Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260996 29.03.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на трети
август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 13796 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК ********* против Т.Г.З., ЕГН **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422,
ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9,
чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 92, ал.1, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 01.09.2017 г., между ответника и трето лице –
кредитор „Вива кредит” ООД, бил сключен
договор за паричен заем № …, при спазване разпоредбите на ЗПК, въз основа на
който бил предоставен заем в размер на 400 лева, платим ведно с договорна лихва, на 14
двуседмични вноски, с падеж: 16.03.2018 г.
В 3-дневен срок от подписване на договора ответникът следвало да
предостави обезпечение – чрез поръчителството на физическо лице, което да
отговаря на конкретни условия, или валидна банкова гаранция, издадена след
усвояване на заема, в размер на цялото задължение, валидна за срока на
договора. Поради неизпълнение, била начислена неустойка. Съгласно договора и
Тарифата, ответникът дължал такси за – експертно разглеждане на искането за
отпускане на кредита, както и поради забава – за разходи за дейност на служител
и за събиране на просрочени вземания. Поради липса на изпълнение в срок, било
начислено и обезщетение за забава.
На
02.04.2018 г. било подписано приложение № 1 към рамков договор за цесия от
22.01.2013 г., с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с
получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради
липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 2746/03.04.2019 г. по ч.гр.д.№ 5069/2019 г. по описа
на ПРС, XXI гр. състав, за следните суми:
400 лева – главница; 48 лева -договорна
лихва за периода 15.09.2017 г. – 16.03.2018 г.; 143,78 лева - такса за експресно разглеждане на искане за
отпускане на кредит за периода 15.09.2017 г. – 16.03.2018 г.; 125 лева - разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземания; 70 лева - такса разходи за дейност на служител; 143,78 лева - неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода 15.09.2017 г. – 16.03.2018 г.; 40,82
лева - лихва за забава за периода 02.04.2018 г. – 01.04.2019 г., връчена по
реда на чл. 47, ал. 5, вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал правен интерес от
предявяване на настоящите претенции. Моли за уважаването им, ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението 02.04.2019 г. до погасяването. Претендират се разноските
в заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор чрез назначения особен представител, с който оспорва
исковете по основание и размер. Оспорва да е бил уведомен за цесията от
цедента. Клаузите за дължимост на лихва, такси за експресно разглеждане, за
събиране и дейност на служител, както и неустойката, били нищожни. Чл. 5 и
условията по тарифата били неравноправни, съгл. чл. 143, вр. с чл. 146 ЗЗП,
противоречали на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на добрите нрави. Не се установявало
отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения
по договора. Последният бил изготвен въз основа на типизиран модел и СЕФ, който
не бил приложен. Клаузите му не били индивидуално уговорени. Неустойката била
нищожна, явявала се прекомерна и излизала извън присъщите й функции, не
кореспондирала с последиците при неизпълнение. Предвиждането да се кумулира към
пог. вноски водело до скрито оскъпяване на кредита. ГПР нараствал допълнително
с размера й. Тя представлявала добавък към възн. лихва и неоснователно
обогатявала кредитора. Посочената в договора обща сума за плащане била
подвеждаща за потребителя, т.к. в нея не била включена неустойката. Клаузата на
чл. 5, ал. 2 от договора противоречала и на добрите търговски практики,
илюстрирайки уговорка директно във вреда на потребителя, водеща до значително неравновесие
между правата и задълженията на страните. Таксите не били дължими, съгл. чл.
10а ЗПК, т.к. били уговорени за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Кредиторът е можел да събира повече от веднъж такса за едно и също
действие. Тарифата за начисляването им не била част от договора, нито връчена
на ответника и съдържаща негов подпис. Съгл. чл. 33 ЗПК при забава, кредиторът
имал право само на обезщетение за забава. Таксата за експресно разглеждане била
в размер на почти половината от заетата сума; водела до неоснователно
обогатяване за кредитора, като се превръщала във втора възн. лихва, която е
нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не била включена в ГПР.
