Р Е Ш
Е Н И Е
№ ……
град Кърджали, 06.03.2024 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Кърджалийският административен
съд,…..…… в публично заседание ….....
на дванадесети
февруари ..............................................................................................
през 2024/две
хиляди двадесет и четвърта/ година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИКТОР АТАНАСОВ
при секретар ………………………….. Павлина Петрова,
……….……..……..…….
като
разгледа докладваното от ............ съдията Виктор Атанасов ............................
административно
дело №478 .............. по описа за ....................... 2023 год. ............
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е административно, по реда на Раздел
І/Първи/ от Глава Х - Десета/чл.145 и следв./ от АПК,
във вр. с чл.46, ал.1, във вр.
с чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от Закона за чужденците в Република
България/ЗЧРБ/.
Образувано е по жалба от
Р.Б./B. R., ЛНЧ **********, с ЕГН **********, гражданин на ***,
притежаващ национален паспорт №***, издаден на 24.12.2018 год. от властите в ***, постоянно пребиваващ
чужденец в Република България, с посочен в жалбата съдебен адрес:
***, ***,
против Заповед №292з-2767 от 22.11.2023
год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото
на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора на
ОДМВР - град Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от
Закона за чужденците в Република България и
чл.18,
ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето правото
на постоянно пребиваване в Република България, на жалбоподателя Р.Б./B. R., ЛНЧ **********,
с ЕГН **********, гражданин на ***, с национален паспорт №***, издаден на 24.12.2018 год. от Властите в *** и с която, на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е
определен срок за напускане на страната – 15 дни.
Жалбоподателят сочи в
жалбата, че въз основа на подадено от него заявление за пребиваване, получил
Разрешение за постоянно пребиваване №***, издадено на 20.11.2020 год. в град Кърджали,
валидно до 24.12.2023 год. и предвид обстоятелството, че същото изтичало съвсем
скоро, решил да поднови българския си документ за самоличност и за тази цел
подал заявление с peг.№3391/09.11.2023 год., на
основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Сочи също, че след подаването на
заявлението била извършена справка по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, от която било
видно, че не е пребивавал на територията на Р. България за период по-голям от
12 последователни месеца, а именно от 30.10.2022 год. -08.11.2023 год., във
връзка е което била издадена Заповед №292з-2767 от 22.11.2023 год. за налагане
на ПАМ „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в България“, издадена от ОД
на МВР - Кърджали. Жалбоподателят заявява, че получил и се запознал със
съдържанието на същата на 06.12.2023 год. и в законоустановения
14/четиринадесет/-дневен срок обжалва същата, като я счита за незаконосъобразна
и неправилна. Излага съображения за това, като на първо място излага довод, че
за налагане на ПАМ по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ не е достатъчно единствено
констатиране на отсъствие от територията на страната за период от 12
последователни месеца, а е необходимо и извършването на предварителна преценка
на условията, посочени в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, каквато в случая не била
направена от административния орган. Твърди, че е подал в ОД на МВР - Кърджали
медицински документи, от които било видно, че при него е налице влошено
здравословно състояние и му е препоръчано да не пътува за срок от 1/един/ месец
и въпреки че забраната не е била налице през целия период от 30.10.2022 год. - 08.11.2023
год., това съвсем не означавало, че преди осъществяване на действителния
преглед и изследванията от 09.10.2023 год., се е чувствал в добро здравословно
състояние. Жалбоподателят моли да се има предвид и че към момента е на ***/***/-годишна
възраст и че придвижването му като цяло е затруднено и често изпитва
здравословни неразположения. Заявява, че е представил множество медицински
документи, които свидетелстват за посоченото по-горе, но счита, че на същите не
било обърнато необходимото внимание и въпреки отчетените допълнителни обстоятелства
било прието, че за периода на отсъствие от 30.10.2022 год. - 08.11.2023 год., е
налице основание по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, който вменява на административния
орган обвързана компетентност и задължение да отнеме правото на постоянно
пребиваване при наличието на визираните в него предпоставки. Сочи, че предвид
горното, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, било направено предложение за
налагане на ПАМ „Отнемане правото на пребиваване в Република България“, а
по-късно, въз основа на предложението бил издаден и атакувания документ.
На следващо място
жалбоподателят счита, че освен изложеното, с издаването на атакуваната заповед
е засегнато правото му на свободно придвижване, закрепено в чл.2 от Протокол №4
към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи относно
признаването на някои права и свободи, освен вече провъзгласените в Конвенцията
и в Протокол №1, както и правото му на личен и семеен живот, съобразно чл.8 от ЕКПЧ.
Намира, че следва да се отбележи и обстоятелството, че е роден на територията
на Република България, което несъмнено го свързва с Р. България, имал роднини,
приятели и познати, които живеят на територията на страната и желае да се
установи и да пребивава трайно в нея. Сочи, че е напуснал страната като бил
принудително изселен от Р. България като дете, заедно със семейството си, но
предвид влошената икономика и финансовата криза в ***, желае да се върне в
родната си страна и да се установи трайно в нея. Сочи, че изложеното удостоверява
с Удостоверение №***/*** год. на община ***, област *** и удостоверение от
Министерство на правосъдието, с което е удостоверено, че не е български
гражданин, с № на документа - ***/*** год. Жалбоподателят твърди, че въпреки
отсъствието си от страната, не е прекъснал съществуващите семейни, културни и
социални връзки с държавата си на произход – България и моли да бъдат допуснати
свидетели, които да удостоверяват изложеното от него. Заявява също, че през
периода на отсъствие е поддържал връзка с близки и познати на територията на Р.
България, обсъждали, че ще се върне в страната, след като се погрижи за
здравословните си проблеми и че познава българските традиции и има желание да
научи български език, както и че иска да се приобщи в българското общество.
