№ 1353
гр. Плевен, 17.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430100178 по описа за 2025 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от П. Д. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес в ***, чрез адв. В. Б., против „АДЕССО КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление в ***, в която се
твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем
№**********/23.03.2023г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем
от 4000лв., при фиксиран лихвен процент 40,00% и посочен годишен процент
на разходите - 48,69%. Твърди се още, че в разпоредбата на чл.4 от Договора
било предвидено условие за предоставяне на допълнително обезпечение по
кредита, отговарящо на определени условия. Сочи се, че при непредоставяне
на обезпечение било предвидено начисляването на неустойка в размер на
1551лв. Твърди се, че неустойката била начислена при подписването на
договора и включена в Погасителния план към него. Твърди се също, че
сумата по заема изцяло била погасена от ищеца. Навеждат се доводи, че
процесия договор е нищожен, поради неспазване изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК за посочване на ГПР в договора, поради което била дължима само
чистата стойност на заема, останалите суми били недължимо заплатени.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
кредит. Претендира се също така да бъде осъден ответника да върне на
1
ищеца недължимо платени от него суми за възнаградителна лихва в размер на
411лв. и за неустойка в размер на 1551лв., ведно със законната лихва от датата
на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се
и направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответника „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, ЕИК ***, е депозирал писмен, с който ангажира становище за
неоснователност на предявеният иск. Навеждат се доводи, че договорът за
кредит е действителен, като изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е
спазено. Сочи се, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не съдържа
допълнително изискване в договора да е посочено и как точно е изчислен
ГПР, както и че е следвало при неяснота, потребителя да направи запитване с
искане за разяснение, каквото не е налице. Твърди се, че посочените в
разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити могат да се съдържат и в други
съпътстващи сключването на потребителския договор документи. Твърди се,
че в случая действат Общи условия към договори за предоставяне на
потребителски кредити на физически лица от „Адессо Кредит България"
ЕООД, в които е описан начина на изчисляване на ГПР. Твърди се, че нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на
договора за потребителски кредит, а не и към верността му. Излага, че
нарушение на цитираната норма е налице само когато договорът не съдържа
реквизит по т. 10, ако изобщо в договора не е посочен размер на ГПР, но не и
когато такъв е посочен в договора, но е неправилно определен, каквито са
твърденията на ищеца. Твърди се, че въпросите, свързани с начина на
изчисляване на ГПР и некоректността на това изчисляване, не са елемент от
състава на конкретното законово задължение и на нарушението по чл.11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Сочи, че разходът за неустойка изрично се изключва от разходите,
формиращи ГПР и не влияе върху неговия размер. Твърди се, че се касае до
неустойка, която е дължима само в случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на задължение по договора. Оспорват се твърденията на
ищеца за нищожност на неустоечната клауза, като се твърди, че клаузата е
индивидуално уговорена, свързана е с допълнително поети задължения от
страна на заемодателя; същата не е неравнопоставена и изпълнява своята
стимулираща, обезпечителна и наказателна функция. Навеждат се доводи, че
сключеният между страните договор е търговски по своя характер.
2
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание
представените по делото доказателства и закона, намира за установено
следното:
Не се спори между страните, че между тях е бил сключен процесния
Договор за паричен заем *** като това е видно и от приложения препис на
съглашението.
Установява се, че по силата на същото, ответника е предоставил на
ищеца кредит в размер на 4000лв, при посочени фиксиран годишен лихвен
процент от 40,00% и ГПР от 48,69%.
Според обективираното в процесния Договор, заемателят се е задължил
да върне предоставената сума за срок от 06.04.2023г. до 24.08.2023г., с 11
двуседмични погасителни вноски, всяка от 401лв.; при посочена обща
дължима сума - 4411лв.
Установява се също така, че в чл. 4, ал.1 страните са уговорили, че
заемателят желае да ползва допълнителни услуги по договора- възможности
за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена
процедура по предоставяне на допълнителни средства, при условие, че от
страна на заемателя бъде предоставено в деня на подписване на договора за
заем обезпечение в два предвидени варианта -две физически лица -
поръчители, които да отговарят на определени условия или банкова гаранция -
с бенефициер заемодателя.
Установява се още, че според обективираното в чл. 4, ал.2 от договора,
при непредставяне на обезпечение, в тежест на заемателя е била предвидена
неустойка в размер на 1551лв., платима разсрочено, заедно с погасителните
вноски по заема. Видно от представляващия неразделна част от договора
погасителен план, че сумата за неустойка е включена като част от всяка
погасителна вноска в размер на по 141лв. Така, размерът им е бил определен
на 542лв. или общо дължимата за връщане сума по процесния Договор е
възлязла на 5962лв.
