяне
на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК
решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.****
г., постановено по т.д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.**** г., постановено по
ч.т.д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г.
на ІІІ ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение,
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на
Въззивната инстанция, обективирА. в Определение № 324 от 16.05.**** г. по В.ч.гр. Дело №
221/**** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.**** г. по В.ч.гр. Дело №
254/**** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 450 от 24.06.**** г. по В.ч.гр. Дело №
219/**** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.**** г. по В.ч.гр. Дело №
255/**** г. по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223 от 04.07.**** г. по В.Гр.Д. № 440/**** г.
по описа на ОС – Ловеч; Определение № 993/27.11.**** г. по В.Ч.Гр.Дело № 742/**** г. ОС
и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр.
с чл. 10а, ал. 2, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП на Договор за
потребителски кредит № *******, към искане № ********** от 03.06.**** г., сключен
между А. П. П., ЕГН ********** от гр. Тетевен, област Ловеч, ул. „ххххххххххх“ № 1А, ап.
1 и срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 като противоречащ на
императивни разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата срещу „СИТИ
6
КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост,
бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е.
И.“, представлявано от адв. Е. И. - М. от ПАК сумата от 360 лева с ДДС - възнаграждение
за адвокатска помощ и съдействие, оказани на А. П. по гр.д. № 381/2025 г. по описа на РС –
Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е,
ет. 5 да заплати на Районен съд – Тетевен сума в размер на 66.88 лева разноски по делото.
На основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, Решението може да се обжалва с въззивна жалба
пред Окръжен съд - гр. Ловеч в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
7