На следващо място жалбоподателят счита, че за да е
законосъобразна наложената мярка, органът следва не само да установи относимия факт, че лицето е отсъствало за период от 12
последователни месеца, но и да съобрази изискванията на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, а
в случая такава преценка не била правена. Сочи, че разпоредбата на чл.44, ал.2 от
ЗЧБР изисква при налагане на принудителните административни мерки компетентните
органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията
на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по
ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход
на лицето и че целта на закона е да бъдат изяснени всички факти, които имат
значение относно съществуването или несъществуването на „установяване“ за
постоянно или „желание“ за постоянно установяване на територията на Република
България, т.е. създаване на трайни връзки със страната, в която лицето
пребивава. Счита, че не следва да е достатъчно констатирането само на отсъствие
на лицето от Република България в продължение на повече от 12 последователни
месеца, за да се приложи процесната принудителна
мярка и че следва да се отчетат и обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, едва
след което да се извърши преценка относно издаването на индивидуален
административен акт по чл.40, aл.1, т.6 от ЗЧРБ. Твърди,
че в случая, макар в оспорената заповед да е посочено, че е извършена проверка
по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, такава преценка и съпоставка на правото на личен и
семеен живот не е извършена, нито пък на здравословното му състояние и
възрастта му. Жалбоподателят счита, че административният орган не е отчел нито
продължителността на пребиваването му в страната, нито семейното и личното му
положение и съществуването на семейни, културни и други връзки с държавата, в
която пребивава, като твърди, че е представил в ОД на МВР - Кърджали
доказателства за влошеното му здравословно състояние и смята, че последното
обстоятелство не е отчетено при налагане на процесната
ПАМ.
На следващо място
жалбоподателят твърди, че в оспорената заповед не е отчетено обстоятелството,
че отсъствието от страната е продължило незначителен период над установените 12
последователни месеца. Сочи, че в заповедта е посочен период 30.10.2022 год. - 08.11.2023
год., като не било отчетено здравословното му състояние и фактът че отсъствието
му над законоустановените дванадесет месеца било
просрочено само с 9/девет/ дни, които дни попадали в препоръката му да не
пътува, която била в сила от 09.10.2023 год. - 09.11.2023 год. Видно било, че
веднага след като лекарската препоръка да не напуска страната и да не
предприема пътувания е спазена, веднага предприел необходимите действия за
подновяване на пребиваването си. Счита, че тези обстоятелства се явяват
релевантни за проверката на законосъобразността на заповедта от гледна точка на
пропорционалността на наложеното наказание, чието установяване и съобразяване е
от значение за случая, тъй като по силата на чл.6, ал.5 от АПК,
административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които
могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Сочи, че съдебният
контрол върху акта за налагане на принудителна административна мярка включва и
проверка за съответствието му с принципа за съразмерност по чл.6 от АПК, като
твърди, че в случая, заповедта за налагане на мярката не отчита, че правото му
на свободно придвижване, закрепено в чл.2 от Протокол №4 към Конвенцията за
защита правата на човека и основните свободи относно признаването на някои
права и свободи, освен вече провъзгласените в Конвенцията и в Протокол №1,
както и правото му на личен и семеен живот, съобразно чл.8 от ЕКПЧ, са основни
човешки права, закрепени във въпросната конвенция и намесата на държавните
власти в ползването на тези права е недопустима, освен в изрично посочените
случаи. Жалбоподателят счита, че като не е отчел всички обстоятелства по чл.44,
ал.2 от ЗЧРБ, административният орган е допуснал съществено нарушение на
процесуалните правила и че неизследваното на описаните обстоятелства, относими към преценката по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, е
самостоятелно основание за отмяна на заповедта за налагане па НАМ, като
незаконосъобразна. Сочи, че задължението на компетентните органи да отчитат
обстоятелствата по
чл.44, ал.2 от ЗЧРБ е императивно и съответно на прокламирания с чл.6 от АПК
принцип на съразмерност.
Жалбоподателят счита, че
може да бъде установено от представените по делото доказателства и свидетелски
показания, ако съдът прецени да допусне свидетел, че е роден в Република
България, изселен е принудително, към настоящия момент имам близки, познати и
роднини, живущи на територията на Р. България, с които поддържа постоянен
контакт, към настоящия момент е на 83 години и здравословното му състояние е
влошено и това е и причината да не успее да дойде в България за период,
продължил незначително по-дълго от 12 месеца. Твърди, че всички тези
обстоятелства не са преценени при издаване на оспорената заповед за налагане на
ПАМ, като намира, че съвкупната им преценка обосновава извод, че е изградил
трайни взаимоотношения именно на територията на Република България и е лице,
което желае трайно да се установи в страната. Сочи, че установеното в закона
задължение на административния орган да наложи ПАМ в хипотезата на чл.40, ал.1,
т.6 от ЗЧРБ не го освобождава от задължението да извърши преценка за
необходимостта от намеса в личния и семейния живот и да съпостави относителната
тежест на защитаваните ценности, като прецени приоритетната такава, с оглед
допустимостта на ПАМ от гледна точка правата на човека, както и с оглед
издаването на заповедта в съответствие с целта на закона. Предвид изложените в
жалбата доводи и аргументи, със същата жалбоподателят моли съда да отмени
изцяло Заповед №292з-2767 от 22.11.2023 год. за налагане на ПАМ „Отнемане
правото на пребиваване на чужденец в България“, издадена от ОД на МВР - Кърджали,
с всички произтичащи от това законови последици.
В съдебно заседание,
редовно призован, жалбоподателят Р.Б./B. R., ЛНЧ **********,
с ЕГН **********, гражданин на ***,
притежаващ национален паспорт №***, издаден на 24.12.2018 год. от Властите в ***, ***, не се явява и не
се представлява. От същия, чрез упълномощения му процесуален представител – адвокат
Н.И.Г. от **, преди
съдебното заседание е депозирана писмена защита, в която са изложени доводи и
съображения, идентични с тези, изложени в самата жалба. В писмената защита
отново моли съда да отмени изцяло Заповед №292з-2767 от 22.11.2023 год. за
налагане на ПАМ „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в България“,
издадена от ОД на МВР - Кърджали, с всички произтичащи от това законови
последици.
Ответникът по жалбата –
директорът на ОД на МВР - град Кърджали, редовно призован за съдебното заседание,
не се явява, представлява се редовно упълномощен процесуален представител - гл.юрк.С. Ч., който оспорва жалбата и я счита за
неоснователна. Моли съда да потвърди атакуваната заповед за налагане на ПАМ,
издадена от директора на ОД на МВР – Кърджали, както и моли да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ОД на МВР –
Кърджали. Подробни съображения и доводи в подкрепа на оспорената заповед излага
в писмени бележки, която представя в съдебно заседание. Предвид изложеното в
същите, моли съдът да приеме, че атакуваният административен акт е
законосъобразен, като постановен при наличието материалноправните
предпоставки за това, издаден от компетентен орган, при спазване на
установената форма, с предвиденото съдържание, в това число правно и фактическо
основание, без допуснати процесуални нарушения и съобразен с целта на закона,
като го потвърди, а жалбата на Р.Б. да бъде отхвърлена, като неоснователна. Отново
претендира юрисконсултско възнаграждение в полза на
ОДМВР – Кърджали, а при условията на евентуалност, в писмените бележки се прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по настоящото дело (!?!
