Р Е Ш Е Н И Е
№ 14
град Средец, 07.03.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Средецкият районен съд,
граждански
състав
на седми февруари две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание, в състав
Съдия: Пламен Дойков
при
секретаря М. Маринчева, като разгледа докладваното от съдията Дойков гражданско
дело № 417 по описа за 2018година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх. В против Д.Б.И., ЕГН **********,***, за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 843.30лева – главница,
представляваща неизплатено парично задължение по ДПК № ********** сключен на 28.06.2016г.
, ведно със законна лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда по ч. гр. д. № 238/ 2018г. на РС гр.
Средец– 11.05.2018г. до окончателното изплащане на дължимата сума. Претендират се и разноски за водене на двете
производства.
В исковата молба се твърди, че на 28.06.2016г.
е бил сключен Договор за потребителски кредит № ********** между ищеца „Профи
Кредит България” ЕООД и Д.Б.И. като длъжник. Описани са параметрите на
договора. В изпълнение на договора, на 29.06.2016г. ищецът е превел паричната
сума от 450.00лева на ответницата по банкова сметка *** И.. За последното
ищецът е представил копие на документ- преводно нареждане за кредитен превод от
посочената дата/ л. 26 от делото/. От своя страна за И., като страна по
договора, е следвало да изпълни задължението си като месечно внася сумата от 105.52лева
с падежна дата всяко 15-то число на месеца, за срок от 9месеца. Сочи се, че
длъжникът не е изпълнявал поетото задължение, като е направил само една
погасителна месечна вноска и една непълна – последната на 17.10.2016г. След
изпадането в забава, съгласно ОУ на договора за потребителски кредит, на 22.11.2016г.
договорът е прекратен автоматично от страна на ищеца. На 23.11.2016г. е било
изпратено уведомително писмо на ответницата, с което същата е била информирана,
че договорът е прекратен и задължението й е обявено за предсрочно изискуемо. С
вноските си И. била погасила задължение в размер на 114.00лева, от които 106.38лева
по главницата, 7.65лева за погасяване на лихвите за забава по кредита, съгласно
ОУ приложими по договора. Ищецът претендира, че ответникът дължи сумата от 843.30лева
неизплатено парично задължение по ДПК № **********. За събиране на вземането е
било образувано ч. гр. д. № 238/ 2018г. на РС гр. Средец по заявление по чл.
410 от ГПК подадено от „Профи Кредит България” ЕООД. Срещу Д.И. е издадена заповед
№ 506/14.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
сумите 843.30лева - главница, 6.38лева законна лихва за забава от 16.08.2016г./
датата на изпадане на забава/ до 22.11.2016г. / датата на прекратяване на
договора/, законна лихва от подаване на заявлението – 11.05.2018г. до
окончателното изплащане на дължимата сума, сумата от 25.00лева внесена държавна такса и сумата от 65.00лева юрисконсултско
възнаграждение. В исковата молба ищецът е заявил , че не претендира ответницата
да бъде осъдена за сумата 6,38лева законна лихва за забава, за която също е
издадена заповедта. С Определение № 877/ 01.08.2018г. заповедта е обезсилена за
посочената сума от 6.38лева.
Ответницата Д.Б.И.,***, не е установена на постоянния
и настоящия й адрес, които съвпадат. Не е наличен и актуален работодател , при
който да бъде призована И.. При тези условия , на осн. чл. 47, ал. 6 от ГПК,
съдът назначи на И. особен представител – адв. Й.Ж.,***. В писмен отговор
особеният представител излага следните съображения. На първо място се сочи, че
предявеният иск е допустим, но неоснователен. Оспорва се твърдението, че до
ответницата е изпратено писмено уведомление, с което И. да е била уведомена за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземането преди депозиране на заявлението
по чл 410 от ГПК. Оспорва се и основателността на вземането по отношение на
закупените допълнителни услуги на стойност 419.04лева. Адвокат Ж. счита, че
това е възнаграждение за предоставения кредит, което е обособено по този начин
с цел заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит
на ГПР. Това , според особения представител, представлявало реално оскъпяване
на кредита, без да са предоставяни и отпускани допълнителни средства на
ответника. Счита, че няма доказателства сумата от 450.00лева реално да е
постъпвала по сметка на ответницата. Не са представени писмени доказателства ,
не са направени доказателствени искания.
Предявените
искове са с материалноправно основание в чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 вр.
чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В
съдебно заседание процесуалния представител на ищцовото дружество не се явява,
но с изрична молба се поддържа исковата молба. Изложено е подробно становище
във връзка с подадения писмен отговор от особения представител на ответника.