Между страните не е налице спор, че ответника е изпълнил
задълженията си за заплащане на уговорените суми в размер на 4000
главница, 411лв. за договорна лихва, регламентирана в чл.2, ал.6 от Договора
и 1 551лв. начислена неустойка за непредоставено обезпечение по чл.4 от
съглашението.
3
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 48,69%. Този размер обаче не отразява действителният такъв,
тъй като не включва регламентираната в чл.4, ал.2 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква
ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3,
буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на
чл.4, ал.1 и ал.2 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита, че
и двете са реално неизпълними от кредитополучателя в посочения срок - деня
на подписване на съглашението, с оглед предвидените условия, на които
4
следва да отговарят поръчителите и вида на второто обезпечение -
предоставяне на банкова гаранция, която ако можеше да бъде осигурена от
ищеца, същия не би търсил кредит от небанкова институция.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.4, ал.1 от Договора
изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било
ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още
при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените й
от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай
на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е отпуснат
кредит в размер на 4000 лв., а уговорената и начислена при сключване на
Договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на 1551лв., т. е. надхвърляща ¼ от главницата по
заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на
непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични
средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
5
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на
кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява
и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в
предвидения срок, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.4, ал.2 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР, същия би надхвърлил максимално допустимия по Закон размер.
6
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Предвид на това, съдът приема, че предявеният иск с правно основание
чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК,
за прогласяване недействителността на процесния Договор за паричен кредит,
сключен между ищеца и ответника „Адессо кредит България” ЕООД е
основателен и следва да бъде уважен.
Съдът обсъди и предявеният от ищеца иск с правно основание 55 ал. 1 пр.
1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящото производство се установи нищожност на процесния
договор за кредит, поради което ищеца дължи връщане само на главницата по
него в размер на 4000лв.
Установи се, при липсата на спор между страните, че ищеца П. А. е
заплатил по процесния договор суми в общ размер на 5962лв.
Внесените суми над размера на главницата, изчислявани на 411лв. за
договорна лихва и 1551лв. за неустойка, са недължимо платени по
недействителния договор и подлежат на връщане от кредитора.
Ето защо, съдът приема, че и тази искова претенция се явява основателна
и доказана до предявения размер и следва да бъде уважена. Върху
присъдените суми е дължима и претендираната законна лихва от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
По въпроса за разноските.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
7
дължи на ищеца направените деловодни разноски. Ищецът е заплатил по
производството държавна такса в размер на 238,48лв. и тези разноски са
изцяло дължими от ответника.
Съдът намира, че направеното от процесуалният представител на
ответника възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на ищеца, по
смисъл на чл. 78, ал. 5 от ГПК, за основателно. Съобразно цитираната норма,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът
може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В случая, съдът приема, че
предявеният иск за нищожност не е неоценяем- така, както твърди ищеца- по
арг. чл. 69, ал.1, т.4 от ГПК, като в случая цената на иска се определя от
стойността на договора. В този смисъл , минималният размер на адв.
възнаграждение, по реда на чл. 7, ал.2, т.2 от НМРАВ, е сумата от 700лв. Що
се касае до предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, то съдът счита,
че се касае до един иск, с посоченото правно основание, а не за два отделни,
както е отразено в списъка по чл. 80 от ГПК. С оглед цената на този иск, в
полза на ищеца следва да бъде присъден адв. възнаграждение от 500лв.
Съобразно изложеното, в полза на ищеца следва да бъде присъдено адв.
възнаграждение от 1200лв.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
На основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен
заем *** сключен между П. Д. А., ЕГН **********, с адрес: ***, като заемател
и „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ***, със седалище и адрес на
управление в ***, представлявано от Л.В.Л., като заемодател.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД „АДЕССО
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление в ***,
ДА ЗАПЛАТИ НА П. Д. А., ЕГН**********, с адрес: ***, сумата от 411 лв.,
съставляваща договорна лихва и сумата от 1551 лв., съставляваща
неустойка за непредставено обезпечение, като недължимо платени по
8
нищожен Договор за паричен заем *** ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба - 09.01.2025г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „АДЕССО КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление в ***, ДА
ЗАПЛАТИ НА П. Д. А., ЕГН**********, с адрес: ***, сумата от 238,48лв.,
представляваща деловодни разноски за държавна такса и сумата от 1200лв. –
разноски за адвокатско възнаграждение, намалени по правилото на чл.78, ал.5
от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9