– адвокатско възнаграждение въобще не се претендира от жалбоподателя, а освен
това, по делото няма и никакви доказателства такова да е било заплатено от
него).
Административен съд -
Кърджали, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
По
допустимостта на жалбата:
Съгласно разпоредбата на
чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, заповедите за налагане на принудителни административни
мерки, т.е. заповедите по чл.44, ал.1 от с.з., каквато е и процесната
заповед, могат да се обжалват при условията и по реда на Административнопроцесуалния
кодекс, от което следва, че тези заповеди подлежат на обжалване в рамките на
общия 14/четиринадесет/-дневен срок, регламентиран в чл.149, ал.1 от АПК. Процесната заповед за налагане на принудителна
административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република
България”, по отношение на жалбоподателя Р. Б., е издадена на 22.11.2023 год.,
като за издаването й е изготвено съобщение с УРИ 292000-26049 от 24.11.2023
год. на началник група „Миграция“ при ОДМВР – Кърджали/л.19/, адресирано до лицето,
по отношение на което е наложена тази ПАМ. Видно от Протокол за връчено
съобщение по реда на чл.18а от АПК/л.20/ и писмо с Рег.№289р-12037 от 05.12.2023
год. на началник РУ – Крумовград, до началник група „Миграция“ при ОДМВР –
Кърджали/л.18/, служители на PУ - Крумовград са извършили проверка на
адрес: ****, с цел - връчване на съобщение на лицето Р.Б./
B. R., гражданин на ***, като при проверката Р.Б./B. R. не е бил установен и
поради това, съобщението е било връчено на домакина на жилището, а именно - на М.
Ю. Х., ЕГН **********,***, ***, на 04.12.2023 год., който се задължил да
уведоми Р.Б./B. R.. Видно от оформената на последна страница от заповедта
разписка/л.24/, екземпляр от същата е бил връчен, срещу подпис, на лицето Д.
Ф. И., с ЕГН ********** – пълномощник на жалбоподателя Р.Б., упълномощен с
нотариално заверено Пълномощно №*** от *** год. на нотариус в *** – Я. К./л.33-л.34/, с приложен по
преписката превод на български език, с положен апостил
и в нотариално заверен препис от същото/л.30-л.32/. Жалбата против Заповед
№292з-2767 от 22.11.2023 год. за
налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване
на чужденец в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град
Кърджали, естествено, не е подадена по законоустановения
ред, т.е. чрез административния орган, чиито акт се оспорва, а направо в
Административен съд – Кърджали, на датата 12.12.2023
год., регистрирана в деловодната система на съда с Вх.№3335/12.12.2023 год., от което следва, че жалбата е подадена на 6-ия/шестия/
ден след връчването на екземпляр от същата на изрично упълномощеното от
жалбоподателя лице, т.е. спазен е предвидения 14/четиринадесет/-дневен срок за
обжалването й. Жалбата, освен това, е подадена от лице - адресат на
индивидуалният административен акт, за което лице, този ИАА поражда
неблагоприятни правни последици, т.е. в този смисъл пряко засяга негови законни
права и интереси, като същата е подадена и в предвидената писмена форма и с изискуемо
съдържание, макар и не по предвидения в закона ред, поради което същата е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Административният съд,
след като извърши анализ и преценка на писмените и гласните доказателства по
делото, поотделно и в тяхната съвкупност, както и на становищата на страните,
намира за установена следната фактическата обстановка по спора:
С оспорената в
настоящото производство №292з-2155 от 08.10.2020 год. за налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец
в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали/л.21-л.24/, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1от
ЗЧРБ и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е
отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на Р.Б./B. R., ЛНЧ **********,
с ЕГН **********, гражданин на ***,
притежаващ национален паспорт №***, издаден на 24.12.2018 год. от Властите в ***, постоянно пребиваващ
чужденец в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от
ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на
страната - 15 дни.
В мотивите към заповедта
е посочено, че в териториално звено „Миграция” – Кърджали е постъпило заявление
с Рег.№3391/09.11.2023 год., за издаване на български личен документ, подадено от
Р.Б./B. R., гражданин на ***, роден на *** ***, с ЛНЧ **********, ЕГН **********,
с национален паспорт №*** – постоянно пребиваващ
чужденец в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ.
Посочено е също, че при
извършената, във връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС „Граничен контрол” се
установило, че Р.Б./B. R. не е пребивавал на територията на държавите – членки
на Европейския съюз, за период, по-голям от 12 последователни месеца и че същият
е отсъствал за времето от 30.10.2022 год. до 08.11.2023 год. В мотивите е
отразено, че в интервю с УРИ 292р-35027/09.11.2023 год. Р.Б./B. R. е заявил, че
за периода от 30.10.2022 год. до 08.11.2023 год. не е пребивавал на територията
на държавите - членки на Европейския съюз, както и че в приложеното от него
копие на паспорт №***, не са положени печати за влизане и излизане от
територията на държава - членка на Европейския съюз. Прието е, че това е основание
за отнемане на постоянното пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.
В мотивите към заповедта
е описано, че във вр. с чл.26, ал.1 от АПК, при
провеждането на интервю, регистрирано с УРИ 292р-35027 от 09.11.2023 год., Р.Б./B.
R. е бил уведомен, че срещу него е започнато производство по налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в
Република България”, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, като му е била
осигурена възможност да представи обяснения и възражения във връзка с
административното производство до 16.11.2023 год., както и че за започването на
процедурата по налагане на ПАМ и за възможността да представи обяснения и
възражения, както и документи по преписката, са били сведени до знанието на Р.Б./B.
R., което той удостоверил с подписа си. Посочено е, че тези обяснения във
връзка с административното производство по налагане на ПАМ са били необходими
на административния орган, за да се извърши преценка на правнозначимите
обстоятелства, разписани в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ.
В мотивите към заповедта
е отразено, че Р.Б./B. R. е представил следните допълнителни документи: - Доклад
за използвани лекарства от частна болница ***, от 09.10.2023 год.; - резултати
от *** изследвания от частна болница ***, от 09.10.2023 год.; - Доклад за
обективно състояние от частна болница ***, от 09.10.2023 год.; - копие от
задграничен паспорт №***. Описано е, че при изследване на документите е
установено, че на 09.10.2023 год., Р.Б./B. R. е посетил *** с ***, като *** и на
същия е било препоръчано да не пътува за период от 1/един/ месец.
Така, в мотивите към
заповедта е прието, че така представените документи не доказват невъзможност Р.Б./B.
R. да пребивава на територията на Република България за времето от 30.10.2022 год.
до 08.11.2023 год. и нямат характер на особени причини, респективно не сочат
извънредни обстоятелства, които обективно са препятствали изпълнението на
изискването, чуждият гражданин да не отсъства от територията на държавите -
членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.
В мотивите е отразено,
че в интервюто УРИ 292р-35027 от 09.11.2023 год. чуждият гражданин е заявил, че
не е пребивавал в Република България за времето от 30.10.2022 год. до
08.11.2023 год., тъй като не е знаел, че не трябва да отсъства от територията
на Република България за период по-дълъг от 12 последователни месеца. Посочено
е, че той е с разрешено постоянно пребиваване на основание чл.25, ал.1, т.9 от
ЗЧРБ, съгласно който, „Разрешение за постоянно пребиваване могат да получат
чужденците които не са лица от български произход, родени на територията на
Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически
спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на
територията на страната“, т.е. прието е, че с подаването на заявление за
издаване на разрешение за постоянно пребиваване Р.Б./B. R. е заявил желанието
си да се установи трайно на територията на Република България.
В мотивите към заповедта
е посочено, че съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, „Отнемане на правото на пребиваване
на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът,
получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от
територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на
разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г,
както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8,
13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие
отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно
пребиваване, от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за
период от 12 последователни месеца.“. Посочено е също, че аналогично, с разпоредбата
на чл.9, §1, буква „в“ от Директива 2003/109/ ЕО е регламентирано, че
чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието
от територията на общността за период от 12 последователни месеца и че в
съответствие с предвидената в чл.9, §2 от Директива 2003/109/ ЕО възможност, в
нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които
отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или
загуба на статута. Прието е за установено, че такива изключения не са налице по
отношение на жалбоподателя Р.Б./B. R..
В мотивите към заповедта
е отразено, че от данните по преписката е установено, че Р.Б./B. R. не
принадлежи към категорията на уязвимите лица. Посочено е, че органите за административен
контрол на чужденците са компетентни относно производствата за подновяване на
разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на
пребиваване, така че това е факт, които бил служебно известен на
административния орган, като за Р.Б./B. R. не били налице такива производства. В
мотивите е посочено, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР/АИС
на МВР/ било установено, че за Р.Б./B. R. не са налични производства по Закона
за убежището и бежанците /ЗУБ/, както и че по отношение на същия няма производства
по Административнопроцесуалния кодекс/АПК/.
Описано е в мотивите, че
Р.Б./B. R. е
със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 16.12.2019
год., като оттогава до момента е посетил Република България 4/четири/ пъти и е
пребивавал в страната общо само 8/осем/ дни, както и че за същия период,
съпругата му е посетила Република България веднъж и е пребивавала в страната 2/два/
дни. Направен е извод въз основа на това, че лицето не се е установило трайно в
Република България, а посещава страната инцидентно, за по няколко дни. В
мотивите към заповедта е прието, че посочените обстоятелства показват, че Р.Б./B.
R. и семейството му живеят извън Република България и че по този начин,
наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото на личен
и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни,
културни и социални връзки с държавата на произход.
В мотивите е посочено,
че разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ е императивна и при наличието на
визираните в нея предпоставки и съобразяване с кумулативните предпоставки на
чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, административния орган е длъжен да отнеме предоставеното
право на постоянно пребиваване в страната и че административният орган няма
право на преценка и е длъжен да издаде административния акт при наличието на
основанията по т.6 в посочената по-горе разпоредба и липса на изключващи
основания. В този смисъл, отчитайки изискванията на чл.44, ал.2 от Закона за
чужденците в Република България, в мотивите към заповедта е прието, че не са
налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбата
на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ. Посочено е също, че отнемането на правото на
пребиваване на Р.Б. /B. R. не създава непреодолими пречки то да бъде получено
отново, спазвайки изискванията на ЗЧРБ и че в този смисъл, отчитайки
изискванията на чл.44, ал.2 от Закона за чужденците Република България, както и
че след отнемане правото на пребиваване не съществуват други условия,
установени в националното законодателство, които да позволят на Р.Б./B. R. да
остане на територията на Република България.
По административната
преписка е представено и е прието като доказателство Заявлението с Рег.№3391 от
09.11.2023 год. за издаване на документи
за самоличност и пребиваване на чужденци в Република България, подадено от
жалбоподателя Р.Б., ведно с разписка към него от 09.11.2023 год./л.43-л.46/, както и копие от издаденото му предходно разрешение
за пребиваване №***, издадено на 20.11.2020 год., валидно до 24.12.2023 год./л.8-л-9, л.48/. По преписката е представена и е
приета като доказателство и Справка за чужденец - АИС „ЕРЧ” от 09.11.2023 год./л.21/, от която е видно, че жалбоподателят Р.Б. е със статут на
постоянно пребиваващ в Р. България чужденец, въз основа на Решение за
предоставяне на статут на постоянно пребиваващ в РБ, с рег.№*** от 16.12.2019
год. на Дирекция „Миграция” към ОДМВР – Кърджали, на основание чл.25, ал.1, т.9
от ЗЧРБ. В справката е отразено, че жалбоподателят е с адрес в Р. България – ***,
че е роден на *** *** ***, със семейно положение – женен и притежава национален
паспорт №***, издаден в *** и валиден до
24.12.2023 година.
От
жалбоподателя Р.Б. е представено и прието като доказателство Удостоверение
Изх.№У-213 от 17.06.2019 год., издадено от община ***, област ***/л.75/, за лицето Р./Р./ Х. Б., роден на *** ***
***, в уверение на това, че направената справка в семейните регистри на ***,
стр.32, е установено запис, че същият се е изселил в ***, без да е отразена
дата, месец и година на изселване. От жалбоподателя е представено и прието като
доказателство и Удостоверение Изх.№568 от 12.04.2019 год., издадено от Министерство
на правосъдието - Дирекция „Българско гражданство“ /л.76/, в което,
МП на основание чл.39, ал.1 от Закона за българското гражданство удостоверява,
че Р.Б./Р. Х. Б., роден на *** *** ***,
държава България, не е български гражданин. В удостоверението е отбелязано, че
има срок на валидност една година от датата на издаването.
По
административната преписка е приложена и е приета като доказателство и Справка
за пътуване на лице – чужд гражданин, изпълнена на 09.11.2023 год. от служител
в група „Миграция” – Кърджали, в която са отразени влизанията и излизанията от
територията на Р. България на жалбоподателя Р.Б./B. R., роден на *** год., за
периода от 01.01.2019 год. до 09.11.2023 год./л.40/. От справката е видно, че
за този период, малко по-дълъг от 4/четири/ години и 10/десет/ месеца, жалбоподателят
е влизал на територията на Р. България 6/шест/ пъти, като през периода, през
който същият е бил с предоставен статут на постоянно пребиваващ в РБ, т.е.
считано от 16.12.2019 год., същият е влизал на територията на Р. България само
4/четири/ пъти, на датите, както следва: на 19.10.2020 год.; на 20.10.2021
год.; на 29.10.2022 год. и последно на датата 08.11.2023 год. Общият брой дни,
през които жалбоподателят Р.Б./B. R. е пребивавал в Р. България в посочения
по-горе период – от 16.12.2019 год. до 09.11.2023 год., според регистрираните
му влизания и излизания в страната, възлиза само на 8/осем/ дни, като при всяко
от тези четири влизания на територията на Р. България, престоите му са били от
по два дни, т.е. влизане на първия ден и излизане на следващия ден.
По
административната преписка е приложено и е прието като доказателство и интервюто,
проведено с жалбоподателя Р.Б., на основание чл.26, ал.1 и чл.35 от АПК, във
връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, с УРИ 292р-35027 от 10.11.2023 год./л.36-л.37/. В това интервю, жалбоподателят е заявил, че е постоянно
пребиваващ от 2019 год., като относно периода от 21.10.2021 год. до 30.10.2022
год. е заявил, че на 29.10.2022 год. посетил Р. България, като влязъл в
страната през ГКПП ***, заедно със *** - A. C., роден на *** год. в ***, а
относно периодите от време от 30.10.2022 год. до 08.11.2023 год. е заявил, че
не е пребивавал на територията на Р. България, тъй като не знаел, че не трябва
да отсъства от Република България за период по-голям от 12 последователни
месеца.
Заявил е също, че за периода от 21.10.2021 год. до
30.10.2022 год. и от 30.10.2022 год. до 08.11.2023 год. не е пребивавал на
територията на друга държава - членка на Европейския съюз. В интервюто
жалбоподателят е посочил, че е женен и че от брака си има две деца: дъщеря Н.
Ф. Ч., на *** год., която има само *** гражданство и син К. К. Б. на *** год.,
който също има *** гражданство. Жалбоподателят е обяснил в интервю, че живее
заедно със съпругата си Ф. Ф. Б. ***, *** и че това жилище е негова собственост,
както и че дъщеря му Н. Ф. Ч. живее в ***, ***, а синът му К. К. Б. ***, ***. Обяснил
е също така, че годишно посещава Р. България 1 -2 пъти, като оставам за около
2-3 дни и нощува в декларираното от него жилище на адрес: ***, което било
собственост на Х. Х. - негов познат, както и в хотели в *** и в ***.
Жалбоподателят Р.Б. е заявил при интервюто, че няма роднини в Р. България и че
не притежава жилище или друга недвижима собственост в Р. България.
От интервюто
е видно, също така, че на жалбоподателя Р.Б. е било разяснено, че срещу него
стартира процедура по отнемане правото на постоянно пребиваване в Р. България и
му е указано, че до 16.11.2023 год. може да представи възражения и обяснения в
тази връзка, както и да представи документи относно отсъствието му от Р. България
за период, по-дълъг от 12 последователни месеца, на което жалбоподателят е
отговорил, че разбира същността на процедурата и че ще представи допълнителни
документи.
В хода на
административното производство от страна на жалбоподателя Р.Б. са били
представени допълнително медицински документи, приложени по административната
преписка/същите приложени и към жалбата
до съда/ и приети като доказателства по делото, както следва: - Доклад за обективно състояние, издаден от ***, от 09.10.2023 год., на ***
език и в легализиран превод на български език/л.52-л.55/; -
резултати от *** изследвания, издадени от ***, от 09.10.2023 год., на *** език
и в легализиран превод на български език/л.60-л.63/ и Доклад за
използвани лекарства, издаден от ***, от 09.10.2023 год., на *** език и в
легализиран превод на български език/л.56-л.59/.
От тези
медицински документи действително се установява, че на 09.10.2023 год., жалбоподателят
Р.Б./B. R. е посетил *** към тази ***, с ***, като *** и е отразено, че не е
подходящо пациентът, чието лечение и проследяване е започнало, да пътува за
период от 1/един/ месец. От тези документи е видно, че жалбоподателят не е бил
хоспитализиран, като за лечение му е предписан лекарствен препарат, с форма на
приемане – перорално.
Други
доказателства не са били представени от страна на жалбоподателя в хода на
административното производство, като след анализ и преценка на събраните
писмени доказателства, от началник на група „Миграция“ към ОДМВР – Кърджали е
било изготвено мотивирано предложение с УРИ 292р-36292 от 22.11.2023 год.,
относно налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на
пребиваване на чужденец в Република България” по отношение на Р.Б., утвърдено
от директора на ОДМВР – Кърджали на 22.11.2023 год./л.25-л.28/ и на същата
дата е била издадена и оспорената в настоящото производство заповед, с която
тази принудителна административна мярка е била наложена по отношение на
жалбоподателя Р.Б./B. R.
В хода на
настоящото съдебноадминистративно производство, от
страна на жалбоподателя Р.Б. не са представени никакви други доказателства,
нито са направени доказателствени искания в подкрепа
на твърденията му, изложени в жалбата. В жалбата моли да бъдат допуснати
свидетели, които да удостоверят изложеното в нея, но така или иначе, нито в
жалбата, нито впоследствие, от негова страна не е посочен конкретно с имената
нито един свидетел, който да бъде допуснат до разпит в съдебно заседание, т.е.
не е направено никакво конкретно доказателствено
искане в тази насока.
При така установената по
делото фактическа обстановка и след проверката за допустимост на жалбата, при
извършената, на основание чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на
оспорения административен акт, с която се налага принудителна административна
мярка по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, на всички основания по чл.146
от АПК, настоящият съдебен състав констатира най-напред, че тя е издадена от
законово оправомощен по силата на чл.44, ал.1,
изр.1/първо/ от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в приложимата
й редакция на тази норма (Доп., ДВ, бр.21 от 2021 г.) и на чл.18, ал.1 т.15 от Правилника за
устройството и дейността на МВР, компетентен орган – директора на ОД на МВР –
Кърджали, т.е. издадена е от административен орган, материално и териториално
компетентен да издава заповеди за налагане на принудителна административна
мярка – отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България.
На следващо място, според
настоящия съдебен състав, оспореният административен акт е издаден при спазване
на изискуемата се от закона писмена форма, с необходимото съдържание, съгласно
чл.59, ал.2 от АПК, като е спазено изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за
мотивираност на акта, доколкото са посочени фактическите и правните основания
за постановяването му и съответно, при спазване на административнопроизводствените
правила при издаването му. В тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че на
09.11.2023 год., при проведеното интервю, жалбоподателят Б. е бил изрично
уведомен, че срещу него започва процедура по отнемане на правото на постоянно
пребиваване, дадена му е била възможност да представи документи, касаещи
обстоятелствата, поради които същият не е пребивавал на територията на Р. България,
като същият също изрично е заявил, че е наясно с процедурата и че ще представи
такива документи. По делото е безспорно, че жалбоподателят Р.Б. е представил такива
доказателства – посочените по-горе три медицински документа, издадени от
частната болница „***“, удостоверяващи посещението му в *** в тази болница на
датата 09.10.2023 год., които, противно на твърденията в жалбата и в
депозираната писмена защита, са обсъдени и преценени от административния орган,
издал оспорения административен акт. Отразените в тези три
медицински документа факти и обстоятелства са били изяснени и анализирани,
както от началника на група „Миграция” – Кърджали в изготвеното предложение с
УРИ: 292р-36292 от 22.11.2023 год., до директора на ОДМВР – Кърджали, така и в
мотивите към оспорената Заповед №292з-2767 от 22.11.2023 год. на директора на
ОДМВР – Кърджали и въз основа на това са направени и съответните изводи,
доколко те доказват невъзможността на жалбоподателя Р.Б./B. R. да пребивава в
Република България за целия посочен период – от 30.10.2022 год. до 08.11.2023
год., а именно - че не доказват такава невъзможност и нямат характера на
особени причини, които обективно са препятствали изпълнението на изискването,
чуждият гражданин да не отсъства от територията на държавите – членки на
Европейския съюз за период от 12 последователни месеца.
Отделно от
горното, следва да се отбележи, че по силата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ,
компетентните органи следва да отчитат посочените в тази разпоредба кумулативно
изискуеми се предпоставки, обуславящи налагането на принудителните
административни мерки: продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на
производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за
подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо
право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на
семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Съдът
намира, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената
заповед, административният орган е изследвал всички тези предпоставки и това
изрично е посочено и в мотивите към заповедта, противно на твърдението, съдържащо
се в жалбата, а именно – че не била направена преценка на обстоятелствата по
чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че органът е издал
заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за
случая и не са налице допуснати нарушения на административнопроизводствените
правила, които да съставляват основание за отмяна на оспорената заповед по
смисъла на чл.146, т.3 от АПК.
По отношение
материалната законосъобразност на оспорената заповед, т.е. по отношение
съответствието й с приложимите материалноправни
разпоредби на закона, съдът намира следното:
В
разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, в приложимата й редакция/доп., ДВ, бр.28 от 2020 г., в сила от
13.03.2020 г./ е предвидено, че отнемане на правото на пребиваване на чужденец в
Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил
разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от
територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на
разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г,
както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8,
13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие
отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване,
от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца.
От събраните
по делото доказателства е безспорно, а не се и оспорва от жалбоподателя Р.Б.,
че за периода от
30.10.2022 год. до 08.11.2023 год. е отсъствал от
територията на Република България, както и от територията на другите държави –
членки на Европейския съюз, т.е. жалбоподателят безспорно е отсъствал от
територията на Р. България и на държавите – членки на Европейския съюз за
период, по дълъг от 12 последователни месеца, което представлява по-голям
период от законово изискуемия, за който може да бъде санкциониран с отнемане на
правото на постоянно пребиваване.
С последните
две предложения на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ законодателят е посочил
случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна
мярка – отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец от Р. България
поради отсъствие за период, по-дълъг от 12 последователни месеца, като в конкретния
случай, нито една от посочените хипотези на изключение, не е налице. По делото
не се спори, че на Р.Б., гражданин на ***, е било предоставено право на
постоянно пребиваване в Република България, както и факта, че същият е
отсъствал от територията на страната ни повече от 12 последователни месеца, в
посочения по-горе период. Не се твърди и не е установено правото на постоянно
пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл.25, ал.1, т.6, 7, 8,
13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на разпоредбата на чл.40, ал.1,
т.6 ЗЧРБ, като следва да се посочи, че правото на постоянно пребиваване
на жалбоподателя е било предоставено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ – като
чужденец, който не е лице от български произход, роден на територията на
Република България, изгубил е българското си гражданство по изселнически
спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията
на страната, като по тези въпроси няма спор между страните. Така, след като е
установил, че Р.Б. е отсъствал от територията на страната, респ. на друга държава
- членка на ЕС, повече от 12 последователни месеца, административният орган е
наложил предвидената с разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ принудителна
административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Р. България” и му е
определил 15-дневен срок за напускане на страната. В допълнение следва да се
отбележи, че жалбоподателят Р.Б. е със статут на постоянно пребиваващ в Р. България
чужденец от 16.12.2019 год., като същевременно, за целия период от 16.12.2019
год. до 08.11.2023 год., същият е пребивавал в Република България само 8/осем/
дни, като е влизал на територията на страната само четири пъти и четвъртото му
влизане е именно на 08.11.2023 год., а при тези влизания, същият е пребивавал в
Р. България само по два дни, като и по този въпрос няма спор.
По отношение твърденията
и оплакванията в жалбата, поддържани и в депозираната писмена защита, че
жалбоподателят бил представил „множество медицински документи“, които
свидетелствали за влошеното му здравословно състояние и за това, че му било
препоръчано да не пътува за срок от 1/един/ месец, но че на същите не било
обърнато необходимото внимание, съдът вече посочи по-горе, че тези медицински
документи, които всъщност не са „множество“, а само три, от една и съща дата, издадени
от ***, са описани и обсъдени, както в предложението на началника на група
„Миграция“ – Кърджали, така и в мотивите към оспорената заповед на директора на
ОДМВР – Кърджали. Съдът в пълна степен споделя направените изводи, че тези три
медицински документа доказват невъзможност жалбоподателят Р.Б. да пребивава на
територията на Република България за времето от 30.10.2022 год. до 08.11.2023 год.
и нямат характер на особени причини, респективно, че не сочат извънредни
обстоятелства, които обективно да са препятствали изпълнението на изискването
чуждият гражданин да не отсъства от територията на държавите - членки на
Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.
В тази връзка, както бе
посочено и по-горе, тези три медицински документа установяват, че на 09.10.2023
год., жалбоподателят Р.Б./B. R. е посетил клиниката/***/ *** към тази ***, с ***,
че на същата дата са му били извършени *** изследвания, като *** и че за
лечение му е предписан лекарствен препарат, с форма на приемане – перорално.
Видно е от тези медицински документи, че жалбоподателят Р.Б. не е бил
хоспитализиран, нито му е бил предписан домашен амбулаторен режим на лечение, като
в единия от тях - доклад за обективно състояние, е отразено, че не е подходящо
пациентът, чието лечение и проследяване е започнало, да пътува за период от
1/един/ месец. В случая обаче се касае за дадена препоръка, а не за забрана за
пътуване или за поставено изрично условие, касаещо
лечението на жалбоподателя, същият въобще да не пътува в посочения период от 1/един/
месец, поради което съдът намира доводите в жалбата в тази насока за
несъстоятелни.
Анализът на нормата на
чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ категорично сочи, че изискването за пребиваване в Р. България
или друга държава – член на ЕС, е свързано императивно с точно определен срок
от време, а при наличните и безспорни
данни по делото за отсъствията на жалбоподателя Р.Б. от територията на страната
ни или на друга държава – членка на ЕС, е пределно ясно, че същият не е спазил
това императивно изискване на закона, като е без значение обстоятелството, че отсъствието му над законоустановения
срок от дванадесет месеца е просрочено само с 9/девет/ дни, противно на
изложения в тази насока довод в жалбата. При това положение административният
орган действа в условията на обвързана компетентност и след като провери
наличието на условията и предпоставките, визирани в правната норма, е длъжен да
действа по нормативно предписания му начин. Като е съобразил изложеното по-горе
и всички посочени обстоятелства, директорът на ОДМВР – Кърджали правилно и в
изпълнение на законовите разпоредби е наложил тази ПАМ, като е отнел правото на
постоянно пребиваване в Република България на жалбоподателя – *** гражданин Р.Б./B.
R..
Не на последно последно място, при анализа на фактите по настоящото
производство следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи/КЗПЧОС/, доколкото част от доводите в жалбата и в представената
писмена защита са в насока, че оспорената заповед противоречи на тази норма.
Съгласно цитираната норма, която е част от
вътрешното право, на основание чл.5, ал.4
от Конституцията на Р. България - в сила
за България от 07.09.1992 год. и има предимство пред нормите на вътрешното
право, които й противоречат, всеки има право на зачитане на неговия личен и
семеен живот. В §2 на чл.8 от
Конвенцията изчерпателно са регламентирани основанията, на които това право
може да бъде ограничено, с оглед охраната на интереси с приоритетна значимост –
намесата на държавните власти в ползването на правото на зачитане на личния и
семейния живот е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими
в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност
или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите, т.е. намесата в личния и семейния живот е допустима и
правомерна, само когато предвиденото в закона основание за налагане на ПАМ е в
кумулативна даденост с наличие на някоя от
изчерпателно предвидените в чл.8, ал.2 от КЗПЧОС
предпоставки.
Съдът в
настоящия състав намира, че наложената с оспорената заповед принудителна
административна мярка, не е в противоречие с разпоредбата на чл.8 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и намира,
че това е така, тъй като с така издадената заповед за налагане на ПАМ –
„Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, по никакъв
начин не се нарушава правото на семеен живот на жалбоподателя Р.Б.. Това е
така, тъй като по делото е безспорно установено, че жалбоподателят Б. е със
семейно положение – женен и че съпругата му Ф. Б. е *** гражданка и има само ***
гражданство, както и че двамата живеят постоянно в град Измир, ***, на
посочения от него адрес. На следващо място, родените в *** от брака му две
деца, които също имат *** гражданство, са отдавна пълнолетни и също не живеят в
Република България или в друга държава - член на Европейския съюз, като дъщеря
му - Н. Ф. Ч., на *** год., живее постоянно в ***, ***, а синът му - К. К. Б.,***,
***/***/.
Съдът намира
за нужно да посочи, че жалбоподателят твърди в жалбата, че към момента имал
близки и роднини, живущи на територията на Р. България, с които поддържал
постоянен контакт и че така наложената ПАМ ще препятства възможността му за
такива контакти, но същевременно, в интервюто, проведено с него на 09.11.2023
год. е заявил ясно, че няма роднини в Р. България, което опровергава горното
твърдение. Освен това, нито в жалбата, нито в депозираната преди съдебното заседание
писмена защита, същият не е посочил с имена и съответно, с указана родствена
връзка, нито един негов роднина или близък, който да живее постоянно в Р.
България.
По делото
няма данни, а няма въобще и твърдения, след като на жалбоподателя Р.Б. е бил
предоставен статут на постоянно пребиваващ в страната ни чужденец, на датата
16.12.2019 год., той самостоятелно или заедно със съпругата си, да се живели в
Република България за някакъв период от време – бил той по-продължителен или
по-кратък, като пребиваванията на жалбоподателя на територията на страната ни
до датата 09.11.2023 год./датата на проведеното с него интервю/ след
предоставянето на този статут, са били инцидентни – само четири пъти и за съвсем
кратко време – за по два дни. Това, според настоящия съдебен състав,
категорично опровергава и твърдението на жалбоподателя, изложено в жалбата му и
поддържано в депозираната писмена защита, че бил изградил трайни
взаимоотношения именно на територията на Република България и че бил лице,
което желае трайно да се установи в страната. Съдът намира, че след като в
посочения по-горе период – от 16.12.2019 год., когато му е предоставен статут на
постоянно пребиваващ в страната ни чужденец, до 09.11.2023 год., т.е. за период
от почти 4/четири/години, според регистрираните влизания и излизания в
страната, жалбоподателят Б. е влизал на територията на Р. България само четири
пъти и общият му престой възлиза само на 8/осем/ дни, то няма как да се приеме,
че същият е лице, което желае трайно да се установи в страната, а още по-малко
следва да се приеме, че познава българските традиции и че иска да се приобщи в
българското общество, като в тази връзка следва да се добави, че същият явно не
владее и български език, предвид заявеното в жалбата, че имал желание тепърва
да го научи/на ***-годишна възраст/.
При това
положение се налага изводът, че след като жалбоподателят Р.Б. и семейството му
живеят постоянно в ***, респ. синът му – ***, то с така наложената с оспорената
заповед ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот,
нито на лични отношения, както със съпругата му, така и с двете му пълнолетни деца.
Отделно от това, отново следва да се упомене, че при интервюто, проведено на 09.11.2023
год., жалбоподателят Р.Б. категорично е заявил, че няма роднини в Република
България, от което следва, че така наложената ПАМ няма да ограничи или попречи
на неговите лични отношения и контакти с други негови роднини, доколкото същият,
според собственото му изявление, въобще няма такива в Република България. По
изложените по-горе съображения съдът намира също така, че оспорената заповед не
нарушава и принципа на съразмерно, регламентиран в чл.6 от АПК, каквито
твърдения също се поддържат в жалбата.
Като има пред вид всички
тези факти и обстоятелства, съдът в настоящия състав счита, че наложената ПАМ
по никакъв начин няма да ограничи или затрудни правото на личен и семеен живот
на жалбоподателя или пряко да създаде затруднения или ограничения за поддържане
на неговите семейни и социални връзки, респ. намира, че с наложената ПАМ не е
налице намеса в правото на зачитане на семейния живот на жалбоподателя Р.Б.,
която намеса да не е била съразмерна с преследваната от закона цел. От това
следва, че с оспорената заповед и наложената с нея ПАМ не е допуснато нарушение
на чл.8 от КЗПЧОС и съответно, развитите оплаквания в тази насока в жалбата и в
представената писмена защита са неоснователни и недоказани.
Ето защо, по изложените
по-горе съображения съдът намира, че оспореният административен акт е законосъобразен,
като издаден при спазване на административнопроизводствените
правила, в определената от закона форма и от материално и териториално компетентен
орган, в съответствие с приложимите материалноправните
разпоредби и с целта, заложена в специалния закон, предвид което, подадената
против него жалба се явява неоснователна и недоказана и като такава, следва да
бъде отхвърлена с решението по настоящото дело.
С оглед изхода на спора
по делото и предвид своевременно изразената претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в съдебно заседание и в
представената в същото писмена защита от процесуалния представител на
ответника, съдът счита, че на основание чл.143, ал.3, предл.I/първо/
от АПК, на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение, в размер на 100.00/сто/ лева, определено съобразно чл.37 от
Закона за правната помощ, във връзка с чл.24, предл.I/първо/
от Наредбата за заплащане на правната помощ, което регламентира, че по
административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 240 лева. В
случая, по делото е проведено само едно съдебно заседание, в което
упълномощеният процесуален представител на ответника – гл.юрк.С.
Ч., се е явил и е изразил становище по жалбата, както и е изготвил и депозирал в
същото съдебно заседание подробни писмени бележки по делото. С оглед на това
съдът намира, че юрисконсултско възнаграждение в
минимално регламентирания размер от 100.00/сто/ лева, е адекватно и съразмерно
на осъществената правна защита и съдействие от процесуалния представител на
ответника, поради което и същото следва да бъде присъдено в този размер. В
случая, административният орган, който е издал оспорения административен акт,
се намира в структурата на Областна дирекция на МВР - Кърджали, поради което,
именно в полза на същата, в качеството й на юридическо лице, съгласно чл.37,
ал.2 от ЗМВР, следва да бъдат присъдени разноските по делото.
Мотивиран от така
изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.ІV
/четвърто/,
във вр. с чл.172, ал.1 от АПК, Административният съд
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.Б./B. R., ЛНЧ **********, с ЕГН **********, гражданин на ***, притежаващ национален паспорт №***, издаден на 24.12.2018 год. от властите в ***, ***,
постоянно пребиваващ чужденец в Република България, с посочен в жалбата съдебен
адрес: ***, ***, против Заповед №292з-2767 от 22.11.2023 год. за налагане на принудителна
административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република
България”, издадена от директора на ОД на МВР - град Кърджали, с която, на
основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република
България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността
на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на
жалбоподателя Р.Б./B. R., ЛНЧ **********, с ЕГН **********,
гражданин на ***, с национален паспорт №***, издаден на 24.12.2018 год. от властите в ***, ***
и с която, на основание чл.39б,
ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната – 15 /петнадесет/
дни.
ОСЪЖДА Р.Б./B. R., ЛНЧ **********, с ЕГН **********, гражданин на ***, притежаващ национален паспорт №***, издаден на 24.12.2018 год. от властите в ***, ***,
постоянно пребиваващ чужденец в Република България, с адрес в Република България
– ***, *** и посочен в жалбата съдебен адрес: ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на Областна
дирекция на МВР - Кърджали, с адрес: ***, с ЕИК ***, сумата в размер на
100.00/сто/ лева, представляваща деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Препис от решението, на
основание чл.138, ал.3, във вр. с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или връчи на страните
по делото.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, чрез
Административен съд – Кърджали, в 14/четиринадесет/-дневен срок от съобщаването
или връчването му на страните.
С Ъ Д И Я: