№ 3754
гр. София, 01.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20231110157211 по описа за 2023 година
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во
ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от П. Д. К. против
**************, с която е предявен осъдителен иск за сумата от 25,00 лв.,
представляваща част от общо дължимата сума от 369,29 лв., представляващ недължимо
заплатени суми по договор за паричен заем № 760989/07.11.2022 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 18.10.2023 г.
до окончателно заплащане на задължението.
В исковата молба ищецът твърди, че на 07.11.2022 г. сключил с ответника
************** договор за паричен заем № 760989 за сумата от 800,00 лева. Сочи, че
съгласно ОУ към процесния договор било предвидено договорът за заем да бъде
обезпечен с поръчител или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поради непредставяне на обезпечението, още със сключване на договора, на
ищеца била начислена неустойка в размер на 331,02 лева. Ищецът твърди, че към
датата на подаване на исковата молба е погасил изцяло сумата оп сключения договор, а
именно – сумата в размер на 1169,29 лева. Смята обаче, че процесния договор е
нищожен на основание чл.10, ал.1, вр.чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена
предвидената от закона форма. Позовава се и на чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
Излага още, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои
1
точно компоненти са включени в него и как се формира, което е в противоречие с
разпоредбите на ЗПК. Поддържа се, че клаузата предвиждаща заплащане на неустойка
поради непредставяне на обезпечение, е в противоречие със ЗПК и Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета. По изложените в исковата молба
доводи и съображения, ищецът обуславя правния интерес от предявения иск.
Претендира и направените в хода на производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът не оспорва
наличието на облигационно правоотношение между страните, но оспорва твърденията
за неговата недействителност. Излагат се доводи, че е налице законосъобразен ГПР и
ГЛП, а клаузата за неустойка е действителна. Поддържа се, че нищожността на
отделна клауза от договора не обуславя нищожност на целия договор. По изложените в
отговора доводи и съображения, ответникът моли за постановяване на решение, с
което предявения иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
В първото проведено по делото открито съдебно заседание по искане на
ищцовата страна съдът е допуснал на основание чл.214 ГПК изменение в размер на
предявения осъдителен иск като същия се счита предявен за сумата от 414,29 лева.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спора, а и от представения по делото заверен препис от
договор за потребителски кредит № 746051/05.10.2022 г. безспорно се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 800,00 лева, която сума е
следвало да бъде върната на 3 месечни вноски – всяка от 284,66 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент – 40,05 % и годишен процент на разходите – 47,5 %. В
клаузата на чл.6.1 от договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение
в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение – поръчител или
банкова гаранция. Съгласно чл.6.2 от договора за неизпълнение на това задължение
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 331,02 лева, която ще се
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. Видно от
същото е, че от извършената проверка на представените от ответника документи,
вещото лице е установило, че за погасяване на задълженията по процесния договор,
ищецът К. е изплатил на ответното дружество сумата от 1214,29 лева. С внесената
сума дружеството е погасило задължения на ищеца, както следва: главница в размер на
800,00 лева, възнаградителна лихва в размер на 53,98 лева, неустойка в размер на
315,31 лева и такси в размер на 45,00 лева. Съгласно заключението, ако при
изчисляването на ГПР се вземе предвид размера на общо дължимата сума, вкл.
начислена неустойка и срока на кредита /3 месечни вноски/, то ГПР е в размер на
2
903,34 процента. Вещото лице е посочило, че при направените изчисления,
единственият разход, който е включен при изчисляване на ГПР е възнаградителната
лихва.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 07.11.2022 г. страните са сключили
договор за потребителски кредит № 760989, по силата на който ответникът е
предоставил на ищеца заем в размер на 800,00 лева. Между страните не се спори също,
че кредитодателят – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ
и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4
ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Както бе посочено, клаузата на чл.6 от договора възлага в тежест на ищеца в
срок до три дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя
едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Прочитът на
посочената клауза налага разбирането, че по своето същество тя представлява
неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не
предоставя избор за потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то.
На следващо място, кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойка” към възнаградителната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Предходното се установява по безспорен начин от заключението на изслушаната и
приета съдебно-счетоводна експертиза, в което вещото лице сочи, че единственият
разход, който е включен при изчисляване на ГПР е възнаградителната лихва. Видно
3
още от заключението е, че ако при изчисляването на ГПР се вземе предвид размера на
общо дължимата сума, вкл. начислена неустойка и срока на кредита /3 месечни
вноски/, то ГПР е в размер на 903,34 процента.
Следва да се отбележи още, че в договора самият кредитор изначално разсрочва
вземането за „неустойка“, което обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът
не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво
съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне
заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната лихва обхваща печалбата на
търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора въвежда
още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една
страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от
друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, а се доближава до половината от предоставената сума по кредита. По
този начин се заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че
добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП
е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с
оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на
търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по
който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчител или банкова гаранция в 3-дневен срок, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. С оглед предходното,
съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка
е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави
4
нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в този
смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
На последно място следва да се отбележи, че начислената неустойка увеличава
дълга на заемателя и естествено води до затрудняване доброволното му погасяване,
както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко
това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на
кредитора и заобикаляне на закона.
По гореизложените съображения, настоящият съд приема неустоечната клауза за
недействителна, поради което същата не поражда права и задължения за страните.
На последно място, видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза
е, че с платената от ищеца сума е погасено задължение за „такса“ в размер на 45,00
лева. В случая с разпоредбата на чл.5 от процесния договор изрично е посочено, че
ГПР не включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи да направи
при неизпълнение на договорните задължения. Съдът приема, че така, както е
предвидена в цитираната клауза отговорността за разноски, по съществото си
представлява неустойка за забава, а не покрива реални разходи по събиране на
вземането. В случая, уговореното заплащане на обезщетение за забава под формата на
такса цели неправомерен резултат, поради което съдът намира и тази клаузата за
нищожна. Уговорката дава възможност на заемодателя да претендира наред с
обезщетението за забава върху главницата, така и “такса”, която отново обезщетява
забавата на длъжника. Това от своя страна ще доведе до неоснователно обогатяване на
кредитора, като се наблюдава значително неравновесие в правата на страните.
Предвид гореизложеното, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо, в случая ищецът дължи връщане
по договора само на получената сума от 800,00 лв., а всичко над тази сума е
недължимо платено.
С оглед предходното, предявения иск следва да бъде уважен в пълния му размер
/след допуснатото изменение по реда на чл.214 ГПК/ от 414,29 лева. Върху тази сума
се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
18.10.2023 г. до окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. Видно от приложения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК е, че
ищецът претендира разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева r депозит за
ССчЕ в размер на 300,00 лева. С оглед предходното, ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от общо 350,00 лева.
5
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищеца и адвокат И. Н. е, че същите са се договорили, че процесуалното
представителство е безплатно – чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
По отношение размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищцеца, следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата чл.38,
ал.2 ЗА, изр.2-ро ЗА съдът е този, който определя размера на възнаграждението. С
оглед предходното, като взе предвид, че делото не е от фактическа и правна сложност и
е приключило в едно открито съдебно заседание, на което процесуалния представител
на ищеца не се е явил, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя минимално
възнаграждение в размер на 400,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД **************, ЕИК
**************, със седалище и адрес на управление: ************** да заплати на
П. Д. К., ЕГН ********** сумата от 414,29 лева, представляваща недължимо
заплатени суми по договор за паричен заем № 760989/07.11.2022 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 18.10.2023 г.
до окончателно изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК **************, ЕИК **************,
със седалище и адрес на управление: ************** да заплати на П. Д. К., ЕГН
********** сумата от общо 350,00 лева, представляваща направени разноски по
производството.
ОСЪЖДА**************, ЕИК **************, със седалище и адрес на
управление: ************** да заплати на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА на
адвокат И. П. Н., член на САК, сумата от 400,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищеца по
производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6