Оспорва се предоставяне на заемни средства на ответника, както и
приложените към ИМ документи да съдържат негов подпис. Предвид изложеното се
моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно
от приложеното ч. гр. д. № 5069/2019 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Тя е
връчена редовно по чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ПГК, а исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1, т.2 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По
същество:
От
договора за заем се установява наличието на съглашение за предоставяне на
парична сума от 400 лева /за частично рефинансиране на предишен кредит за 100
лева и реално получена сума от 300 лева – вж. разписка л. 94 - оригинал/. Документите
носят подписи на ответника, видно от заключението на приетата СПЕ, която съдът
кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвена, неоспорена от страните.
Възраженията в ОИМ в обратна насока са опровергани – договор е подписан, а
сумата е получена от ответника.
Съобразно
чл. 3, ал.1, т.1-8, заетата сума следвало да бъде върната на 14 вноски, всяка
от по 42,27 лева, на посочени падежи. Упоменат е фиксиран годишен лихвен
процент – 40,26 %, ГПР – 49,27 % и обща сума за връщане – 591,78 лева.
От рамковия договор
за цесия от 22.01.2013 г. и приложение № 1/02.04.2018 г. към него /л.95-103, в
което под № 41 фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „Вива
Кредит“ ООД и „АСВ“ ООД е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е
придобил вземанията по договора за заем. Такава възможност е предвидена изрично
в чл. 4 от последния, за което е налице съгласие на насрещната страна, дадено с
подписване на контракта.
Прието е
уведомително писмо за цесията /л.21/. Ответникът следва да се счита за уведомен
с получаването му в хода на процеса,
чрез исковата молба и приложенията към нея. Изходящото от
упълномощения-цесионер /л.20/ уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014
г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива
съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о.
на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и
Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Уведомяването може да се извърши чрез особен представител в
хода на процеса, както е в случая.
Назначаването на особен
представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да
участва в делото. На
основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител. Фигурата
на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител
относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението
и т.н.
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за
цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви
правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на
длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и
при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.
В трайната съдебна практика е
прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената цесия не е
елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е
длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва
уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен кредитор. В случая не се
твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се установява да е извършено
плащане след прехвърляне на вземанията.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител /както
е в случая/ и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици /в т. см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. №
193/2018 г. на ВКС, I т.о. - касаят уведомление за предсрочна изискуемост на кредит,
но застъпват извода, че връчването на особения представител в хода на процеса
представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник/.
Предвид изложеното, ищецът е титуляр на вземанията, а
ответникът е надлежно уведомен за цесията, като възраженията в обратна насока
са неоснователни.
Относно
действителността на договора:
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1/ при
нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение
№ 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при
неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.
№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в
кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените искове,
следи служебно.
„Вива
кредит“ ООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което
при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална
дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление,
дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата
сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 49,27
%/. Посочената годишна фиксирана
лихва от 40,26 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение
на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 49,27 % и общата
сума на плащанията от 591,78 лева, не
съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му
сключване, е предвидено уговорената в чл.5, ал.2 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като вноската става в
размер на 52,54 лева. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от подписване
на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ –
поръчител, т.к. същият следва да отговаря на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста
кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да
е в размер на пълната дължима обща сума и период до крайния падеж, но за
учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да
се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема
към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните
реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради това в
договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по
заема, но не и лихви или други разходи.
Не е имало спор, че по заема няма
извършени плащания. Главницата от 400 лева следва да бъде призната за дължима,
съгласно чл. 23 ЗПК – този иск е доказан и следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва от постъпване на заявлението до погасяването, като последица.
Всички останали – за лихви, такси, неустойка и об. за забава, следва да бъдат
отхвърлени – като неоснователни – сумите не са дължими от потребителя, съгл.
чл. 23 ЗПК.
За
пълнота – исковете за договорна лихва, неустойка и такси, са неоснователни и,
поради нищожност на клаузите за дължимостта им.
Относно
договорната лихва:
При
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение
№ 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между
страните лихва - в размер на 40,26 %
годишно, както и годишен процент на разходите от 49,27 % /както се посочи -
различен от действителния/, надхвърлят законната, което представлява нарушение
на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/,
като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на
финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера на договорната лихва,
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави
и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се
явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ответника.
Относно
неустойката:
Критериите дали
е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно
дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи
служебно.
Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението
между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури обезпечение на кредитора в тридневен
срок от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в
размер от 143,78 лева.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката
представлява 35,95 % от заетата сума
/(143,78/400)*100/. Предвидено е предварително, че ще се заплаща разсрочено,
заедно с всяка вноска.
Такава клауза
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на
главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен
размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се
толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
При изготвянето
на доклада по делото, съдът е указал на ищеца, че е негова доказателствената
тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У ищеца лежат и
неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.
Тъй като
противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на
договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността
на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея. И на това основание,
сумата е недължима.
Относно
таксите за разходи:
Чрез тях всъщност
се заобикалят ограниченията на чл. 10а, ал.2 и ал. 3 ЗПК. Таксата за експресно
разглеждане от 143,78 лева е свързана с усвояването на заема, като събирането й
не е допустимо от закона. Изпращането и връчването на напомнителни писма или
покани, както и ангажирането на служител, не представляват допълнителни услуги,
които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. По своята
същност, това са действия, целящи осигуряване на изпълнението, включително и по
принудителен път, на задълженията на потребителя по договора. Следователно,
тези дейности имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между страните,
като помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на
сумите по него. Събирането на такси и комисиони и то повече от веднъж за
дейности, свързани с усвояването и управлението
на кредита обаче, е изрично забранено от закона.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора,
разноски се дължат на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал.
3 ГПК. Ищецът е направил искане, представил е списък по чл. 80 ГПК /л.89/ и
доказателства за сторени такива от: 225 лева – ДТ; 300 лева – възн. особен
представител.
Следва
да се присъдят и разноските в заповедното производство /25 лв. – ДТ и юрк.
възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР №
4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските
за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да
бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от
ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което
се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 257,37
лева за настоящото и 30,88 лева за зап. производство.
Ответникът не е направил
разноски. На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, на страните по съразмерност ще се възложат
платените разноски от бюджета на съда за приетата СПЕ /70,60 лева – дължими от
ищеца и 49,40 лева – от ответника/.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Т.Г.З.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* следните
суми: 400 лева /четиристотин лева/,
представляваща дължима главница по договор за паричен заем № …от 01.09.2017 г.,
сключен с „Вива кредит” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 02.04.2018
г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 22.01.2013 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто
правоприемник е „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ведно със законната лихва, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 02.04.2019 г. до окончателното погасяване,
като ОТХВЪРЛЯ исковете за
установяване дължимост на следните суми: договорна лихва в размер на 48 лева за
периода 15.09.2017 г. – 16.03.2018 г.; такса за експресно разглеждане на искане
за отпускане на кредит в размер на 143,78 лева за периода 15.09.2017 г. –
16.03.2018 г.; 125 лева - разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземания;
такса разходи за дейност на служител в размер на 70 лева; неустойка за
неизпълнение на договорно задължение в размер на 143,78 лева за периода
15.09.2017 г. – 16.03.2018 г.; лихва за забава в размер на 40,82 лева за
периода 02.04.2018 г. – 01.04.2019 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2746/03.04.2019 г. по ч.гр.д.№
5069/2019 г. по описа на ПРС, XXI гр. състав.
ОСЪЖДА Т.Г.З., ЕГН **********,
с адрес: *** да плати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” №
25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: общо 257,37 лева /двеста петдесет и седем
лева и тридесет и седем стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство и общо 30,88 лева
/тридесет лева и осемдесет и осем стотинки/ - разноски по съразмерност за
заповедното производство по ч.гр.д.№ 5069/2019 г. на ПРС, XXI гр. състав.
ОСЪЖДА
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4 да плати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната
власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 70,60 лева /седемдесет лева и шестдесет стотинки/ - платени от
бюджета разноски по съразмерност за приетата СПЕ, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА
Т.Г.З., ЕГН **********, с адрес: *** да плати в полза на Държавата, по бюджета
на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 49,40 лева /четиридесет и девет лева
и четиридесет стотинки/ - платени от бюджета разноски по съразмерност за
приетата СПЕ, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА
МП