Ответникът,
чрез назначения особен представител, поддържа подадения писмен отговор, като не
са направени доказателствени искания. Особеният представител – адв. Й.Ж.,***,
претендира за решение, с което предявения иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
От представените
по делото писмени доказателства съдът приема за безспорно установено, че Д.Б.И.,*** се е намирала в облигационни правоотношения
с „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, гр. София, като е сключила с
дружеството Договор за потребителски кредит № **********. Като страна по договора И. е получила сумата
от 450.00лева, която е следвало да върне чрез погасителни вноски до 15.04.2017г.,
при ГЛП 41.17% и ГПР 49.88%. Ответницата
е следвало да заплати на ищеца общо сумата от 530,64лева за срок от 9месеца при
вноска от 58.96лева на месец. Отделно от това, в договора е включена и клауза
за закупен допълнителен пакет от услуги на обща стойност 419.04лева, с размер
на вноската от 46,56лева месечно. Общо посочената дължима сума е била 949.68лева
или месечна вноска в размер на 105.52лева. Посочено е, в приложеното копие на
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, че същите се
изразяват в : приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност
за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж;
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За част от
задълженията към дружеството И. е извършила плащания. Ищецът сочи, че ответницата
е заплатила към дружеството сумата от 114.00лева, от които 106.38лева са
послужили за погасяване на номинала по заема, 7.62лева за погасяване на лихвите
за забава по кредита, съгласно ОУ приложими по договора. Ищецът мотивира
основателността на претенцията си и с уговореното между страните в т. 12.3. от
Общите условия към договора за потребителски кредит, а именно, че „в случай ,
че КЛ/ СД просрочи една месечна вноска с повече от 30/ тридесет/ календарни
дни, настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост , без да е необходимо КР да изпраща на КЛ/ СД
уведомление , покана , предизвестие или други.” По делото въпреки това е
приложено уведомително писмо с дата 23.11.2016г., адресирано до ответницата,
без да са представени доказателства за връчването му на И..
По делото
е приложено ч.гр. д. № 238/ 2018г. на РС гр. Средец, от което е видно, че след
подадено заявление по чл. 410 от ГПК в полза на ищецът е била издадена заповед
№ 506/14.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
сумите 843.30лева - главница, 6.38лева законна лихва за забава от 16.08.2016г./
датата на изпадане на забава/ до 22.11.2016г. / датата на прекратяване на
договора/, законна лихва от подаване на заявлението – 11.05.2018г. до
окончателното изплащане на дължимата сума, сумата от 25.00лева внесена държавна такса и сумата от 65.00лева юрисконсултско
възнаграждение. Самата заповед не е била връчена лично на ответницата, след
като И. е търсена на постоянен и настоящ адрес , липсва работодател , при който
да бъде призована.
Предвид
така изложеното, могат да се направят следните изводи.
Безспорно между страните е било създадено облигационно правоотношение
по повод сключения ДПК № **********/ 28.06.2016г.
с така описаните параметри. В настоящия случай следва да се посочи, че въпреки
дадените от съда указания, ищецът не посочи доказателства за уведомяване на
ищеца, че счита вземането си за предсрочно изискуемо. Въпреки това , видно от
приложените по делото писмени доказателства, се установява, че преди подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК е настъпил падежа вземането по договора –
според погасителния план, последната дължима вноска е следвало да бъде направена
от страна на ответницата на 15.04.2017г., а производството по ч.гр.д. № 238/
2018г. на РС гр. Средец е образувано на 11.05.2018г. Т.е. в настоящия случай
вземането на кредитора е станало изискуемо преди предявяване на заявлението по
чл. 410 от ГПК пред съда.
