Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 04.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 7762 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 23.04.2018 год., постановено по
гр.дело № 76997/2017 г. на СРС, ІІ ГО, 78 състав, е осъден ответника З.“Л.И.“
АД, ЕИК: ******, адрес: ***, да заплати на ищеца П.С.Д., ЕГН: **********,
съдебен адрес:***, пл.“******, офис 12, на основание чл.432, ал.1 от КЗ, сумата
от 1572,41 лв.- обезщетение за имуществени вреди от ПТП от 12.04.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на ПТП-12.04.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата, като е отхвърлен
иска в останалата част до пълния предявен размер от 1680 лв. С решението на
съда е осъден ответника З.“Л.И.“ АД, ЕИК: ******, адрес: ***, да заплати на
ищеца П.С.Д., ЕГН: **********, съдебен адрес:***, пл.“******, офис 12, на
основание чл.432, ал.1 от КЗ, сумата от 200 лв.- обезщетение за неимуществени
вреди от ПТП от 12.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
ПТП- 12.04.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска
в останалата част до пълния предявен размер от 2000 лв. С решението на съда е
осъден ответника З.“Л.И.“ АД, ЕИК: ******, адрес: ***, да заплати на ищеца П.С.Д.,
ЕГН: **********, съдебен адрес:***, пл.“******, офис 12, на основание чл.78,
ал.1 от ГПК, сумата от 706,50 лв., деловодни разноски. С решението на съда е
осъден ищеца П.С.Д., ЕГН: **********, съдебен адрес:***, пл.“******, офис 12,
да заплати на ответника З.“Л.И.“ АД,
ЕИК: ******, адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 171,09 лв.
деловодни разноски.
Срещу решението на СРС, 78 с-в е постъпила въззивна жалба от П.С.Д., подадена чрез
пълномощника адв.Я.Д., с искане същото да бъде отменено,
в частта в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди до пълния предявен размер от 2000 лв. В жалбата се излагат подробни
доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, досежно размера на
претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник З. „Л.И.“ АД, ***, чрез
пълномощника си адв.Златка Томова оспорва жалбата, като неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна
да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната
част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми. При постановяването
му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което
същото се явява неправилно в обжалваната му част, като съдът
не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи,
относно определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на
ищеца.
Решението е неправилно, в частта относно определения размер на дължимото
обезщетение за претърпените от страна на ищеца неимуществени вреди. Доводите
в жалбата, относно
определения размер на дължимото обезщетение за претърпени от страна на ищеца
неимуществени вреди са основателни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай не се
спори, а това се установява и от събраните доказателства, че са налице всички
предпоставки по чл.432, ал.1 от Кодекса за
застраховането /КЗ/ за ангажиране на отговорността на ответника,
като застраховател на деликвента по "Гражданска
отговорност" за причинените на ищеца неимуществени вреди от
ПТП, станало на 12.04.2017 г. в гр.София. Съобразно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въпросът за наличието на законовите предпоставки
за ангажиране отговорността на ответното дружество, като застраховател по риска
„Гражданска отговорност” на виновния за ПТП водач не може да бъде пререшаван от
въззивния съд. Спорният въпрос по
делото е дали
е налице съпричиняване от страна на ищеца по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, както и относно размера на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди, по които съдът приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, основание за намаляване
на размера на отговорността на делинквента е налице, ако и пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите. Такова
съпричиняване е налице, когато освен с поведението на делинквента увреждането
се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден.
Съпричиняването има обективен характер, като от значение е единствено наличието
на такава обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното
отношение /напр. вината/ на пострадалия - в този смисъл т. 7 от ППВС №
17/18.11.1963 г. Принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди./ в този смисъл е решение № 165/
26.10.2010 год. по гр.дело № 93/ 2010 г. на ВКС, ІІ
т. о. и др./. Ответникът, чрез своя процесуален представител твърди, че такова
съпричиняване в конкретния случай е налице.
В настоящия случай съдът приема, че правилно и в съответствие
със събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд не е уважил направеното от ответника-застраховател, чрез неговия процесуален представител възражение за
съпричиняване от страна на ищеца за настъпилия вредоносен
резултат. Правилно е прието за установено
от първоинстанционният съд, че не е установено по делото противоправно
поведение на ищеца по делото. Направеното от ответника-застраховател възражение за
съпричиняване от страна на ищеца за настъпилия вредоносен
резултат, съдът намира за изцяло
неоснователно.
В
трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 45/ 15.04.2009 г. по т.дело
№ 525/ 2008 г. на II т.о.; решение № 206/ 12.03.2010 г. по т.дело № 35/ 2009
г., II т.о.; решение № 58 / 29.04.2011г. по т.дело № 623/ 2010 г. на II т.о.;
решение №16/04.02.2014 г. по т.дело №1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, се
приема, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила
за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия
обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като
приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на
причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с
което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на
увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва да е конкретен - да се
изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от
страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично
предполагаем.
С
оглед на събраните по делото доказателства в случая се налага единственият
законосъобразен извод, че към момента на настъпване на процесното ПТП на 12.04.2017 год. в гр.София, пострадалия не е допринесъл за настъпване на вредите. В конкретния случай съдът приема, че поведението на пострадалия не е в причинно-следствена връзка с
настъпилия вредоносен резултат.
Във връзка с доводите в жалбата относно конкретно
определения размер на претърпените от ищеца неимуществени
вреди, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на
размера им са видът и обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността
и продължителността на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие
за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от
значение за номиналния размер на обезщетението – така т. ІІ от ППВС №
4/23.12.1968 г. Понятието,, справедливост " по
смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие.
То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните
увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му
и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието
на здравето, причинените морални страдания, загрозявания и др. /в този смисъл
ППВС 4/1968 г./.
В случая, видно от заключението на вещото лице
по допуснатата съдебно- медицинска експертиза прието, като неоспорено от
страните по делото, което съдът кредитира изцяло, като компетентно и обективно
изготвено, се установява, че в резултат на настъпилото пътно-транспортно произшествие/ПТП/
на 12.04.2017 г. в гр.София, ищецът П.С.Д. е получил контузия на лявата китка,
като по характер тази увреда спадала към повърхностните травми на крайниците от
1-ва степен. Установява се също така, че ищецът е претърпял болки и страдания с
по-голям интензитет непосредствено след ПТП за 4-5 дни, след което интензитетът
им постепенно е намалял за около 13-14 дни. Установява се също така, че с оглед
характера, степента и местоположението на травматичната увреда на ищеца,
възрастта му, проведеното лечение и липсата на настъпили усложнения по време на
възстановителния процес, можело да се приеме, че същия не е могъл да използва
ръката си пълноценно за 9-10 дни, както и че общия възстановителен период е
около 13-14 дни.
С оглед така установеното от
заключението на СМЕ и от кореспондиращите му свидетелски показания, и
съобразно посочените по -горе критерии, въззивният съд намира, че съответно на
справедливостта би било обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на
сумата от 2000 лв./ две хиляди лева/. Т.е.
основателна е предявената от ищеца искова претенция по чл.432, ал.1 от КЗ до
размер на сумата от 2000 лв./ две хиляди лева/ за обезщетение за претърпени от
ищеца неимуществени вреди от ПТП, станало на 12.04.2017 г. в гр.София. При
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди настоящата
въззивна инстанция взе предвид: характера и тежестта на увреждането на здравето
на ищеца, изхождайки от характера на полученото травматично увреждане, периодът
на лечение на причинената контузия и настъпилите от нея последици за здравето
на ищеца, продължителността на понесените във връзка с уврежданията болки и
интензивността им, начинът на причиняване на телесните увреждания и стреса,
възрастта на пострадалия.
На следващо място общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитието на обществото е обусловено и от
съществуващата икономическа конюнктура в страната към релевантния за спора
момент. За да бъдат отчетени реалните икономически условия, имащи значение за
приложението на чл.52 от ЗЗД, следва да бъдат взети предвид и обсъдени и
лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „ Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, от която произтича отговорността на ответника-
застраховател. Като паричен еквивалент на претърпените болки и страдания
справедливите обезщетения за неимуществени вреди изискват съобразяване на
конкретните икономически условия, чийто обективен белег са и лимитите на
застраховане макар да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за
справедливост /в този смисъл- Решение № 31/25 март 2014 г. по т.дело №
1203/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 217 от 20.12.2017 г. по т.дело №
990/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 15 от 12.02.2018 г. по т.дело № 1423/2017
г. на ІІ т.о. на ВКС и др./.
Посочените факти, които в съвкупността си
формират съдържанието на понятието „справедливост”, мотивират настоящия
въззивен състав да приеме за основателни изложените във въззивната жалба оплаквания, че размерът на
обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, в резултат на ПТП,
станало на 12.04.2017 г. в гр.София, е определен от първоинстанционния съд в
нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не удовлетворява залегналото в закона
изискване за справедливост. Спазвайки задължителните указания в ППВС № 4/1968
г., съдът приема, че обезщетение за неимуществени вреди от 200 лв./ двеста
лева/ е занижено не само от гледна точка на действителния обем на неимуществените
вреди претърпени от ищеца, а и с оглед съществувалата към момента на
увреждането /12.04.2017 г./ обществено - икономическа обстановка в страната.
Динамично променящата се икономическа конюнктура намира отражение в
непрекъснато нарастващите лимити на застрахователно покритие по задължителната
отговорност „Гражданска отговорност” на автомобилистите, от която произтича
отговорността на ответника - застраховател. От друга страна лимитите не са
самостоятелен критерий при прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на следващото се
обезщетение за неимуществени вреди.
При
така изложените правни съображения, предвид несъвпадане на приетите от двете
инстанции крайни изводи по съществото на спора, постановеното от СРС, 78 състав
решение следва да бъде отменено, като неправилно в обжалваната част, в която предявения
иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ/отм./ е отхвърлен за разликата над
присъденото от СРС обезщетение от 200 лв. до пълния предявен размер на сумата от
2000 лв., и вместо това да бъде постановено решение, с което на ищеца да бъде
присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1800 лв., ведно със
законната лихва за забава от 28.07.2017 год. В процесния случай, съдът приема, че
застрахователя дължи законна лихва за забава върху размера на обезщетението, от
момента в който е изтекъл тримесечния срок за произнасяне по претенцията по чл.496, ал.1 от КЗ. В случая претенцията
на ищеца за заплащане на застрахователно обезщетение е получена от
застрахователя на 28.04.2017 год. С оглед на което ответникът дължи законна
лихва за забава, считано от 28.07.2017 год., когато е изтекъл тримесечният срок
за произнасяне по претенцията. Обжалваното решение следва да бъде отменено,
като неправилно и в частта, с която на ответника са присъдени разноски на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, за разликата над сумата от 13,15 лв. до
присъдения размер от 171,09 лв.
При
този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на
въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите, неприсъдени и
дължими разноски за въззивното и първоинстанционното производство, в общ размер
на сумата от 1210,74 лв./ заплатена държавна такса по делото, депозит за вещи
лица и уговорено, и заплатено адвокатско възнаграждение/. Направеното от въззиваемата
страна – ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и за въззивното
производство, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия
случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото. На въззиваемата
страна-ответник, разноски за въззивното производство не се дължат.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
от 23.04.2018
год., постановено по гр.дело № 76997/2017 г. на СРС, ІІ ГО, 78 състав, в частта,
с която предявения от П.С.Д., ЕГН: **********, срещу З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над 200 лв./ двеста лева/ до размер на сумата от 2000
лв./ две хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в резултат на ПТП, настъпило на 12.04.2017 г. в гр.София, както и в частта, с която е осъден П.С.Д., ЕГН: **********, да
заплати на „З.“Л.И.“ АД, ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, разноски за производството, за разликата над 13,15 лв./ тринадесет лева, и 15 стотинки/ до
присъдените разноски в размер на сумата от 171,09 лв./ сто седемдесет и един лева,
и 09 стотинки/, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
З. „Л.И.“ АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на П.С.Д., ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл.432, ал.1 от КЗ, сумата от още 1800 лв./ хиляда и
осемстотин лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
при ПТП, настъпило на 12.04.2017 г. в гр.София, ведно със законната лихва за
забава върху сумата, считано от 28.07.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 1210,74 лв./ хиляда двеста и десет лева, и 74 стотинки/,
разноски по делото за двете съдебни инстанции на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.