Следва да се обсъди възражението на особения представител на ответника
по отношение на допълнително включения в договора пакет, който се твърди, че
оскъпява заема при заобикаляне на правилата на ЗПК. Видно от писмените
доказателства , сключения между страните договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит описани в чл. 9 и сл. от ЗПК. От съглашението
между страните става ясно, че ищецът е предоставил на ответницата сумата от
450.00лева, които са били преведени по банкова сметка *** Д.И.. Въпреки възражението
на особения представител, по делото е налице писмено доказателство за банкова
операция по сметка на ответницата, като същото следва да се приеме. Възражението
на особения представител в тази част е неоснователно. По силата на сключения
договор, И. е следвало да върне на заемодателя сумата от 530.64лева за срок от
9месеца
По делото не е спорно, а и се установява от самия ДПК, че ответникът има
качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
В случая на ответника като физическо лице е предоставена "финансова
услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. От страна на особения представител на ответника е направено
оспорване на претендираната сума за
закупен пакет за допълнителни услуги в размер на 419.04лева. Съдът е длъжен
служебно да констатира всяко нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, регулиращи правния спор. Нормите, които
уреждат действителността на правните сделки, са такива с императивен характер,
възможността за възражения в тази насока не се преклудира с отговора на
исковата молба и такива могат да бъдат направени дори във въззивното
производство. Съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност,
когато е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се
изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави
и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при
които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради
изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В
подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г. на IV г. о., Решение № 229/21.01.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. и др. В чл. 143 на ЗЗП е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 19 точки на разпоредбата. Според чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство
с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално договорена клауза, която
е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или
някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на
чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на
договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик
твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт. Видно от представения договор между страните, както и приложенията към
него, същият е сключен при общи условия, без да е бил предмет на предварително
договаряне между страните и с клаузи предварително зададени от ищеца. Договорът
е бланков, параметрите в него не са били предмет на предварително договаряне
между страните. Същият е формуляр, който, видно от изложените параметри, е бил
подписан от ответника при предварително посочени от кредитора условия. От
приложеното искане за отпускане на потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт”
също е видно, че И. не е била запозната с начина на формиране на ГПР и ГЛП като
разходи по кредита. В общите условия е посочено в чл. 4.2. принципно положение
за изчисляване на ГЛП , а в чл. 5 2. Се сочи, че при първоначалното изчисление
на ГПР по ДПК КР отчита общите положения по приложение 1 от ЗПК. Посоченото не
дава основание да се приеме, че И. е била наясно с начина на формиране на
дължимото към кредитора възнаграждение. Това е така, въпреки че т. VI на договора – "параметри по кредита" не е част
от ОУ. Ответникът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му,
като този извод може да се направи от гореизложеното. Посочените в
позиция VI параметри на одобрения кредит не са били
индивидуално уговорени и това може да
се заключи от приложените по делото договор, общи условия и искане за отпускане
на кредит. Не се установи с ответницата да е бил съгласуван
и индивидуално уговорен размерът на възнаградителната лихва, поради което съдът
приема за установено, че е бил подписан страндартизиран бланков формуляр, чието
съдържание е предварително изготвено от самия ищец. За това говори и начина на сключване на
договора - съгласно чл. 3. 3 от ОУ това става въз основа на попълнено и
подписано искане при положение, че са изпълнени условията съгласно вътрешните
правила, като кредиторът, чрез упълномощен експерт представя на клиента ДПК. Т.
е. самият начин на сключване на договора води до извод, че същият се счита за
сключен при попълване от кредитора на позиция VI - параметри на одобрения
кредит, в която са включени ГПР, ГЛП и общо дължимата сума по заема. От това
следва, че ответникът не е бил информиран предварително за техните размери,
каквото е изискването на чл. 11 от ЗПК, доколкото не са попълнени от него в отправеното искане. Не може да се направи и друг извод от представения
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити. В случая липсата на индивидуално договаряне на параметрите в позиция
VI е очевидна, както и на начина на изчисляване лихвата по заема, уредена в чл.
4. 1 и чл. 4. 2. от ОУ, предвид на което съдът намира, че въпросните клаузи са
неравноправни и създават своеобразна презумпция за сключен договор при липсва
на изразено от потребителя информирано съгласие, респ. отправено от негова
страна предложение, по отношение ГПР и ГЛП, от чиито параметри се определя
възнаградителната лихва. При сключването на същия не са спазени и изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, касаещ ГПР. Това е така, доколкото в договора
ГЛП, ГПР и лихвеният процент на ден са посочени единствено като абсолютни
стойности, без да е посочена методика относно начина на формиране на ГПР - кои
компоненти са включени в него и как точно се формира същия. Доколкото ГПР би
трябвало да сочи общите разходи за потребителя, по ясен и разбираем за
последния начин тези разходи следва да са посочени, но в случая това изискване
не е спазено. Т. е. компонентите на ГПР остават неясни и по този начин дават
възможност на кредитора да завишава цената на отпуснатия кредит, което е станало като в погасителната вноска е
включено и възнаграждението по споразумението за допълнителни услуги. В случая
на ответника е предоставена сумата от 450. 00 лева при
уговорен ГПР в размер от 49. 88 % и ГЛП в размер
от 41. 17. Липсва конкретна обосновка за
определянето на такъв висок размер на ГЛП и ГПР, дори при условие, че ГПР е в размер ненадвишаващ
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Може да се приеме, че се касае за хипотеза на злоупотреба с право от
страна на кредитора, в резултат на която е допуснато неравноправно третиране на
по- слабата икономически страна. В
тази връзка ищецът претендира, че паричният ресурс на небанковите финансови
институции е многократно по – скъп от този на банките, с оглед факта, че не
могат да извършват влогонабиране. Мотивира се и това, че лихвите при банковите
институции са по – високи, с оглед риска, който те поемат при отпуснат финансов
ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банки поради
различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. Така заявеното не може
да бъде споделено. Подобен подход при формиране на ГЛП и ГПР не е установен
нормативно, а по настоящия договор е видно, че ответницата е декларирала, че
работи по трудов договор и формира месечен доход, с който е в състояние да
обслужва задължението си. Върховният касационен съд в своята практика
последователно приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен
критерий може да бъде размера на законната лихва. Налице е практика на ВКС,
обективирана Решение № 378/18.5.2006г. по гр.д. № 315/2005г., Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. и Решение № 1270/9.1.2009 г. по гр.
д. № 5093/2007г. - всички на II г. о., според която уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща два или три пъти размера на законната лихва,
противоречи на добрите нрави. Предвид на това, клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Споразумението за предоставяне на допълнителни услуги
също се явява нищожно поради противоречието му с добрите нрави. Няма престацията на кредитора, която да е направена срещу възнаграждение от 419.04 лева. Въпросното
"споразумение" всъщност е част от ДПК, макар и оформено като отделна
сделка. По този начин се цели заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
забраняващо ГПР да бъде по- голям от
петкратния размер на законната лихва. Посочените услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата
на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, по
същността си не представляват каквато и да
било услуга и няма данни ответницата да
се е възползвала от тях. Потребителят не
е
получил нищо срещу заплатеното
възнаграждение, т.е. заобиколена на
разпоредбата на закона, което е довело до оскъпяване на кредита. Именно по тази
причина възнагражденията за тези "допълнителни услуги" са
възнаграждения по ДПК, които съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да се
включат в ГПР, но това не е сторено в нарушение на закона.
Предвид изложеното по-горе,
съдът приема, че уговорките за заплащане на възнаградителна лихва и
възнаграждение за допълнителни услуги се явяват нищожни и не са породили
целените с тях правни последици. Поради това и на основание чл. 23 от ЗПК
ответникът дължи само чистата стойност на предоставения финансов ресурс. От
представеното извлечение по сметка се
установява, че И. е погасила сумата от 114.00 лева, а същото се признава и с исковата молба от ищеца, която
сума следва да се отнесе в погашение на
предоставената главница, като съдът приема, че се дължи разликата до
предоставената сума от 450. 00 лева, т. е. 336.00лева. В
останалата част по отношение на главницата , исковата молба следва да се
отхвърли.
Следва,
съобразно решението и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК, с което искът е частично
отхвърлен , разноските по воденото производство и тези сторени в заповедното
такова да бъдат уважени съразмерно на това. По делото ищецът е сторил разноски
за доплащане на държавната такса в размер на 25.00лева, за възнаграждение на
особен представител в размер на 300.00лева , като следва на основание чл.78, ал. 8 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПр.П и чл.25, ал.1
от Наредба за заплащане на правната помощ
да му бъде определено и юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от
100лева, поради факта, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
проведе се в едно заседание, а процесуалния представител на ищеца не се яви
лично в съдебно заседание. Съобразно уважената част на иска , следва да се
присъди в полза на ищеца и сумата от 169.34лева. Следва да се присъдят и
разноските от заповедното производство – внесена е сумата от 25.00лева за
държавна такса и е присъдена сумата от 65.00лева юрисконсултско възнаграждение,
като съобразно уважената част на иска следва да се присъди в полза на ищеца
сумата от 35.86лева. Общо за двете производства следва да се присъди сумата от
205,20лева разноски за водене на производството.
Воден от
изложеното и на основание чл. 236 вр. чл. 235 от ГПК, Средецкият районен съд
Р ЕШ И:
ПРИЕМА
за установено, на основание чл. 422 вр.
чл. 415, ал. 1, т. 2 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, че Д.Б.И., ЕГН **********,*** дължи на „Профи Кредит България”
ЕООД, ЕИК *********, гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх. В сумата от
336.00лева / триста тридесет и шест лева/ главница по ДПК № ********** сключен
на 28.06.2016г., ведно със законна лихва
от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда по ч. гр. д. № 238/ 2018г.
на РС гр. Средец– 11.05.2018г. до окончателното изплащане на дължимата сума ,
за което вземане е издадена заповед № 506/14.05.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 238/ 2018г. на РС гр. Средец, като
отхвърля иска до пълния му претендиран размер от 843.30лева/ осемстотин
четиридесет и три лева и тридесет стотинки/, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Д.Б.И.,
ЕГН **********,*** да заплати на на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53 Е, вх. В сумата от
169.34лева/ сто шестдесет и девет лева и тридесет и четири стотинки/ разноски
по настоящото производство и сумата от 35.86лева/ тридесет и пет лева и
осемдесет и шест стотинки/ разноски по ч.гр.д. № 238/ 2018г. на РС гр. Средец
или всичко в размер на 205.20лева/ двеста и пет лева и двадесет стотинки/.
Решението
подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия: